vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Friedrich Hölderlin

Фридрих Хьолдерлин „Архипелагът“ (ст. 54-61)

 

При все това самотен ти се чувстваш. Дочува в смълчаната нощ
Твоите жалби скалата и често убягва ти
Разгневена далеч от смъртните крилата вълна към небето.
Защото никой благороден не живее с теб,
Някога почитал те, увенчавал с красиви храмове и градове
Твоите крайбрежия. И винаги нужда изпитват и липсват им,
Дирят те винаги, както героят – венец, светите
Стихии за слава сърцето на чувстващ човек.

 

(да се продължи)

 

 

 

 

Advertisements

Фридрих Хьолдерлин „Архипелагът“ (ст. 25-53)

 

И небожителите, силите на висините, тихите,
Които с ведър ден и сладка дрямка, и предчувствие
Главите осеняват отдалече на чувстващите смъртни,
Изливайки обилието на моща си – те също, по игри другарите ти стари
Обитават, тъй както нявга, с теб. И често тъй по здрач
На Азия от планините свещена лунна светлина потича,
Звездите срещат се насред вълните ти –
Ти просияваш от небесен блясък, следвайки звездите,
Водите ти менят се, отекват братски сфери
Отгоре, песента им нощна намира отклик в любящата ти гръд.
И щом всеозаряващо тогава слънцето на ден могъщ,
На Изтока детето, чудодейното, яви се,
Тогава живото подема златния си сън,
Със който всяка сутрин дарява ги творящото.
И на теб, скърбящо божество, то праща радостна магия,
И дружеската светлина сама не е красива тъй,
Както на любовта му знака, венецът, винаги както преди,
Полага, поменавайки те то, на побелелите ти къдри.
Нима не те обгръща етерът, нима не се завръщат облаците,
Твоите вестители от него с божествения дар, лъча
От висини за теб? Тогава ти разпращаш ги над сушата,
За да шумят, вълнувайки се с теб, на жежките
Крайбрежия гори от бурята опиянени, за да се спуска,
Подобно блуден син, щом баща повика го,
Меандър с мириадата потоци, избягвайки
От криволиците си, и в равнината Кайстър
За срещата със теб ликува. И първородният, най-старият,
Съкривал се тъй дълго, твоят Нил величествен сега
Снизхождайки от планини далечни, като във звън на всеоръжие,
Приижда в теб победоносно, с копнеж ръце разпервайки.

 

(да се продължи)

 

 

 

 

Фридрих Хьолдерлин „Архипелагът“ (ст. 9-24)

 

Велемощни, жив още си ти и почиваш под сянката
На планините си, както винаги! С длани юношески обгръщаш
Още милия материк и синовете си, Татко!
В пролетен цвят от твоите острови изгубени няма.
Издига се Крит, Саламин зеленее под сянка от лавър,
Навред озарен от лъчи, надига в утринен час
Делос главата възторжена, и Тинос, и Хиос,
Отрупани с пурпурен плод, от опиянените хълмове
Извира напитката кипърска, от Калаврия урват се
Сребърни ручеи, както някога, във водите прадревни на Таткото.
Те живи са всички все още, майките на герои, островите,
Разцъфващи от година в година. А щом понякога, от бездната
Изригнал, пламък на нощта, подземна буря,
Обхваща някой скъп и той, загивайки, потъва в скута ти –
Божествен, ти пребъдваш, защото в тъмни
Дълбини изниква и потъва всичко в теб.

 

(да се продължи)

 

 

 

 

Фридрих Хьолдерлин „Архипелагът“ (ст. 1-8)

 

Завръщат ли се жерави към теб и търсят ли към твоите
Крайбрежия отново пътя корабите? Облъхват ли желани
Ветрове умиротворените води и припича ли делфинът,
Подмамен от дълбокото, под нова светлина гърба си?
Цъфти ли Йония? Времето сега ли е? Защото винаги напролет,
Когато живите сърцето обновяват си, и първата
Любов на хората пробужда ги и споменът за златни времена –
При тебе идвам аз и поздравявам те във тишината ти, Прадревни!

 

(да се продължи)

 

 

 

 

Фридрих Хьолдерлин „Мнемозина“ (фрагмент)

 

Знак сме ние без тълкуване,
Лишени от болка и почти
Езика си на чужбина изгубили.

 

 

 

 

 

Фридрих Хьолдерлин „Мнемозина“ 1

 

Зрели са, потопени в огън, възврели
Плодовете, вку̀сени на земята, и закон е,
Подобен на змии, пророчески,
Всичко да си отиде, сънувайки, връз
Хълмовете небесни. И много е,
Като на раменете
Бремето на провала,
Подлежащото на удържане. Ала зли са
Пътеките. Защото безправно
Като коне, юздите разкъсали, запрените
Елементи и старите
Земни закони се пръсват. И винаги
Необузданото дири копнежът. Много обаче е
За удържане. И верността нужда е.
Ала напред и назад не искаме ние
Да гледаме. Да се оставим да ни люлее
Като лодка клатеща се морето.

(да се продължи)

 

 

 

 

 

Фридрих Хьолдерлин „Възпоменание“ (3)

 

От североизток вее
Любимият измежду ветровете
За мен, защото пламенен дух
И плаване леко той обещава на моряците.
Иди сега обаче и поздрави
Красивата Гарона,
И на Бордо градините
Там, дето по стръмния бряг
Вие се пътечката и в реката
Дълбоко се урва потокът, обаче над тях
Оглеждат се изящни двойки
От дъбове и бели тополи.

Това още помня добре и как
Широките чела склонява
Брястова гора над воденицата,
В двора обаче расте смокиново дърво.
По празници минават
Смуглите жени оттам
Пристъпват по коприна,
През мартенските дни,
Когато нощ и ден се изравняват,
По умиротворените пътеки,
Натежал от златни сънища,
Минава приспивно полъх.

Ала нека догоре
С тъмна светлина напълни
Някой за мен благоуханната чаша,
За да отдъхна; защото сладък
Ще е под сенките унесът.
Не е добре
Бездушно от смъртни
Помисли да си изпълнен. Ала добро е
Разговорът и да изкажеш
Съкровените мисли, да чуеш много
За дни на любовта,
И за дела сполитащи.

Къде обаче са другарите? Белармин
И неговите спътници? Някои
Боят се да възлязат до извора;
Но богатството води началото си
От морето. Те,
Подобно на художници, сбират в едно
Красотата на земята и не презират
Крилатата бран, и
Да обитават сами, години наред, под
Обезлистена мачта, където не проблясват нощем
Празничните светлини на града,
И няма струнна песен и танц извиращ от сърцето.

Сега обаче при индийците
Мъжете се запътиха,
Оттам, отдето от облъхнат нос,
От склонове с лозя, където долу
Тече Дордона,
И слята с пищната
Гарона с морска шир
Изливат се. Ала отнема
И дарява памет морето,
А любовта неотстъпно впива очи,
Пребъдващото обаче е дело на поетите.

 

 

 

 

 

 

 

Фридрих Хьолдерлин „Патмос“ (Rough Cut)

 

На лангдграфа на Хомбург

 

Близо е
И мъчен за схващане Богът.
Където обаче дебне опасност, пораства
Също спасяващото.
Обитават в мрака
Орлите и безбоязнено преминават
Синовете на Алпите над бездната
По мостове виснали леко.
Защото околовръст са струпани
Върховете на времето, и най-обичните
Тъй близо живеят, изнемогвайки навръх
Най-разделени планини –
Вода невинна дай ни
О, дай ни криле, с най-верен усет
Да преминем оттатък и да се завърнем.

Тъй свидетелствах, когато грабна ме
По-ненадейно, отколкото съм предполагал
И далеч, където никога
Да стигна не очаквах, дух един
Насред дома ми. Дремеха
Във сумрака, щом почна пътешествието,
Сенчеста гората
И тъй желаните копнежно ручеи
На родината. Не разпознавах аз страните,
Но скоро, в блясък свеж
Загадъчната
Златно окадена разцъфна –
Нараствайки стремително
Със крачките на слънцето,
Димейки ароматно с хиляди била –

Пред мен разцъфна Мала Азия и заслепен потърсих
Нещо, дето да познавам, защото непривикнал
Бях на ширнали се улици, където отвисоко
От гребена на Тмол шурти надолу
Златоткан Пактол,
На Тавър хребетите и Месогис възвисяват се,
И от цветя в градините обсипан
Тих пламък. Под слънчевата светлина обаче
Високо възсиява сребърният сняг.
И тъкан на безсмъртния живот
На недостъпни недосегнати стени
Расте прадревен бръшлян и покоят се
На живите колони на кедрите и лаврови дървета
Тържествените,
Съградените божествено дворци.

Окъпани във пяна шумят край портите на Азия
Кръстосващи в простора
На несигурната морска равнина
Лишените от сянка пътища,
Ала морякът знае островите.
И тъй като бях чувал,
Че един от близките
Е Патмос,
Силно възжелах
Там да спра и там
Да пристъпя в сумрачната пещера.
Защото не е като Кипър,
Богатия на извори, или
Някой от другите острови –
Гордо покои се Патмос,

Но гостоприемен
В по-беден дом
При все това е той
И щом от корабокрушение или жàлейки
За родината или отишъл си приятел
Там доближите някой,
Той слуша благосклонно и чедата му –
Гласовете на горещата дъбрава
И дето пясъчно е и напукано
Лицето на полята – пригласят:
Те слушат чужденеца и с любов отекват
На жалбите му. Така погрижи се
Островът някога за любимеца на Бога,
Ясновидеца, в блажена младост

Последвал
На всевишния сина, с него неразделен, защото
Повелителят на бурите обичаше на ученика
Простодушието и бдителният юноша съзираше
На Господа лицето тъй отчетливо,
Когато в тайната на лозето те
Седяха заедно в часа на пира
И великодушно, смъртта предчувствайки спокойно,
Тъй Господа говореше и последната любов, защото никога достатъчно
Не му било е да свидетелства за благото
На думите в онези дни, да утешава, тъй като
Провиждаше гнева световен.
Защото всичко е добро. След туй умря той. Много има
За казване и за смъртта му. И те видяха как победно гледаше,
Най-радостния до последно видяха близките до него,

Ала те скърбяха, когато вече
Настъпи вечер, смаяни,
Че решения велики узряваха в душата
На мъжете, но те обичаха под лъчите слънчеви
Живота и не искаха да се лишат
От лика на Господа
И на родината. Вкарано с млат
Бе това като огън в желязото и вървеше
До тях сянката на любимия.
Затуй прати им той
Духа, воистина се потресе
Домът и Господната буря отекваше,
Далечно гърмейки, връз
Главите предчувстващи, щом, в тежък размисъл
Събрани бяха заедно героите на бъдно мъченичество

Сега, когато той, отивайки си,
Още веднъж яви им се.
Защото угаси сега денят на слънцето
Царственият и строши
На отвесните лъчи на пладнето
Скиптъра, божествено страдайки, сам –
Тъй като да се завърне трябва
В уреченото време. Добро не би
Било и закъсняло, рязко скъсващо, без вярност
Делото на хората. И радостта бе
Оттук насетне
Да се живее в обичащата нощ и да запазиш
В очите простодушни, без да сваляш поглед,
Бездните на мъдростта. И свежо зеленеят
Дълбоко в планините образите живи също,

Но страшно е как във безкрая
Пръсва на всички страни живото Бог.
Защото и от лицето
На скъпи приятели да се лишиш,
И надалеч през планини да идеш
Сам, дето двойно
Познат единогласно бе небесният
Дух – е страшно. И не бе предречено, ами
За къдрите ги сграбчи на мига,
Когато внезапно към тях,
Отдалечавайки се той назад погледна
Богът, заветни думи казвайки,
За да ги държи на златни нишки
Вързани за вбъдеще,
Злото назовавайки, те си подадоха ръце –

Когато обаче загине онзи,
Връз когото в превъзходна степен
Почиваше прекрасното, чийто лик
Бе чудо и небесните посочиха
Към него. И когато вечната загадка един на друг
Не могат те да разрешат
Един със друг живелите съвместно
В поменаването, и не е само пясъкът или
Тревите избуяващи, дето го отнемат и храмовете
Завладяват. Честта когато
На полубога и неговите ученици
Отвяна бъде и дори лицето си
Всевишният отвърне
Заради това и никъде един
Безсмъртен не съзира се в небето или
На зелената земя – какво тогава?

Тогава иде на вършача хвърлея, когато той подхваща
Житото с лопатата
И със замах го хвърля по хармана – къмто проясняване.
Пред краката му остава плявата, ала
Във края житото дохожда
И зло не е, ако се случи нещо
Да се изгуби и на речта
Да заглъхне живият звук –
Божественото дело и то на нашето прилича:
Всевишният не всичко иска наведнъж.
Желязо ражда шахтата
И нажежена лава – Етна,
Пък моето богатство
Образ да извая е и той да е подобен
На вид какъвто бил Христос е.

Когато обаче сам някой пришпорва се
И с тъжните си речи, на път когато съм и беззащитен
Нападне ме така, че да се смая и на Бога
Образа да подражава иска робът –
Веднъж съзрях в гнева му видим
На небесата господаря, не възжелах да бъда нещо –
Да се поуча исках. Милостиви те са, най-омразното за тях обаче,
Додето те господстват, е лъжливото и няма повече
Тогава никаква човечност сред човеците.
Защото не те властват, а властва
Съдбата на безсмъртните и делото им
От само себе си върви и бърза то към края.
Когато възхожда все по-високо небесният
Тирумф, разкрива се тогава, на слънцето подобен
От твърдите във тишината на сина ликуващ на всевишния

Таен знак, и тук е жезълът
На песента, отвисоко свеждащ,
Защото няма нищо само по себе си нечисто. Той мъртви
Оживява, непленени още
От запустението. Ала не бързат
Плахи погледите на мнозина
Да видят светлината. Не желаят
Да разцъфнат под острието на лъча,
Макар че златната юзда държи сърцето.
Щом обаче като
Под вежди приповдигнати,
Света забравен,
Тихозарна сила от писанието свято бликва, могат
Ликуващи от милосърдието, те
Да се учат от тихия поглед.

И ако небожителите днес
Тъй, както верую, обичат ме –
Колко повече ще да обичат Теб (1),
Защото знам едно:
Че съща волята
На вечния отец тъй много
Значи за Теб. Тих е неговият знак
На небето гръмотевично. И един е този, стоящ под знака
От началото до края на живота. Защото още жив Христос е.
Ала героите, синовете негови,
Дошли са всички и свети писания
От него, и до днес делата на земята,
Надбягване безспирно –
Тълкувайки светкавицата. Но той присъства. Защото нему
Познати са всичките му дела отвека.

Тъй дълго, тъй дълго вече е
Невидима честта на небожителите.
Защото пръстите ни чак те трябва
Да водят и позорно
Власт една изтръгва ни сърцето.
Защото всеки небожител иска жертва
И щом един пропуснат е –
Добро това не носи никога.
Служили сме ние на майката земя
И после служихме на слънчевата светлина
Невежи, отецът обаче обича,
Над всички властващ,
Най-много грижата
За непокътнатата буква и всичко съществуващо добре
Да се тълкува. Това свещенотрезва следва песента.

 

 

(1) Ландграфа на Хомбург, на когото е посветен химнът (б. пр.)

 

 

Посвещавам този превод на немските приятели (б. пр.)

 

 

 

 

 

 

 

Фридрих Хьолдерлин „Патмос“ 13-15

 

Таен знак, и тук е жезълът
На песента, отвисоко свеждащ,
Защото няма нищо само по себе си нечисто. Той мъртви
Оживява, непленени още
От дивото. Ала не бързат
Плахи погледите на мнозина
Да видят светлината. Не желаят
Да разцъфнат под острието на лъча,
Макар че златната юзда държи сърцето.
Щом обаче като
Под вежди приповдигнати,
Света забравен,
Тихозарна сила от писанието свято бликва, могат
Ликуващи от милосърдието, те
Да се учат от тихия поглед.

И ако небожителите днес
Тъй, както вярвам, обичат ме –
Колко повече ще да обичат Теб,
Защото знам едно:
Че съща волята
На вечния отец тъй много
Значи за Теб. Тих е неговият знак
На небето гръмотевично. И един е този, стоящ под знака
От началото до края на живота. Защото още жив Христос е.
Ала героите, синовете негови,
Дошли са всички и свети писания
От него, и до днес делата на земята,
Надбягване безспирно –
Тълкувайки светкавицата. Но той присъства. Защото нему
Познати са всичките му дела отвека.

Тъй дълго, тъй дълго вече е
Невидима честта на небожителите.
Защото пръстите ни чак те трябва
Да водят и позорно
Власт една изтръгва ни сърцето.
Защото всеки небожител иска жертва
И щом един пропуснат е –
Добро това не носи никога.
Служили сме ние на майката земя
И после служихме на слънчевата светлина
Невежи, отецът обаче обича,
Над всички властващ,
Най-много грижата
За непокътнатата буква и всичко съществуващо добре
Да се тълкува. Това свещенотрезва следва песента.

 

 

Посвещавам този превод на немските ми приятели (б. пр.)

 

 

 

 

 

 

Фридрих Хьолдерлин „Патмос“ 15

 

Тъй дълго, тъй дълго вече е
Невидима честта на небожителите.
Защото пръстите ни чак те трябва
Да водят и позорно
Власт една изтръгва ни сърцето.
Защото всеки небожител иска жертва
И щом един пропуснат е –
Добро това не носи никога.
Служили сме ние на майката земя
И после служихме на слънчевата светлина
Невежи, отецът обаче обича,
Над всички властващ,
Най-много грижата
За непокътнатата буква и всичко съществуващо добре
Да се тълкува. Това свещенотрезва следва песента.