vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Всички се прибраха у дома

 

Всички се прибраха у дома
Единия в панелката на словоблудството с малолетни
Другия в провинцията с екскурзии в голямата поезия
Третия в квартала на червената буржоазия
Четвъртия в избледняващото ксерокопие на академията
Родината е там отдето няма връщане.

 

 

 

 

 

Реклами

Мъкнеше се с протрити

 

Мъкнеше се с протрити
Торбички от кауфланд пъхнати
Една в друга като сложна инсталация

Приличаше на клошар
Но беше майстор електричар

Ровеше в концентричните пликове
Пресяваше с пръсти като златоносен пясък
Всякакви бурмички и отвертки

Имаш ли фенерче вика
Дадох му телефона изцапа ми
Кейса омазни дисплея оправи фасонката светна лампата

Колко ти дължа пет лева
Нямам дребни дай железни
За трамвая

Приличаше на клошар
Но беше майстор електричар.

 

 

 

Литературната критика като евтина муфта

 

Този текст е отговор на ФБ пост на г-н Илиян Шехада от 18.05.2019. В поста си г-н Шехада описва събития, в които визира мен, Владимир Сабоурин, внимавайки да не ме назовава.

Постът е нарцистичен и очевидно несъгласуван поради късния час с психоаналитика му.

Първото, което г-н Шехада споделя, психоаналитично мислейки да не го споделя, са ежедневните му разочарования от всякакви академични хора.

Откакто Ани Илков отказа академично да се ангажира с него, г-н Шехада е докторант на невсякакъв академичен човек, от чието агентурно минало той очевидно ни най-малко не е разочарован. По необходимост тази впечатляваща липса на разочарование от ченгеджийския академичен истаблишмънт, на който г-н Шехада е на пряко академично подчинение, трябва да се пренасочи по-далече от докторанта Шехада – към всякакви академични хора.

В отношенията си с мен като всякакъв академичен човек г-н Шехада открай време е разчитал на муфтене на безплатни екземпляри от всякаквите ми академични и поетически книги.

Преди време реших да дръпна спирачката на тази муфта, но г-н Шехада продължаваше да настоява, че трябва да получава от мен безплатни екземпляри под претекста, че харесва книгите ми. Струва ми се, че той би се съгласил на всичко за безплатен екземпляр, дори да напише рецензия. Предложих му го, струва ми се, че се съгласи.

След като изтече карантинният срок, който си бях определил, за да съм сигурен, че муфтата няма да прерасне в литературна критика, като издател на измуфтената книга уведомих г-н Шехада, че измуфтеният екземпляр е рецензентски, предоставен от издателя на книгата, а не лично подарен от автора.

Ако съдя по ФБ поста му, г-н Шехада не иска да се задоволи просто да върне рецензентския екземпляр, представяйки казуса като литературнокритически, дори като симптом на културата му.

Твърди, че е обиден, предполагам в качеството си на литературен критик. Малко наранен е също, може би също като его на литературен критик.

Настояването обаче систематичната муфта да получи някакво звание и длъжност на литературна критика ми се струва леко пресилено.

Върнете книгата, ефтина муфто.

 

 

 

 

 

 

 

Корпорацията as usual

 

литературноисторически покер на пресен гроб

 

 

 

Възпявам бялата жена от Чистотата

 

Възпявам бялата жена от Чистотата
Най-сетне бял човек който да се бори с ентропията на белите хора
Най-сетне трудов етос, а не висене на припек по детските площадки
Най-сетне някой работлив който не разчита на детските
Най-сетне бяла жена от Чистотата
Възпявам циганката албинос от махалата.

 

 

 

 

 

Възпявам бялата жена от Чистотата

 

Възпявам бялата жена от Чистотата
Най-сетне бял човек който да се бори с ентропията на белите хора
Най-сетне трудов етос, а не висене на припек по детските площадки
Най-сетне някой работлив който не разчита на детските
Най-сетне бяла жена от Чистотата
Възпявам циганката албинос от махалата.

 

 

 

 

 

Към едно In Memoriam

 

Този текст е предизвикан от некролога на Владимир Трендафилов, публикуван във в. „Капитал“ от 15 май 2019 г., чийто автор е Бойко Пенчев.

Нямам отношение към покойния Владимир Трендафилов, доколкото пътищата ни не се пресякоха в литературното поле нито веднъж през сравнително дългото ни съзнателно съвременничество.

Странно е наистина, че това не се случи през горещите ’90, когато всички пътища се пресичаха във в. „Литературен вестник“, където и двамата публикувахме. Но е факт, че не се срещнахме никъде в литературата или литературния бит, без да има причина да се избягваме.

Трендафилов не е бил мой преподавател, не съм имал пресечни точки нито с академичните му и литературнокритически занимания, нито с преводите му на поезия. Особено последното е конфузна празнина.

Правя този каталог на собствените си липси и празнини, следвайки литературноисторическата изчерпателност на некролога, който не се задоволява с жанровия екзистенц-минимум на траурното слово.

На фона на тази изчерпателност с поглед към литературната история назад и напред странно впечатление правят две оставени празни места.

Първото е ролята на Трендафилов като основен вътрешноакадемичен критик на „четворката“ в „Литературен вестник“, към която спада авторът на некролога. В. Трендафилов пръв атакува персонално лицата, които години по-късно потвърдиха ранната му диагноза. Едно от тези лица е авторът на некролога.

Второто празно място е въпросът за агентурната принадлежност, чието спестяване не е само въпрос на жанрова конвенция, а касае много по-дълбинни структури на историческия компромис, наречен Мирен преход.

Да се прехвърлят помирителни ръце над гробовете на Мирния преход е проява на лош вкус. Да се използва думата „вечност“ за литературноисторически манипулации под формата на траурно слово също.

16.05.2019
София

 

 

 

 

 

 

 

Лек дъжд върху лек прах ІІ

 

лек дъжд върху лек прах
чакаме заплата

счетоводителката излезе в отпуска
преди средата на месеца

 

 

 

 

 

Бертолт Брехт „Роденият по-късно“

 

Признавам си: аз
Нямам надежда.
Слепите говорят за изход. Аз
Гледам.

Когато грешките са изконсумирани
Остава да седи срещу нас като последна
Компания нищото.

 

 

 

 

 

Ваня Вълкова „България на Венецианското биенале и бг социалният арт активизъм“

 

На 9 май се откри българският павилион на Венецианското биенале. Тази година няма да посетя острова на каналите и това дългоочаквано и емблематично за покупко-продажният артистичен свят място. Едно затворено и пазарно поле на биеналета, триеналета, изложби и фестивали, откривания и закривания, куратори и зрители, художници и потребители. Място, предлагащо и обещаващо стотици и милиони левги до славата и обратно в нищото; стотици и милиони евро и толкова и още повече очаквания. Да, няма. Ще стоя, тук, ще чета. А България, а да, и тя вече е там. Дългоочакваното и бореното от много хора е вече факт и това по принцип е чудесно. По принцип. Оставам да чета. Ще стоя тук и ще пиша, тук, в България.

Покрай всеобщата артистична еуфория, завист, ревност, радост, одобрение, но и самотно ожесточение от неправдите в артистичния свят, много лесно и незабелязано премина фактът на излизането от печат на огромния труд-том ,,ТРОЯНСКИ ПОЕТИ“ или ИЗБРАНИ ПРЕВОДИ ОТ ВЛАДИМИР САБОУРИН с автор на корицата Венцислав Арнаудов. Огромният труд на един небългарин по произход, но по трагична ситуационна-пространствена мрежа гражданин на тази държава, което, предполагаемо означава незавиждащ и необвързан с най-типичната и силна националната черта – завист и нейната игра (завист-прошка-продажност-печалба). Един поет, литератор, критик, преводач и социален арт активист. Е, който иска да се информира повече, ето: Владимир Сабоурин (статия в Уикипедия). Връщайки се към социалният ангажимент, моля не четете социалистически, искам да отметна няколко бележки, които направих по книгата, която за мен е концептуален литературен арт проект, истински активизъм и който няма аналог в съвременното концептуално българско арт пространство.

Книгата ,,ТРОЯНСКИ ПОЕТИ“ не може да закупите в книжарниците, само, периодично може да четете заснети от нея фрагменти, публикувани на ФБ страници на сп. ,,Нова социална поезия“ и на едноименната ФБ страница. А на самото ѝ представяне, утре, 11 май ще се разиграят 5 книги на томбола, един вид анти-метонимия на механизма продажбата или артистично концептуално вкарване в действие един типично масово популярен маркетингов механизъм по света и у нас. Успех на печелившите!

За мен, през погледа на художник, това е много добра, социално-ангажирана арт акция, която излиза под мотото ,,бг капитализъма и бг литературата не заслужават тази книга (затова не се продава) / заповядай, другарю читател! / (книгата ще бъде достъпна в депозитарните библиотеки на народна/национална библиотека)“.

Книга-акция, която не се купува. Тя само се чете и се държи, временно в ръце. Не се притежава. Тя само се обговаря, обича или критикува и отхвърля.

Една различна книга, съдържаща в тялото си преводи и стихотворения от самия автор с провокативното и кодово име ТРОЯНСКИ ПОЕТИ, разчитано от мен по три начина:

1 – троянски поети, напълно забравени и изровени от прахта на литературната антична Троя, изнесени на светло. Поети, преминали през вековете от античността до днешни дни. Остри игли, остриета, мачетета, сатъри, саби и ножчета, правещи разрези в обществената литературна тъкан, на различни нива.

2 – една символична книга на бунта от думи; троянски коне-поети, поети-воини, внедрени, незакупени във вътрешността на консуматорското пост-капиталистическо и пост-социалистическо общество, предвестник и носител на буря и взрив.

3 – повечето просто непознати поети за бг културата, бг литературата и бг социалната и икономическа ситуация. Непревеждани, нежелани, некомерсиални, ненужни, неиздавани, непечеливши, непродаваеми, неудобни, забравени, неосветени от никой.

Пробив в системата на сивото ежедневие и нашенската псевдо-литература.

Ваня Вълкова
10 май 2019