Кабиле 2
Първа тук бе кибела великата майка
на боговете възсядаща над завоя на реката
свърнала потока си в краката й надолу
съзерцаваща хилядолетия мъжествеността
на светлината в равноденствие тя първа
усети смъртта в утринната мъгла
Първа тук бе кибела великата майка
на боговете възсядаща над завоя на реката
свърнала потока си в краката й надолу
съзерцаваща хилядолетия мъжествеността
на светлината в равноденствие тя първа
усети смъртта в утринната мъгла
Първа тук бе кибела великата майка
на боговете възсядаща над завоя на реката
извърнала потока си в краката й надолу
съзерцаваща хилядолетия мъжествеността
на светлината в равноденствие
Това не е кошмар отдавна
буден летя над земи и градове
жени морета за които съм мечтал
книги които съм искал да напиша
не сънувам летя над тях
Над океана на несвършващия залез
замръзнала индиговооранжева черта
недостижимия хоризонт на събитията
на произхода към който вечно вървим
стичаме се по меандрите на кръвта
Над стоманените вълни от които изниква
винобагрения архипелаг на хьолдерлин острова
на блажените мъртвите обичаните родните
незавършения остров на всяка любов
на който пристигаме винаги насън
Над абсолютно черните води
от които изплуват светлините на града
внезапно като пяна искри която те залива
в предсмъртен миг помиряващ със смъртта
когато е където вече няма да има страх
Това не е кошмар отдавна
буден летя над земи и градове
морета жени за които съм мечтал
книги които съм искал да напиша
не сънувам летя над тракия
Двете проститутки са по местата си
Пред магазина за уреди втора употреба
Връщаш се жив у дома измолил да не е
Точно в тунела с двупосочно движение
Верижната катастрофа под откритото небе
На мерзостта на тракийско капище
Видяна от дрон на сутринта като новината
Постмортем във всички датски вестници
Не получаваш съболезнования от клоун
Досущ обезсмъртено живков без каскет
Жегата е като в лондон в края на април
Не е вирус не е елсинор не е лилава мъгла
Завиваме в унес ръка за ръка зад ъгъла
И хващаме рейса за последния люлин.
What was that, tell me
The blood-red stain in the colorless
Red upon the indigo of the evening
Red upon the gray of the morning
What was that, tell me
The blood of human kindness of your hands
The blood of the velvet caress in your lap
The drug was within arm’s reach
Blood-red like a Texas gas station
We didn’t fill up, we drove past as in a movie
What was that, tell me
All around was the abomination of desolation
You were blood-red at the center
Which was everywhere, what was that
Какво беше това кажи ми
Кървавочервеното петно в безцветното
Червеното върху индигото на вечерта
Червено върху сивото на утринта
Какво беше това кажи ми
Кръвта на топлата човечност на ръцете ти
Кръвта на кадифената милувка в скута ти
Дрогата беше на ръка разстояние
Кървавочервена като тексаска бензиностанция
Не зареждахме минавахме като във филм
Какво беше това кажи ми
Наоколо беше мерзостта на запустението
Ти бе кървавочервена в центъра
Който бе навсякъде какво беше това
Имало едно време един млад комунист, най-добрият в класа. Но комунизмът в Родината му взел, че свършил, докато комунистът бил още млад.
Той първо се изказал на Конгрес за обединението на всички млади комунистически сили в новите капиталистически условия. Бил много красноречив, но не се получило.
Тогава той използвал красноречието си и написал стихосбирка. И тогава го осенило прозрението, че комунизмът е много красив и занимателен разказ.
Разказвайки този разказ с метафорите от стихосбирката си, той стигнал до най-източната западна столица. Там той станал разказвач специалист по източния разказ за някогашния комунизъм.
Този разказ бил занимателен в земите, където комунизмът нямало как да бъде реализиран и си останал занимателен разказ.
Защото реализацията му изисквала руски ботуш и партенки, които стигнали толкова на запад, но не успели Fuß zu fassen. Но разказът процъфтявал без ботуша и мириса на партенки, идеалистично един вид.
Тогава някогашният млад комунист и поет срещнал друг комсомолец, който пишел проза, защото не бил политолог, а само политолозите могат да се хранят с поетически метафори за изтока.
Но другият комсомолец искал да стане нобелист, какъвто някогашният млад комунист нямало как да стане като разказвач специалист по изтока.
Двамата били от една страна, наричана България, която нямала нобелист, но имала Ирина Бокова.
Щом може да има президент на ЮНЕСКО от страната, наричана България, защо да не може да има нобелист? Ирина също била комунистка като тях.
Така започнала тяхната Нобелова кампания, която вече е в много напреднал стадий и те трябвало много да внимават. И започнали да докладват във Фейсбук.
Нека да внимаваме заедно, скъпи някогашни млади комунисти и комсомолци.
Разни пещерни антикомунисти ми обръщат внимание, че моята Нобелова кампания е организирана от бивш комунист и днешен горд гражданин на Червена Виена. Е, да, така е, не е толкова просто, но е толкова успешно.
Или не е успешно?
Аз иначе съм десен, твърдо десен. Но чак пък да съм член на Инициативен комитет на предизвестен лузър, това не. Аз не съм лузър, а доц. чл.-кор. на Българската академия на науките, а скоро, т.е. отскоро и на Шведската, писаха сутринта във всички шведски вестници.
Романите, за които пишат сутрин във всички шведски вестници, се пишат от победителите, които пишат историята. Това, че в началото на кариерата ми победителите бяха десни, е едно на ръка. Навреме предвидих, че вече ще са леви, оказах се прав, или?
Да предвидиш събитията не е предателство, а прозорливост.
Освен това всяко умно дете на умни соцградинари знае, че Швеция е традиционно социалдемократическа страна. Там пещерният антикомунизъм е политически некоректен, какъвто е и във Виена също.
Ето, моят ментор и организатор на моята Нобелова кампания е от Виена, а е бивш комунист. Някой да го е лустрирал във Виена? Не.
Да не би победилият Господин Министър-Президент и победилата Госпожа Президент-Министършата да прави нещо различно? В Родината е един, в Немско друг.
Аз обаче NB съм наопаки: в Немско съм друг, а в Родината един.
Не съм ли десен у нас? Десен съм, твърдо, просто не лузърски десен. Не съм ли ляв в Немско и Шведско? Ляв съм, просто там победата го изисква, а аз не съм десен лузър.
Десен – да, лузър – не.
Ето, другарката марксистка и демократична социалистка Ипи ме покани дори извън Континента, в Източен Лондон, да представя едно от Многото Имена на многото Мои Господари.
Родителен падеж все пак е името ми, родителен за притежание.
Другарката Ипи отлично знае, израсла в сталинистка Албания, че аз съм израсъл в Живкова България, но че и двамата не сме пещерни антикомунисти.
Тя дори е марксистка и демократична социалистка. Аз, разбира се, си оставам десен, но в Шведско, камо ли Оувърсийз, съм ляв, само едно от многото ми лица, разбира се.
Лондонград е много ляв град, да знаете, любим на всички руски олигарси, мисля, че и на Якунин, собственика на „Поляндрия“, моето руско, санкт-петербургско издателство. Кмет мюсюлманин-манданин, белите хора са малко и много приветливи към всички други с много лица и имена.
Родителен за притежание, притежание на много Господари.
Господар ли е Якунин? Господар е. Господар ли е Кръстев? Господар е. Господар ли е Радев? Господар е. Господарка ли е Радевица? Господарка е. Господар ли е Гюров? Не е. Господарка ли е Ипи? Господарка е.
Е, не е Дуа или поне Бандаранга, но все пак е Другарка и Господарка на едно от имената ми.
Другарка Господарка, секси, баш като по Моята Инвентарна книга на социализма.
The Man with Many Names, найс, а?
Случайно попаднах на място, където изненадващо се беше посмяло да се каже публично нещо нелицеприятно за първото лице на българската литература и литературна академия. Първото лице при това, на което току-що бе присъдено поредното кариерно звание по пътя към академично-литературната и кирилско-национална недосегаемост.
Най-изненадващото в ситуацията беше, че посмяването идеше от и се случваше във академично-литературната сфера, където подобно посмяване е смерти подобно. Същата сфера, създавала и обгрижвала с години първото академично-литературно лице.
През 90-те, когато академично-литературната сфера още беше карнавална, а първото лице беше най-равно сред равни асистенти и старши асистенти, това се наричаше „допосмяване“.
Обговаряне, допосмяване, такъв беше жаргонът.
Допосмяването обаче обикновено се използваше в отрицателната форма на „недопосмяване“, което асистентите и старшите асистенти си вменяваха едни на други в рамките на карнавалния категоричен императив на тоталното допосмяване, тази недостижима, но обожавана Дулсинея.
Не мога да повярвам, но този съботен следобед попаднах на акт на преодоляване (трансцендиране) на недопосмяването от страна на най-смелия някогашен асистент спрямо много по-равния междувременно колега асистент със шведска кралица в раницата.
Днес попаднах на случило се преди двайсет и четири часа автентично преодоляване на недопосмяването!
Дори допосмяване.
Нямаше как да не го акламирам. 90-те вода не стават.
***
Това беше предисторията на съобщение, което получих тази вечер от алгоритъма като позволил си да акламира онзи-онзиденшното сингулярно допосмяване.
Съобщението започваше така:
„Съжалявам, този пост беше първоначално отговор под поредния пост“.
И продължаваше така:
„и се изказах неподготвен, омаскарявайки собствената си стена.“
В далечните 90 читателят-асистент би казал на автора-асистент като на пръв сред равни:
Диалектика на недопосмяването. Дори реторика.
Какви ги говоря! Би го казал първо сам авторът-асистент, изпреварвайки преди да го каже читателят-асистент.
И читателят-асистент би се оставил доброволно да бъде изпреварен в диалектично-реторичното надцакване и би се ограничил да потвърди:
Да, диалектика, дори (или сори) реторика на недопосмяването.
Да, междувременно имаме един най-равен сред академично-литературно първи доц. чл.-кор. кнн (кандидат на нобеловите науки).
Но кого го е страх от доц. чл.-кор., междувременно стокхолмски асистент?
Той е просто смешен превъзбуден нахилен слагач на Павликовски сега, утре на Краля и Кралицата на Швеция.
Мисля, че видях ястреб
да разпердушинва гълъб
във въздуха и след това
пера на асфалта, но нямаше кръв
След малко изпод колата излезе гълъб явно под колата е нямало котка
колко умно какъв късметлия
може би все пак е възможно