vs. archives

Очаквайте

в БРОЙ ХХХІІ (ЯНУАРИ) на сп. Нова социална поезия

ЛОРНА ГУДИСЪН в превод на Yuliyana Todorova

Жена с жълтеникавокафява кожа
пръстите винаги лъхат на лук

Майка ми отглежда редки цветя
и ги полива с чай
околоплодните й води пееха като реки
майка ми сега съм аз самата

& Dimitar Yaranov, Негативи-диптих 2, 50 х 60 см., масл. бои, платно, 1995

Очаквайте

в БРОЙ ХХХІІ (ЯНУАРИ) на сп. Нова социална поезия

ЕЛЕНА АЛЕКСИЕВА

Идеалният оранжев кръг беше пронизан от множество начупени червени линии, които се разпадаха на тънки и още по-тънки разклонения и макар да тръгваха от една и съща точка, не водеха никъде. Приличаха на оголените стъбла на пълзящо растение или на речна мрежа. Помнеше такива карти от часовете по география

& Dimitar Yaranov, Гранични пространства I, 110 x 110 см., акрил, платно, 2021

Очаквайте

ДИМИТЪР ЯРАНОВ (Dimitar Yaranov)

Художник на БРОЙ ХХХІІ (ЯНУАРИ) на сп. Нова социална поезия

& Димитър Яранов, Деца на войната I, 100 x 100 см., акрил, платно, 2005

Жертвите овъглени скупчени
Като в помпеи са 44 научавам
От новините спасилите се да не изгорят
Като факли са 7 липсвам
Сред труповете и оцелелите

Искам да съм 52 пътник

За да спестя некое евро
Пикая до телената ограда
Виждат ме случайни митничари
Искат да плащам глоба т.е.
Рушвет докато се разправяме
Виждам как автобуса потегля без мен
Никой не е забелязал отсъствието ми
Самотата прави невидим

Искам да съм 52 пътник

Веднага след пресичането
На заветната граница изчезвам
На първата бензиностанция потъвам
В мрака извън осветения периметър
Територията между изтока зад гърба ми
И западната империя на залеза пресякох
Най-трудната граница

Искам да съм 52 пътник

Никога не съм ходил на екскурзия в истанбул
Никога не съм бил в по-истинската българия наречена македония
Никога не съм бил светлина идеща от запад или изток
Никога не съм бил член на българския великден
Никога не съм идвал от мадрид лондон истанбул харвард москва
Никога не съм идвал да спася българия
Никога не съм бил български поет

Искам да съм 52 пътник.

Пътуваме в малките часове
Прекосяваме в западна посока територията
Между османската империя и австроунгария
Източната римска империя и западната
Имаше време когато горивото се превозваше
Ембаргово в пластмасови туби сега са метални
Няма война автобуса е нов магистралата също
Аварийните чукчета са по местата си
Има европейски съюз и още сме в него
Лирата никога не е била толкова евтина
Вече не се пуши по автобусите не е надута чалга
Рядко някой и друг шофьор ще запали
При отворен прозорец всичко е нормално
Децата спят

Пред лицето на смъртта
Ти откри че есента е красива
Царствената тиква с мед и орехи
Хряна обичащ супите туршиите и виното
Лекуващ ставите луничките изтриващ
Мъдростта на дюлите без младост
Познали вечността на стаите и аромата
Цвеклото с учението за кръв и почва
Полезното за всякакви анемии на духа и тялото
Добре узряло козе сиренето със зехтин и девисил
Ти откри красотата на есента
Не я забравяй всяка идна пролет.

Да имаш баща, срещу когото не е необходимо да се бунтуваш и да го убиваш, е рядко благословение, каквото и да говорят терапевтите и както и да се оправдава теоретически, литературноисторически и политикономически необходимостта на отцеубийството. В поезията бащата е този, който категорично и благо кара да замълчи у синовете тревожността от повлияване.

Ако следвам тази интуиция за поетическото бащинство, вариация на Карл-Шмитовата дефиниция на суверена, който решава за извънредното положение, бих самоопределил Ани Илков като мой български жив баща в поезията. Български, защото изрично не се причислявам към българската поезия, само пиша на езика; жив, защото обикновено смъртта е тази, която успешно заглушава т. нар. амбивалентност на синовното чувство.

Ани Илков беше суверенът, който през 90-те взимаше решението за извънредното положение, наречено поезия. Той беше детрониран заедно с нея от консумирания Мирен преход, необратимо триумфирал със Симеон ІІ и народния писател.

Поезията на Ани Илков достигна до мен късно, бях влязъл в трийсетте, той беше отгледал вече първото поколение синове, мои връстници, аз попаднах сред изтърсаците на това поколение. Първата книга, която прочетох от него в момента на излизането й – момент, бележещ ключов край – бяха Зверовете на Август (1999).

Горчиво-възвишената рекапитулация и закриване на епохата на 90-те, чийто августейши звяр и суверен е Илков, ми даде това, от което имах нужда още преди да имам каквато и да било идея как би могло да звучи то на езика, на който пишех:

Възвишеното като естетически застъпник и наместник на теолого-политическото след суспендирането на правата му като поетически, т.е. утопичен проект. Така през Зверовете на Август прочетох по-късно „пиесата за четене“ Bulgaria Limited (2002) и събраната публицистика Похищението на България (2014).

Още в началото на 00-те в един надрусан в поетически и буквален смисъл на думата текст, на който днес гледам единствено като на частен документ на психическо и социално състояние на духа – и сега мога да го цитирам в това му качество на документ отвъд литературното – определих за себе си Илков като „августейши татко“.

Десет години по-късно, когато Мирният преход в съвременната българска литература беше финализиран до степен да може да се пристъпи към юридическото оформяне на де факто случилото се, написах рецензия за публицистиката на Илков и я публикувах в издание, сред чиито създатели беше той, без все още да знам, че то е обект на рейдърска приватизация от страна на синовете, към които възрастово спадам.

Една от участничките в рейда, протичащ все още неформално, пусна рецензията ми в сложна игра на коткане и мишкане около предстоящото коливо, тази добре описана от Илков местна идиосинкразия, при която рейдърите държат да бъдат обичани. Приватизацията стана публичен факт две години по-късно, подготвена от политикономически необходимата инсценировка на убийство на бащината фигура.

Така през лятото на 2016-а, когато се стигна до ритуалното отцеубийство и реалното изповядване на сделката по приватизацията на материалните активи и символния капитал на 90-те, някогашното поетически наивно-безпоследствено и химически надрусано „августейши татко“ изведнъж се сдоби с екзистенциална кръв и трезвост в момента на взимане на решение дали да се присъединя към рейда на синовете, които току-що бяха показали публично хляба и ножа, вдигайки ги леко конфузно високо над главите си.

Няма да е убедително да твърдя, че изборът между Ани Илков, от едната страна, и световноизвестния народен писател доц. член-кореспондент и обслужващия персонал на поколението наоколо, от другата, беше много труден. Не беше трудно също така да откажа на неолибералните комсомолци познатата оферта да бъдат обичани.

Щастлив съм, че изборът и отказът бяха естествени. Благодарен съм, че не по-малко естественото желание да си с връстниците си, когато убиват бащата, ми се стори неоправдан морален хазарт.

Само бащата може да дари с избягването на сляпата съдба на убийството му.

Мерцедес 600 се врязва на кръстовище в задницата на черна Волга с тонирани стъкла. От Мерцедеса изскача бандит, почва да троши с приклада стъклата на Волгата – и вижда в нея полковник на ФСБ. „Другарю полковник! Аз чукам ли чукам, а Вие все не отваряте… Къде да носа парите?“

Веднъж излетяла експедиция за Луната. Летят си те. Почти долетели. И изведнъж се отваря люкът и влизат някакви хора в бели престилки. Космонавтите викат: „Ние летим за Луната!“ А ония с белите престилки: „Добре-добре. Само не се вълнувайте. Сега само мъничко ще ви боцнем…“