vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Василия Костова „Сияние“

 

Всяка твоя мисъл
има поне една страна,
която наранява
като счупени черупки
в голотата на детско стъпало;
всяко твое остроумие
е вътрешната част на мида,
към която никой не поглежда
или я захвърля в пясъка
при сестрите й.

 

 

 

 

 

Василия Костова „Вино от череши“

 

Тя разказва на всеки в квартала
как ръката била еднакво красива,
следяща нежно челюстта й,
за да целуне тънките й краища,
и в гранитен юмрук всяка вечер,
когато електричеството изгасне.

От нейната кула – самотна и бледа
като лошо наследство от далечен роднина,
всяка нощ чуват студените викове.
Те –
те са никои!
И когато си тръгнат, аз стискам в ръцете си
кървящите бодли на мрачната крепост;
и аз се изкачвам по тънката стълба,
и аз виждам през прозореца
нежността на ръцете му
и стъклата, които забил
в каньоните на белите й рамене.

 

 

 

 

 

За „Das Ich in anderer Gestalt. Weiblichkeit und Männlichkeit in Robert Musils Roman „Der Mann ohne Eigenschaften““ на Владимира Вълкова

 

Не само всеки голям автор, но и всяка голяма творба има свой стил, който я прави. Стилът на Мъжът без свойства може да се опише с две думи: строгост и чувственост. Изследването на Владимира Вълкова „Азът в друг образ. Женското и мъжкото начало в романа на Роберт Музил Мъжът без свойства“ отговаря на тези качества на Музиловия magnum opus в най-добрите традиции на постмодерното преливане между език обект и интерпретативен метаезик. С оглед на характерната за романа фикционализация на научни и по-общо изследователско-експериментални дискурси с подобно преливане можеше да бъде постлан пътят към един невъзможен за реализиране проект, какъвто в основата си е самият предмет на изследване. Владимира Вълкова взима на сериозно структуроопределящата за романа на Музил иманентна невъзможност, не я заобикаля, за да спести време, търпеливо рискува, потенцирайки я в прочита си.

Залогът и цената на поетия риск са темпорално-екзистенциални, формулирани за първи път експлицитно от Стендал в неизбежността на дълговременната отложеност на читателя и радикализирани 200 години по-късно в Мъжът без свойства до степен, касаеща неговата неналичност, изведена от Вълкова като мото на проекта ѝ: „Т[омас] М[ан] и подобни пишат за хора, които са налице; аз пиша за хора, които не са налице“ (вж. с. 5). Оказала се като млад докторант тази неналична читателка, Вълкова избира да бъде нея близо петнайсет години в отявлена контрафактичност спрямо всяка научнополитическа логика, следвайки добре познатите ни от Мъжът без свойства несвършващи ретардации. Резултатът на това четене, вярно на перверзните отлагания на романа, рискуващо всъщност с години и стотици страници плътен текст да няма краен резултат, притежава качествата на голям докторат от епохата преди процедурната възпроизводимост на академичните степени.

Въпреки че рамките на процедурата не позволяват реалното, т.е. имащо процедурни последствия, оценяване на труд, надскачащ тези рамки (старият закон парадоксално позволяваше малък докторат да бъде оценен и съответно да му бъде присъдена степента на голям), държа изрично да изтъкна, че определянето на изследването на Вълкова като голям докторат не е фигура на речта. Налице е основната характеристика на големия докторат, това, което немците наричат „theorielastig“ – нещо с висока степен на съдържание на теория, нещо буквално натежало от теория. Говорейки за достойнства и безспорните приноси на труда на първо място трябва да се обърне специално внимание на степента му на теоретична просмуканост и обогатеност. Процесът на теоретично обогатяване на предмета на изследване е изоморфен на използваните в самия роман похвати, прицелени в създаването на един пробабилистичен плуриверс. „Компилирането, съполагането и ексцерпирането на външни на романа текстови сегменти кореспондира с възприятието и конструирането на възможни действителности.“ (с. 9) В така описаните наративни техники на Мъжът без свойства, автотелично валидни за собствения ѝ прочит, Вълкова открива един постмодернизъм avant la lettre, който ляга в основата на теоретичната ѝ селекция, вписваща се в „литературоведските опити да се интерпретира романа посредством постмодернистки теории“ (срв. с. 13). В отчетливо противостоене спрямо мистификационно-маскарадната разновидност на постмодернизма, характерна за българската му рецепция, убежната точка на постмодернистките концептуализации на Вълкова е една „алоцентрична етика“ (срв. с. 18), която „може да се разкрие в целостта си едва през женското (das Weibliche)“ (срв. с. 17). Смятам този прочит на постмодернизма за изключително приносен за българския контекст.

Както представянето на състоянието на изследванията върху категорията пол у Му-зил (глава 1), така и преди всичко същинската теоретична втора глава и нейното идейно-историческо уплътняване в 3-та образуват едно цяло, което съставя теоретично-методологическата част на дисертацията, „нещо като увод“ би казал Музил, към едно дискурсивно хилядолетно царство на интерпретациите на Мъжът без свойства, простиращо се назад и напред в пра- и постисторията на конституирането на субекта и пола, под егидата на „първенството на женскостта“ (Vorrang der Weiblichkeit) (срв. с. 13). Ако можем да си представим един свръхдобросъвестен и едновременно с това радикално антифеминистки настроен читател на романа, дори той/тя би бил принуден да признае на интуитивно ниво, че хилядите страници водят към едно състояние на света, в което първенството поема Агате, сестрата сиамски близнак на мъжа без свойства. Втора глава представя по един поразително ясен „светлодневен“ начин, имайки предвид софистицираността на проблематиката, рефлексивните основания на тази незаобиколима читателска интуиция.

Блестящ пример за светлодневната рефлексия върху основанията на поемането на първенството от Агате са трите страници и половина, посветени на Ж. Лакан, които горещо препоръчвам на всеки, чистосърдечно отказал се да го разбира, между които поставям и себе си. Вълкова се фокусира върху схващането му за символния ред, което играе ключова роля в дисертацията. През Лакан ясно е формулирана апорията на героините и читателката/читателя на Мъжът без свойства, префигурираща проблематиката на разкриването на Аза в друг образ: „Езикът, който жените използват, не е техен език, защото в него те не могат да формулират собствено желание“ (с. 77, курсив в оригинала).

Лакан е важен за Вълкова с взаимообвързването на пол и език, положено като „из-ходна точка на френския постструктуралистки феминизъм“ (срв. с. 82), който е определящ за разбирането на това, което тя цели и прави с Мъжът без свойства. Диагностицираната от Музил поява на безсвойствения мъжки субект е успоредена с предприетото половин век по-късно в постструктуралистката феминистка философия „демистифициране на мъжкия субект на разума“, целящо тематизирането на една специфична женска субективност, изразена при Музил „par excellence в женските образи на Кларисе и Агате, които всяка по различен начин подкопават патриархалния ред и намират достъп до един женски език“ (срв. с. 83).

В рамките на символния ред този език на социално маргинализираните намира израз в естетическия авангард с неговото признаване на „изцяло другото“ (das ganz Andere), случващо се при едно „неспестовно общуване с чуждото“, характерно съгласно Е. Сиксу за „женската икономия“ на желанието (срв. с. 86, курсив в оригинала). Сестрата-близнак на мъжа без свойства, жената без свойства Агате е видяна през Л. Иригаре като „безформеното, хетерогенното, динамичното, флуидното“ (срв. с. 90), отговарящо на фигурациите ѝ в Мъжът без свойства като „мъгла от злато, сиво и розово” (срв. с. 274), „блестяща мъгла” и – в крайна сметка! – „лавина“ (срв. с. 91). Доколкото за Вълкова е водещ етическият залог на постструктуралисткия феминизъм, най-близко е тя сякаш до Сиксу, схващайки женското като „етическа категория, до която могат да се доближат и мъжете“ (срв. с. 96). Музил го прави в специфичния контекст на краевековния виенски мизогинизъм и по-общо възпалеността на „женското“, блестящо реконструиран в 3 глава.

Неминуемата и често с облекчение заобикаляна ключова фигура в този контекст е Ото Вайнингер, обикновено призоваван като стряскащо знамение, рядко наистина четен. Вълкова чете Вайнингер подобаващо наравно със Зимел, Фройд, Ницше и Музил, с които споделя ексклузивната чест да присъства – като W – в списъка със съкращения (вж. с. 4), изтъквайки рядко признавания (негативен) принос на страховития вечномлад виенчанин към заглавието на Мъжът без свойства. „Заглавието на романа – освен мистичния му извор у Майстер Екхарт – позволява допускането на иронична препратка към тезата на Вайнингер за „жената без свойства““ (вж. с. 129) – същата, която ще вземе нещата в свои ръце в края на Мъжът без свойства. Смятам за приносно, че Вълкова екплицира с необходимата категоричност първостепенната (негативно) вдъхновяваща роля на Вайнингер – coincidentia oppositorum! – както за емблематичното заглавие, така и за открития възможен финал на романа. Вайнингер е ситуиран както в неговата „дискурсивна преплетеност с възникващата психоанализа“ (срв. с. 130), така и с оглед на късните му рецидиви у Лакан, вдъхновител на постструктурализма и френския феминизъм (срв. с. 131, бел 119).

Достойната за голям докторат и приносна в своята цялост теоретична работа, свър-шена от Вълкова, намира образцово приложение към двата най-костеливи женски образа на Мъжът без свойства: Кларисе и Агате. В далечното близко минало, в което си причиних прочита на двутомника на Фризе, Кларисе (заедно с Мозбругер) беше моят безспорен фаворит, годините обаче и Владимира Вълкова ме научиха да се вглеждам в Агате без антипатията, която първоначално изпитвах към жената без свойства. Интерпретациите, посветени на Кларисе и Агате, са същинският център на тежестта на прочита на Вълкова, съизмерим както по обем, така и по същество с теоретичната част. С тях, както казват немците, стои и пада прочита ѝ на Мъжът без свойства.

Кларисе се нагърбва с решаващата роля на собствения език, идещ да изведе жената като субект от самопричинената непълнолетност на предсимволната фаза. „Съгласно феминистичните теории (например тази на Иригаре), за да влезе в символния ред, женското трябва да намери достъп до собствен език отвъд позоваването на мъжки системи на репрезентация“ (с. 206). В качеството си на „обсебена от знаци женска фигура“ (срв. с. 207) Кларисе е възможният субект на „революцията в поетическия език“ (срв. с. 211, курсив в оригинала), която да въоръжи женския субект с език. В качеството си на мистичка в епохата след голямото интерниране – т.е. „истеричка“ (срв. с. 238) – тя се разполага в едно „социално свободно пространство в рамките на патриархата“, по-близко до „женското имагинерно“ (срв. с. 225). Заедно със сферите на лудостта и естетическото женскостта бива въздигната в лицето на Кларисе в „символ на анархистични и креативни процеси“ (срв. с. 234), протестиращи срещу символния ред. Както мистичното сливане с големия Друг в истерията, така и психическите състояния, сродяващи я с Мозбругер (срв. 246-247, бел. 169) включват обаче едно отново и отново провалящо се „търсене на стабилно място в символния ред“ (срв. с. 254, курсив в оригинала), което резултира в „един изцяло съставен от цитати човек“ (срв. с. 267, бел. 206) , с други думи – в постмодерния субект par excellence, „както когато в една книга по погрешка е подвързана страница от друга“ (срв. с. 221). Опитът ѝ за влизане в символния ред се оказва постмодерен маскарад avant la lettre с катастрофални последствия. Постмодерният маскарад не успява да достигне до сриващия символния ред мимезис.

Големият залог (и най-обемната, надхвърляща 100 стр., тематично свързана част) на дисертационния труд на Вълкова е интерпретацията ѝ на жената без свойства като хоризонт на прочита на Мъжът без свойства. Агате е „жената без свойства“ (Frau ohne Eigenschaften) (срв. с. 271, курсив в оригинала), осигуряваща на мъжа без свойства серафическата констелация на една coincidentia oppositorum, в която „техните разлики съвпадат в лишеното от пол“ (пак там). Както Божествена комедия онтологически кулминира в носещата блаженство Беатриче, така и Мъжът без свойства постметафизически се стреми към свръхблагото на „доброто“ (ἀγαθός) на лишената от свойства Агате. Образувайки с брата си сиамски близнак coincidentia oppositorum, тя самата е mise en abyme на същата тази coincidentia oppositorum: атеистката (или поне безбожничка), която „чувства толкова отчетливо Бог, като мъж, който стои зад нея и слага на раменете ѝ палто“ (срв. с. 309). Смятам за приносно разглеждането на Агате в етически ракурс като въплътената среща с Другото.

Всеки, дочел Мъжът без свойства до – както казват немците – горчивия край, си дава сметка, че заниманията с този роман изискват рядка комбинация от научноизследователски и етически качества, съчетание от готовност за и радостно поемане на риск, от една страна, и една незрелищна дълготърпелива издръжливост, от друга. Времето, инвестирано в дисертацията, е хабилитационно, а крайният продукт покрива критериите за голям докторат.

Като читател, трудно и с голяма доза инат стигнал до края на двутомника на Фризе, съм силно респектиран от едно дисертационно изследване, прекосило през второто полувреме на десетилетното си пребиваване в Мъжът без свойства Клагенфуртското дигитално издание с неговите над 11000 страници MoE.

Намирайки се в парадоксалната ситуация да оценявам като редови почитател на Мъжът без свойства единствения български читател, прочел хилядите страници отвъд каноничния корпус, държа да отбележа следното: след първото (цензурирано) упоменаване на романа в рамките на българската литература във Входът на пустинята (1982) на Златомир Златанов дисертацията на Владимира Вълкова е следващият неотстъпващ по радикалност жест по въвеждането на Музил по тези земи.

 

 

 

 

 

 

Доста неолиберални бели умници очевидно смятат

 

доста неолиберални бели умници очевидно смятат че интелигентният добре образован негър трябва първо да си замълчи а после да забрави прости и т.н. след като са го обругали на негър или благовъзпитано са толерирали обругаването му

не пичове

ако това се беше случило в страната която финансира да сте неолиберални бели умници вече никога нямаше да имате чисто кредитно досие на неолиберални бели умници т.е. вече нямаше да бъдете неолиберални бели умници поради спиране на финансирането

аз лично се ограничавам да не мълча благовъзпитано да не забравям и да не прощавам

всеки път когато мислите че можете благовъзпитано и с добра воля да минете гърбом пред мен е добре да помните това

аз съм и ще бъда вашиа негър

 

 

 

 

 

Колкото повече народният писател заорава

 

колкото повече народният писател заорава в дълбоката оран на сантимента а той трябва да заорава все по-дълбоко за да става все по-народен писател

толкова повече високата теория в служба на все по-народния писател ще трябва да търси високи извинения за себе си като висока теория на народния писател

шилер ала бала

 

 

 

 

Мартиника (По Вифредо Лам)

 

На Иван Маринов

Тръгнахме от марсилия
Бретон клод леви строс и аз
Когато бенямин бе задържан
На френскоиспанската граница
Интернираха ни в мартиника седях
40 дни в лагера преди да ме пуснат
Да замина за куба моята родина

(По материали на уикипедия)

На стария френски карго кораб всъщност
Бяха също виктор серж и ана зегерс

Концентрационния лагер бе
Някогашен лепрозорий
На островчето
Pointe rouge

Родината е там
Където няма да се върнем

Клайст натиска бавно спусъка
Ако S-Bahnа мине оттам
По същото време
Би било съвпадение

Месец по-късно capitaine paul lemerle
Акостира във фор дьо франс

Тропически дъжд истински
Бароков концерт по ръждивата
Каросерия колелата отдавна се въртят
Гротескно изметнати във въздуха на вълнолома
В чернобял спомен пяната на океана черупка на фосил
Под мастодонтния капак издимява със съсък
Мотор на зил

Морфин в марсилия
Хероин в търговище

В тишината на сиестата
Разрязала с ножици сянка и блясък
Пада играчка минава
Дух на предък

Дръпни само няколко пъти
Като внимаваш да проявяваш респект
И остави Romeo y Julieta No. 2
С тънък пръстен още топла пепел
Да тлее върху чашата прави това

Талашитен гардероб от стария режим
С поддали панти отваря двери на олтар
Безброй играчки богове деца
Обичащи ром пури сладко

Та значи, бях започнал да казвам
Големият генерал на Просвещението
Toussaint l’Ouverture изкла до крак
Белите хора (като бели хора)

Праведният сред народите спаси
Нас лотреамон гений на съновиденията
Жената с конска грива глава опашка рога хана
Аренд червенокосата сирена на съня на ио
Алиса сгушила заека звездата в края
На всеки кантос познах пустотата
Приживе и останах там

И ето

Жените на бордо са смугли
Светлоокия мъж се връща луд
Сред меките хълмове на швабия
Във френските плантации край сантяго
Господарките говорят френски
Робините йоруба

Освобождаващо скъсване
Във веригата на нещата яхната
От бог рогата жена кон
Върху хвърчащите листи
На библията на отците
Фибите на ио

Притежание на боговете
Вече не може да си роб

Ида от сантяго
Където се спасих, измъкнах се останах цял
На югоизточното крайбрежие на куба
Душата ми остана там където са
Френските плантации за кафе
Французите презиращи испанците
Добри търговци на кафе и роби
По-добри търговци от испанците
По-изтънчени

И тъй

Добре дошъл
В похотта на тропиците
Бях на петнайсе беше
По-яростна от смъртта
Сладостта на разложението
Реалист съм искам
Невъзможното

Една безсънна нощ без видимо основание
Ще забележиш, че при паленето на чуканчето
Пламъка достига веждите ти

А течността се е оттеглила към дъното в летливостта
На всичко, което се изпарява

Слизаме към нощната река
Чакълът хрущи черните води
Жадуват мед богинята ще те дари
С годеница и жена

Светлина извираща от охрата индигото табака
Месести листа огромни стъпала блуден син обгърнал
Колената на сляпа старица зърна вимета буза на дупе
Надничащи от мрака годишни пръстени фаланги
На захарна тръстика тя полага съсухрена
Ръка на шаман опипва да види
Завърналия се

Sic incipit vita nova
Твоите мъртви

Ида от ръждивата
Утроба в която майка ми ме донесе през водите
Изпъкналите ребра на шпангоутите бебешка
Кошница в която бях пренесен
Вмирисан на окис и нефт

Тя влезе с мен деветмесечен
В желязното туловище след като по-рано
Свръх деветте установени ме бе носила
В себе си посинял от асфиксия
Насила изрязан от нея

Така тя продължи да ме носи
В друга утроба миришеща на окислен метал
Възпламеними фосили потеглил от самото начало
В последен курс за нарязване за скрап

Празен танкер пълен
С 1200 тона морска вода
За баласт

Родината е там
Отдето няма връщане.

 

 

 

 

 

 

 

Мартиника

 

Родината е там
Където никога няма
Да се върнеш

Клайст натиска бавно спусъка
Ако S-Bahnа мине оттам
По същото време
Би било съвпадение

Тропически дъжд истински
Бароков концерт по ръждивата
Каросерия колелата отдавна се въртят
Гротескно изметнати във въздуха на вълнолома
В чернобял спомен пяната на океана черупка на фосил
Под мастодонтния капак дими мотор на зил

Жените на бордо бяха смугли
Светлоокия мъж се връща луд
Сред меките хълмове на швабия
Във френските плантации край сантяго
Господарките говорят френски
Робините йоруба

 

 

 

 

 

 

Мартиника (Пролог)

 

Тръгнахме от марсилия
Бретон клод леви строс и аз
Когато бенямин го задържаха
На френскоиспанската граница
Интернираха ни в мартиника седях
40 дни в лагера преди да ме пуснат
Да замина за куба моята родина

 

 

 

 

 

Светлозар Игов „Реплика към пиедестала на президиумите“

 

Любомиру Левчеву

 

Ти непрекъснато заставаш пред някаква въображаема стена за разстрел.
Но няма да те разстрелят.
Помисли си защо!
Ти непрекъснато заемаш пози пред някой свой стих и бял Дунав.
Но нямаш никакъв свой Дунав – нито реален, нито метафорически.
Ти нямаш и своя Шипка, своя Околчица, свое Оборище.
Най-многото, което може да се каже за теб е, че живееш между улиците „Шипка” и „Оборище”.
Ти нямаш никакъв „връх свещен”.
Защото теб те спускат по върховете с парашути.
И не бездарието е фашизъм,
а цинизмът е бездарие.
Ти развяваш знамена, които са напоени с чужда кръв.
А литературата не е фронт, нито военизирана игра, поете.
И славата не се купува с валута от „Кореком”.
А ти искаш да си хем революционер, хем началник.
Ти искаш да си хем драстичен, хем симпатичен.
Ти искаш да си хем марксичен, хем сомнамбуличен.
А няма никаква Голяма, Водеща истина, ако се нарушават дребните, човешките правила на живота.
Ти искаш хем да ядеш чашите, хем да ги пиеш.
И мислиш, че всички си надхитрил – и тези „горе”, и тези „долу”.
Но си надхитрил единствено себе си, поете.
Мислиш, че си по-талантлив от умните и по-умен от талантливите.
А ти си просто поет сред началниците
и началник сред поетите.
Ти сам си си произнесъл твърде жестока присъда
„А който не е готов да умре
той вече е мъртъв”
Пиедесталът на президиумите не е по-висок от подземията на болката.
Това, което казвам сега, не е поезия.
И то не защото „сега не е за поезия”.
А защото знам, че моите думи са груби, непоетични, неловки и дори неуместни.
А твоите думи са винаги уместни, колкото и да е тъмен и мръсен подтекстът им.
Твоите думи са винаги хубави, поетични, силно метафорични и дори сюрреалистични.
Безспорно, ти си много талантлив стихотворец.
Но зад твоите думи няма Неща, има Нищо.
Зад твоите красиви думи зее най-страшната пустота.
Ти играеш своя страшен танц с пустотата.
Не, не се късат твоите интелигентски струни, поете.
Скъсани са твоите човешки струни.

 

1.Х.1980 г.
В чест на четвъртия национален коктейл на българските писатели

 

 

 

 

 

 

Васил Прасков „Ако за Томаж Шаламун истинският поет е“

 

Ако за Томаж Шаламун истинският поет е нацист, то в „Останките на Троцки“ Владимир Сабоурин радикално трансгресира границите на поетичното, за да създаде последния жив мит. „Троцкизмът“ на тази книга е жестока метафора за вярност до смърт на идеалите, едновременно кърваво усилие да съвпадаш във всеки един момент с това, което си, и кенотично да се жертваш в името на всичко останало. Под аскетичното заглавие обаче се крият истинска анархистична кронщадска оргия и ваймарската кучка на апокалиптичната етика, а за да възкръсне пророкът, поетът трябва сам да се превърне в ледокоп.