vs. archives

Само шум, шум като от смачкване на листове, шум като от изгаряни книги.

Дори на най-бедните улици се чуваше смехът на хората. Някои от тези улици тънеха в пълен мрак, подобни на черни дупки, и смехът, който извираше неясно откъде, беше единственият знак, единствената информация, с която разполагаха обитателите и посетителите, за да не се изгубят.

Гласовете, които чувах (гласове, никога лица, нито фигури), идеха от пустинята. Аз бродех в пустинята с нож в ръка. В острието на ножа се отразяваше лицето ми.

Реалността е като надрусан сутеньор насред гръмотевична буря.

Стените бяха тапицирани с червена шумоизолираща материя сякаш салонът беше шумоизилорана стая в лудница за курви.

Бриз, който миришеше на автомобилно масло, на сухи растения, на портокали, на гробище с циклопски измерения.

Сякаш времето, представено в класическата форма на старец, духаше безспир върху един плосък сив камък с черни жилки, покрит с прах, докато издълбаните в камъка букви станат съвършено разчетими.

Няма лирическа поезия, която да не е кълколене или чуруликане на егоисти, трели на мошеници, клокочене на предатели, пущане на мехурчета на кариеристи, извивки с гласа на педали.

Университетът на Санта Тереса приличаше на гробище, което изведнъж бе започнало да размишлява. Приличаше също на празна дискотека.

синьото небе се превива в белите ръце на Средиземно море