vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Към вечния мирен преход

 

„Аз бих казал, че през последните четири години особено, се вкара една отрова в обществото. Отрова, защото ГЕРБ през цялото време съществуваха и съществуват чрез противопоставяне. То беше позаглъхнало по времето на управлението на Царя. Имаше някак си толерантност много по-голяма и търсене на някакво съгласие. Ако щеш дори тройната коалиция, която много оплювана, коментирана беше, също форма на национално помирение в името на някакви национални интереси. Като членството в Европейския съюз например. Сега в резултат на последните четири години омразата и противопоставянето, разделянето, се върнаха. Ние се върнахме в 90-те години като обществена атмосфера. И аз не мога да приема тази омраза като обществена и политическа среда. Опитвам се да я преодолявам, сигурно не винаги успявам.“

Сергей Станишев

 

Ингеборг Бахман „Песни от един остров“

 

 

Сенчести плодове падат от стените,
лунна светлина варосва къщата и пепел
от изстинали кратери довява морският вятър.

В прегръдките на красиви младежи
спят бреговете,
плътта ти си спомня за моята,
тя ми бе предана вече,
когато корабите
се разделяха със сушата и кръстове
със смъртното ни бреме
служеха за мачти.

Сега лобните места са празни,
търсят ни и не ни намират.

______

Щом ти възкръснеш,
щом аз възкръсна,
няма камък пред вратата,
не се полюшва лодка в морето.

Сутрин бъчвите се търкалят
срещу неделните вълни,
ние слизаме с миропомазани
ходила на плажа, изплакваме
гроздовете и стъпкваме
урожая на вино
сутрин на плажа.

Щом ти възкръснеш,
щом аз възкръсна,
палачът виси пред вратата,
чукът потъва във водата.

______

Все някога ще дойде празникът!
Св. Антоние, дет’ си пострадал,
св. Леонарде, дет’ си пострадал,
св. Вите, дет’ си пострадал.

Сторете място за молбите ни, място за молителите,
място за музика и за радостта!
Научихме безизкусността,
пеем в хора на цикадите,
ядем и пием,
изпосталелите котки
се увъртат около масата,
докато почне вечерната служба
те държа за ръка
със очите си
и едно тихо смело сърце
ти принася в жертва своите желания.

Орехи и мед за децата,
пълни мрежи за рибарите,
плодородие за градините,
луна за вулкана, луна за вулкана!

Искрите ни прескачат пределите,
над нощта колело очертават
ракетите, на тъмни салове
се отдалечава процесията и отстъпва
време на допотопните времена,
на пълзящите гущери,
на тънещото в наслада растение,
на рибата трепкаща,
на оргиите на вятъра и на насладата
на планината, дето кротка
звезда се залутва, връз гръдта й
се врязва и става на прах.

Бъдете твърди сега, неразумни светци,
кажете на материка, че кратерите мира не знаят!
Св. Рохусе, дет’ си пострадал,
о, ти, дет’ си пострадал, свети Франциск.

______

Щом някой си тръгне, шапката
с мидите, събрани през лятото,
нека изсипе в морето
и да отпраши с развени коси.
Нека трапезата, дето постла
на любовта си, той катурне в морето,
нека остатъка от виното,
останало в чашата, изсипе в морето,
нека даде на рибите хляба си
и капка кръв в морето примеси.
Нека втъкне добре своя нож във вълните
и потопи обущата си,
сърцето, котвата и кръста
и да отпраши с развени коси!
Тогаз ще се завърне той.
Кога?
Не питай ти.

______

Под земята тлее огън
и огънят е чист.

Под земята тлее огън
и камъкът тече.

Под земята е поток,
който влива се в нас.

Под земята е поток,
който костите прогаря.

Иде големият огън,
иде потокът голям връз земята.

Ние ще бъдем свидетели.

 

 

 

 

 

Ингеборг Бахман „Първородната страна“

 

Към моята първородна страна, на юг
потеглих и открих, гол и обеднял
и до пояс в морето
града и крепостта.

От праха пристъпила в съня
лежах във светлината
и в корона от йонийска сол
над мен висеше скелет на дърво.

Там не низхожда сън.

Там не цъфти розмарин,
птицата не освежава
песента си в изворни води.

В моята първородна страна, на юг
скочи връз мен пепелянка
и ужасът във светлината.

О затвори
очите затвори!
Устни връз раната впий!

Щом отпих от себе си сама
и първородната страна се разлюля
в люлката на земетръс,
пробудих се за съзерцание.

Там ми се падна животът.

Там камъкът не е мъртвец.
Фитилът полита нагоре,
щом поглед падне и възпламени го.

 

 

 

 

 

Одисея в Космоса

 

Толкова е тихо
в тъмнината
не чувам дишането ти

 

Безсъница в Тюмен

 

В дълбини на руди
отдавна вече дневен добив
втечнен до агрегатно състояние
на пускане и спиране на кранчето
на свободите и благосъстоянието
в лубок японска анимация
мултфилм на Седемте самураи
Втора песен на анархоактивизма
Безсъница. Изпитание. Изброяване на корабите.

 

Годишнина

 

Недокоснато детско синьо
преди откриването на сезона
довършително полагане на асфалт
под отвесното слънце
монети върху молитвени листчета
за здраве за упокой табела
забранено влизането по бански
до сребърния купел
осветена вода
в пластмасов бидон
с червено кранче

 

Борба за мир, 80-те

 

Гълъб на Пикасо
с разперени крила знамена
лявото на НРБ
дясното на СССР.

 

Из „Оди“ (1995)

 

На баща ми

Далече е Градът и топлината
на баните, огласяни от смеховете
на момчетата
и виковете на теляците.

В студа на варварската зима
да пием и да разговаряме
заслушани в гласа на спомените
и ръцете ни.

Далече е Градът. Да пием в тъмното
огрявани от снеговете
и тихо да си спомняме
преди да сме забравили езика си.

 

Ингеборг Бахман „Призоваване на Голямата мечка“

 

Голяма мечко, слез, рунтава нощ
твар с облачна козина и древни очи,
звездни очи
през гъсталака ломят проблясвайки
твоите ноктести лапи,
звездни лапи
стадата наглеждаме бдително
но от теб приковани и не се доверяваме
на изнурените ти хълбоци и острите
полуоголени зъби,
древен мечок.

Шишарка – това е вашият свят.
Вие сте нейните люспи.
Емвам ги, помитам ги
от елите в началото
та до елите в самия край
пръхтя им насреща, пробвам ги с паст
докопвам ги с лапи.

Бойте се или не се боете!
Пуснете своята лепта в панерчето и одарете
слепеца с думица добра –
за да държи мечока за каишката.
И вкусно приготвайте агнетата.

Че мож’ да стане тоз мечок
да се отскубне, без да плаши вече
и да подхване всичките шишарки, които от елите
са изпопадали, големите, крилатите
продънилите се от рая.

 

 

 

 

 

Възражение In Memoriam

 

Когато поетът Мария Вирхов почина в София на 15 юли 2011 г., научихме за това три седмици по-късно от полицейската хроника и булевардната преса. В подадената от МВР на 15 юли първоначална информация става дума за „труп на клошарка”, изваден от Перловския канал в района на бул. „Евлоги Георгиев”, край стадион „Академик”. На 7 август от полицията потвърждават, че „откритата е Мария Стефанова от Ямбол”. Така Мария умря два пъти. Тя прекара три мъртви августовски седмици в публичното пространство като труп на клошарка, по думите на държавна институция в нейна официална сводка.

Ако сме били вцепенени или възмутени, че при съобщението за смъртта на Мария Вирхов езикът на държавната институция бе неразличим от речта на таблоидите, със задна дата ще излъжем. По-скоро сме били сепнати насън, уплашени и смълчани. В случай че не планираме да умрем в леглата си като народни поети, тази публичност на смъртта на Мария трябва да ни изпълва с ужас. Може би не е излишно да изпитваме същия ужас, ако с всяка своя крачка в публичното пространство и във вътрешните обиталища не правим всичко възможно да не разлайваме майчините еринии на родната държава и медии. Това често се оказва невъзможно, дори да си далеч от поета Мария Вирхов.

Освен да припомня случилото се, не виждам начин да възразя на единогласието на полицията и таблоидите. Те съдят живите и мъртвите. Може би възражението е възможно само в помненето. По етическа и разказваческа необходимост то трябва да е аз-повествование. Почнем ли да разказваме спомените си обаче, като начало трябва да избягваме да превръщаме Маша в епизодична героиня на романите си, особено ако героинята е законспирирана с каламбурно име и то прибързано се разкрива postmortem. Мария настойчиво предизвикваше и болезнено приемаше литературните шеги със зависимостта от субстанциите. Въпреки че са минали вече четиридесет дни и може да гледа на всичко от другаде, нека не бързаме с литературната история, в която тя е статистка в роман. Макар и по-мило, литературно и топло, това е не по-малко булевардно. Смъртта ѝ тъй или иначе бе омацана в жълто, да не го правим в паметта.

17 септември 2011