vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Bertolt Brecht

Bertolt Brecht „Komm, Mädchen, laß dich stopfen“

 

Komm, Mädchen, laß dich stopfen
Das ist für dich gesund.
Die Dutten werden größer
Der Bauch wird kugelrund.

 

 

 

 

 

Бертолт Брехт „Къде е Бенямин, критикът?“

 

Къде е Бенямин, критикът?
Къде е Варшауер, радиоводещият?
Къде е Щефин, учителката?
Бенямин е погребан на испанската граница.
Варшауер е погребан в Холандия.
Щефин е погребана в Москва.
Аз карам покрай хангарите за бомбардировачи на Лос Анджелис.

 

 

 

 

Бертолт Брехт „Към потомците“

1
Вярно, живея във времена мрачни.
Беззлобното слово е глупост. Челото без бръчки
показва безчувствие. Който се смее,
още не знае
страшната вест.

Какви времена са дошли, че един
разговор за дървета да бъде престъпно деяние,
защото той означава мълчание за злодействата!
Който минава по пътя спокойно,
нима ще е глух към страданието
на свойте приятели?
Вярно, аз имам все още заплата.
Повярвайте ми: тове е случайно. Нищо
от това, което работя, не ми позволява
да ям до насита.
Случайно съм оцелял. (Ако моето щастие свърши,
аз съм загубен.)
Казват ми: яж и пий! Ти имаш!
Как мога да ям и да пия,
щом вземам от гладния, като ям,
а моята чаша вода ще е нужна на жадния?
И все пак: пия и ям.
Аз искам да бъда мъдрец.
Във древните книги е писано какво значи мъдрост:
въздържай се от световните битки и твоят живот
ще мине без страх.
Не използувай насилие.
На злото отвръщай с добро.
Не изпълнявай своите желания, а ги забрави.
Туй е мъдро.
Това аз не мога.
Вярно, живея във времена мрачни.

2
В града аз дойдох във година размирна,
когато владееше глад.
Сред хората тръгнах в година метежна,
със тях се бунтувах и аз.
Тъй отлетяха годините,
отредени за мен на тая земя.
Хранех се в отдиха кратък на битките.
Спях със убийците.
Бях невнимателен с мойта любима
и търпеливо не гледах природата.
Тъй отлетяха годините,
отредени за мене на тая земя.
В моето време в тресавища водеха моите пътища.
Моят език ме предаваше сам на врага.
Малко аз можех да свърша. Дори господарите,
виждах, по-сигурни бяха без мене.
Тъй отлетяха годините,
отредени за мене на тая земя.
Сили не стигаха.
Целта бе далечна.
Но виждах я ясно, макар да не можех
да я досегна.
Тъй отлетяха годините,
отредени за мене на тая земя.

3
О вие, които ще изплувате в прилива
погълнал нас,
спомнете си,
когато говорите за нашите слабости,
за мрачното време,
което отбягнахте.

Ний крачихме смело, страните сменявахме по-често
от обувките
през войната на класите, отчаяни,
че има неправда, а възмущение няма.

При все това знаехме:
омразата към подлостта
разяжда лицето,
гневът срещу неправдата
прави гласа ни по-дрезгав. Ах, ний,
които желаехме да направим земята приветлива,
не можахме да бъдем приветливи.
Но вие, щом време настане, когато
човекът ще бъде другар на човека,
за нас си спомнете
със снизхождение.

Превод на An die Nachgeborenen от Димитър Дублев (1927-1988) (2 уволнения, 5 г. безработица)

Бертолт Брехт „На родените след това“

1
Наистина, живея в мрачни времена!

Доверчивата дума е безразсъдна. Гладкото чело
Свидетелства за безчувственост. Смеещият се
Просто още не е получил
Ужасяващата новина.

Що за времена са тези, когато
Един разговор за природата е почти престъпление
Защото включва премълчаването на толкова злодеяния!
Този, който спокойно прекосява улицата
Едва ли още поддържа контакт с приятелите си
Които са в беда.

Наистина, все още си изкарвам хляба
Но това е чиста случайност, повярвайте. Нищо
От нещата, с които се занимавам, не ми дава правото до насита да се наям.
Пощаден съм по случайност. (Напусне ли ме късметът ми
Аз съм изгубен.)

Казват ми: яж и пий, човече! Бъди доволен, че имаш какво!
Но как мога да ям и да пия, когато
Изтръгвам храната си от гладуващия и
Липсва на умиращия от жажда моята чаша вода?
И все пак аз ям и пия.

Бих предпочел също така да съм мъдър
В древните книги пише да си мъдър какво е:
Да стоиш настрана от разприте на света и малкото време
На този свят да прекараш без страх
Да поминуваш без насилие
На злото да се отплащаш с добро
Да не сбъдваш желанията си, а да ги забравиш
Се смята за мъдро.
Всичко това е невъзможно за мен –
Наистина, живея в мрачни времена!

2
Дойдох в градовете във времена на безпорядък
Когато властваше гладът.
Присъединих се към хората във време на размирици
И се бунтувах с тях.
Така премина времето ми
Отпуснато ми на тази земя.

Ядях храната си между сражения
Между убийците лягах да спя
Небрежно се отдавах на любов
И гледах природата без грам търпение.
Така премина времето ми
Отпуснато ми на тази земя.

По мое време улиците водеха в блата
Езикът ме издаде на палача
Малко нещо можех да сторя. Ала властващите
Без мен по-спокойно се ширеха, надявах се.
Така премина времето ми
Отпуснато ми на тази земя.

Силите бяха малки. Целта
Бе твърде далече
Тя ясно се виждаше, ала бе
Недостижима за мен.
Така премина времето ми
Отпуснато ми на тази земя.

3
Вие, които ще изплувате от потопа
Който погълна нас
Помнете
Когато за слабостите ни говорите
За мрачните времена
От които сте избавени.

Та ние преминахме, сменяйки страните по-често от обувките
През войните на класите, отчаяни
Че имаше само неправда и никакво негодувание.

При това ние добре знаем:
Дори омразата към подлостта
Разкривява чертите на лицето.
Дори гневът срещу несправедливостта
Прави гласа дрезгав. Ах, ние
Дето искахме да подготвим земята за дружелюбността
Не можехме да бъдем дружелюбни.

Вие обаче, щом някой ден се постигне
Човек да е помощник на човека
Спомнете си за нас
Със снизхождение.

1939

Бертолт Брехт „Балада за хората на Кортес“

На седмия ден под леки ветрове
Просветнаха ливадите. Слънцето беше благо
Решиха да спрат на бивак. Изтърколват ракията
От каруците, разпрягат воловете.
Прекарват ги под ножа привечер. Щом захладня
Отсякоха от гъсталака в близкото мочурище
Дебели колкото ръката клони, чворести, ставащи за огрев.
Лапат после добре подправено месото
И подхващат с песните към девет
Да пият. Бе нощта прохладна и зелена.
С пресипнали гърла, добре натаралянкани
Последен хладен поглед хвърлили към едрите звезди
Заспаха те към полунощ край огъня.
Тежък бе сънят им, но някой спомни си на сутритна
Че чул бе да реват говедата веднъж.
Събуждат се по пладне – и вече са в гора.
С оцъклени очи и натежали крайници надигат се
На коленете с пъшкане, в почуда виждат
Дебели колкото ръката клони, чворести ги обкръжават
Надхвърлящи човешки бой, преплетени нагъсто, целите в листа
И малки цветове със сладка миризма.
Задушно става вече под покрова им
Той сякаш се сгъстява. Палещото слънце
Не се съзира, нито пък небето.
Командирът изревава като бик да хващат брадвите.
Те лежаха там, дето говедата бяха ревали.
Не ги откриха. С груби попържни препъват се
Мъжете в ограждението, в клонаците се блъскат
Помежду тях прорасли, пропълзели.
С отпаднали ръце се хвърлят диво
В гъсталака, едва потрепващ
Като че ветрец отвън през клоните минава.
След часове усилен труд чела притискат
Мрачно блеснали от пот о странния клонак.
А клоните растяха и неусетно раснеше
Ужасът на хаоса. По-късно, като падна вечерта
Която тъмна бе, защото над главите им сгъстяваше се шумата
Седят безмълвно, наплашени като маймуни
Зад решетките на клетката си, прималели от глад.
През нощта растяха клоните. Навярно имаше луна
Бе още доста светло, съглеждаха се един друг все още.
Едва на сутринта така се бе сгъстил клонакът
Та те не се видяха вече чак до сетния си час.
На следващия ден се чуха песни от гората.
Глухо и заглъхващо. Навярно пееха си те един на друг.
Нощем ставаше по-тихо. Дори говедата мълчаха.
На зазоряване причу се нещо като животински рев
Но доста отдалеч. Дойдоха сетне и онези часове
На пълна тишина. Полека-лека погълна гората
Под лек ветрец и благо слънце тихо
Ливадите през следващите седмици без никаква следа.

Бертолт Брехт „За хората на Кортес“, превод Радой Ралин

 

На седмия ден под леки ветрове
полята блясват. Пеква слънце. Те
решиха да отдъхнат. От колите
спирт носят и говедата разпрягат
(до вечерта ги всички изпоклаха).
Щом захладя, насякоха те клони,
като ръце дебели, от гората
крайблатна, да горят добре. Месото
навряха между тях. Към девет с песни
запиха се. Нощ хладна и зелена.
С пресипнали гърла, съвсем пияни,
с последен хладен поглед към звездите
край огъня заспаха в полунощ.
Те спяха тежко, но един в зори
дочу през сън мучене на говеда.
Към пладне се събудиха – в гората.
С изцъклени очи, едва повдигат
тежащи крайници, в почуда виждат –
като ръце дебели клони, с чвори,
надхвърлили човешки бой, се сплитат
с листак и ароматни цветове.
Под този покрив много е задушно,
а сякаш още по-сгъстено става.
Не виждаш слънце. Няма го небето.
С рев главатарят брадвите им сочи,
те там са, де говедата мучаха.
Един с друг се не виждат и се лутат.
С проклятия се блъскат всред клонака,
като стена изпречен между тях.
С отпуснати ръце се хвърлят диво
срещу растения, които леко
трептят, като че полъх ги докосва.
След часове напразен труд притискат
челата потни до враждебни клони,
които все растат и ги въвличат
в ужасен хаос… Късно през нощта,
която беше два пъти по-тъмна,
мълчаха те като маймуни в клетка,
отчаяни, отпаднали от глад.
А през нощта клонакът все растеше,
но имаше луна, бе доста светло.
В зори на лабиринт клонакът стана
и те не се видяха до смъртта си.
На следващия ден отекна песен
сподавено и глухо. Те си пееха.
Нощта замря. Говедата мълчаха.
На заранта достигна бичи рев,
но доста отдалече. След това
се спотаи. Лесът погълна бавно
при лек ветрец, при ярко слънце, тихо
през следващите седмици полята.

 

 

 

 

 

Бертолт Брехт „Без обилни дози кино“

 

Без обилни дози кино хората не биха издържали това.

Ню Йорк, 14 ноември 1935

 

 

Бертолт Брехт „Сега той обвинява не своите представи“

 

Сега той обвинява не своите представи, а нещата, които са поели друг път.

 

 

Бертолт Брехт „Философите обикновено много се ядосват“

 

Философите обикновено много се ядосват, като изтръгнеш изреченията им от цялото. Ме-ти препоръчваше това. Той казваше: Изреченията на философските системи са свързани пожежду си като членове на престъпни банди. Поотделно е по-лесно да бъдат надвити.

 

 

Бертолт Брехт „Сливово дърво“, превод Радой Ралин

Всред двора сливово дърво
вирее от немай-какво
и плет го пази як,
да го не сгази крак.

Недоразвитото дете
напъва се, но не расте.
Ах, ясно е защо –
не вижда слънце то!

Сливово дърво от немай-какво
няма плод и за очи.
Че е сливово дърво,
по листака си личи.

1934