vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Владимир Сабоурин „Происхождение суки из труда и частной собственности“

 

Фридрих Энгельс сделал открытие
что семья происходит
из труда и частной собственности.
Марлон Брандо объяснил
Это так: Неси масло
с кухни. И въехал
любимой женщине
в зад объяснив
кое-что в процессе.

Я очень хотел погладить твое
лицо девочки с Реки и плечи дамы
поцеловать тебя в левое плечо.

Читал Происхождение семьи
мальчишкой в Родопеях
Среди картин природы
около санаториума
для силикозобольных
шахтеров Порой
из-за кустов выпрыгывал
на поляну под полдень Пана
Какой-нибудь старый или до времени
постаревший от угольной пыли
и крупной нехватки
отвесного света
Шахтер А мама прыгала
также надевала бюстгальтер
Я наводил на бои больших муравьев
еще не знал немецкого
девочек Немецкой Гимназии
и Большой Реки
И нюхал горячим от солнца камнем
на пальцах
с расстояния близорукости
муравьиную кислоту.

Я не ебал
свою жену в зад
в предыдущем тексте
уже объяснял что я ее не
ебал в зад
из любви нежности
уважения. Я
Марлон Брандо
латино лавер
из Подуене
Обитальщик Св. горы
Не ебал
Жену свою в зад
из любви, нежности
уважения…

С тех пор прошло
много времени И все
чаще нарываюсь
на сук которые мне
не жены которые возвращаются
с работы затемно
у меня план про большой вечер
В темноте ходят пешком
или ловят такси
Большие Новые Шкоды
Октавия А коли придется
провожать их в темноте
и они б’ не боялись
Приглашаю их выпить
Гавана Клуб и Гуантанамейра
У меня план на тот вечер
Глубоко в Поросячем Заливе
Мы шли было вдвоем
в тeмноте и вроде им
не было страшно говорят После работы я сплю
в собственной кровати парень.

Это относительно новое
явление для Болгарии
годы назад я видел такое
в Германии. Хочу
на Нее ебать
Она хочет спать хотя мы
друг другу подходим вполне
незнакомец и незнакомка.

С десяток лет как
не возвращался
к чтению Маркса
и Энгельса теперь в самом деле
только вспоминаю про чтенье
Происхождения семьи
(У меня план на тот вечер)
в связи с суками посреди
протяжного времени
мелких часов до зари
каждый раз говорят
что завтра у них первая смена
а сегодня ночная была.

И коли не слово зашло про
семью и жену
а про случайных прохожих
Я незнакомый
и хочу ее поебать
сейчас же Она не знакома
и говорит – завтра первая смена
или возвращаюсь с ночной
пешком в темноте или
на совсем новой шкода октавия
встает у подъезда
общаги предо мной
после смены ночной
вполне незнакомая
с вполне незнакомым: друг
для друга вполне незнакомы.

Но говорение о работе
не есть тема для первого контакта
вполне незнакомых
друг с другом перед подъездом
общаги.

То тема
молчаливого разговора
даже без разговора уже
переглядов в сумрак каждого вечера
до уложения мужа
и жены. Он не будет
Ее ебать в зад из-за любви
нежности уважения Она
Ему жена. Она и он
поговорят о труде
ежевечерно ежесумрачно
дома. Но я еще перед подъездом
общаги вполне
незнакомый и говорю с вполне
незнакомой. Тема
сейчас же поебатся
У меня план на тот вечер.

Почему же она
говорит о труде
положившем начало
семье и частной собственности?

Перед подъездом общаги
вполне незнакомая говорит
с вполне незнакомым
о труде и частной собственности.

Видимо это есть новейший этап
развитья капитализма.

Как будем вязать концы
наперед семьи и ебанья
в зад незнакомой суки
сиюминутно незнакомцем, которые
говорят про труд и частную
собственность перед подъездом
общаги?

Как повяжем
оба конца Энгельса
и Марлона Брандо?
Как же тебя выебать в зад
наперед и сейчас
сука тупая?

Кое-кто скажет
что это проблема частная
проблема не имеющая отношения
к тесту экзаменов
в Унесесе.

Я, Владимир Сабоурин
твержу перед подъездом
общаги и супротив
трех сук
что проблема общая.

Твержу, что настала
перемена всерьез
сексуальной экономии
что ведет объязательно к пересмотру
отношений между
семьой и ебаньем
в зад респективно
между любимой
женой и сукой.

Но они берут на себя
уверенно и сердито
войти в общагу
там будут спать
в режиме труда
и частной собственности
хотя их целых три
считая и разглядывая
на вид сук.

Я остаюсь перед подъездом
еще чуть ассимилировать
в предрассветном холодце и шершеве
неожиданность случившегося
в очередной раз Этого необъяснимого
в категориях прежних политэкономий
нежеланья сук
быть ебанными в зад
сей же час пока
еще они пребывают в экономике

экзаменационного теста
Унесесе Они уже
гуляют по коридорам
общаги которые
видны просветленные
в темноте уверенно
в экономике труда
и частной собствености.

Вероятно проблема в том
что у меня нету жены которую
я б’ не ебал в зад из любви
нежности, уважения
Но нету у меня и суки
ебать в зад
сей же час, в экономии только что
состоявщегося экзамена –
тест в Унесесе.

Кое-что я упустил: и зарыть
холодящий собачий нос
в аристократически-белую ночь
твоей левой подмышки.

Уже не любимая жена
происходит из труда
и частной собственности
Мы выходим на рубеж Экономики Нового
Происхождения сук
из труда и частной собственности
Имеется незастроенный простор на 14-ом этаже
и огромная терасса в подошве Витошы
но Младост 4 не совсем безопасный квартал
Женщины не рожаются по деревьям
как черный IBM и белая Logitech
девочки с Немецкой гимназии
происходят от труда
и частной собственности
Пока, Царица Большой Реки
У нас есть планы на вечер вторника.

 

Перевод с болгарского: Мария Вирхов

 

За новия стихотворен цикъл на Кирил Василев: „Варовиков скат“

Образът на варовиковия скат (1) побира занаята на поета във визията на Кирил Василев за него като мислител и мистик: той е едновременно „Той” и „тук”, спрямо които не сме (това, което трябваше да бъдем).

От лимеса на ската се преминава в Саут банк на другия бряг, „южен бряг”, където са гробовете на писането и лицедействието. Дилемата, която се формулира в тази долина на смъртната сянка с нещо египетско в себе си, е святост или позьорство. Изходът, намерен от нея, е концептуално и екзистенциално зашеметяващ: смъртта не заслужава искреност – стих, идещ от висините на псалмите.

Този стих сам по себе си е върховото мисловно-битийно постижение на цикъла.

Следващото стихотворение, озаглавено със собствено име, уплътнява фигурата на художника като авторов ипостас на Южния бряг. Алън също започва с „Той”, както Варовиков скат, но този „Той” е от западния Южен бряг: от демиургичното „Той върши своето” се приминава към занаятчийско-маниерното „Той правеше портрети в гръб”. Занаятчийският маниер е свързан с бароковото vanitas-сплитане на озъбен череп и къдрици, което се блъска над същия проблем за мимолетната автентичност на живото и застиналата маска на смъртта, описан в поантата на предходното стихотворение.

Парадоксално тъкмо тварните комплекси и сокове – „останалото в него” на художника – се оказват застъпник на автентичното пред озъбената паст на смъртното лицедействие. Сякаш лицедействието на художника, което, от едната страна, е смърт, от другата получава прошката на тварното.

Лебед, четвъртото стихотворение от цикъла, започва с прекия мистичен образ на белия пламък по водите, под чиято повърхност на отражение-сияние/привидност е скрита тежката работа на всяка плът. Светлодневната мистика на отражението се рее над твърди лъскави механизми, които изработват левитацията, но са мумифицирани приживе инструменти.

Може би тъкмо защото отраженията са мимолетни и закрепвани от мумифициращи техники, безсмъртието не бива да напуска света на отраженията. Извън него то е лакиран мрак, мумията-антитеза на белия пламък. От брега на царството на студения пясък, където ни е отредено да стоим, треперейки, наблюдаваме как белия пламък по водата прехожда в следите от грозните къси крака.

Ако, от една страна, смъртта не заслужава искреността на поета, то, от друга, безсмъртието не бива да напуска света на отраженията – това е вторият климакс на цикъла.

Заключителното стихотворение На Фернандо Песоа съдържа най-силния пластичен образ на цикличната цялост, изтръгнатите дървета на въображението, които се носят по водите с накацали по тях чапли.

Грозните къси крака на излизащия на студения пясък символистичен лебед, сюрреалистично дългокраките чапли, недвижно носещи се по водите.

Фернандо Песоа е поетическото олицетворение на варовиковия скат, свършил своето, който сякаш изригва в края на цикъла утаените в него водни маси, течението на безкрайната ода. Има някакво отприщващо шурване в края, прибрано отново от познанието, че нещо не-трябва-да, кореспондиращо с началното това което трябваше да бъда/ а не съм. При изходното трябване сякаш се стига по-дълбоко и далече, отколкото във финалното.

Повличащото всичко течение в края (би трябвало да) трансцендира композиционното си прибиране. Това, което във финала на Варовиков скат приковава към себе си, в заключителния стих от На Фернандо Песоа сякаш отслабва потока на водите, отприщени в одическото течение.

(1) Вж. http://trubadurs.com/2013/05/22/stihove-kiril-vasilev-130522/.

Начало и пространство в „Събрано“ на Ани Илков

Новата книга на Ани Илков Събрано (2011) подрежда безвремието и безпространствеността на жизнения свят на късния „развит социализъм” и най-близкото минало на „прехода” в търпеливо дочаканата голяма лигатура, в която да се реализира единството на време и живот. В следващите пролегомени към Събрано ще изхождам от допускането, че А. Илков използва формата на събрани ad hoc (1) съчинения, превъртяна през възрожденските „сборници със смесено съдържание”, за да извлече – събере и отгледа – от идеите и актовете на писане „слабата месианска сила” (В. Бенямин), търсена във фигурите на едно апокатастазисно начало и пространство, които се мислят като трансцендиращи демоничните разкъсвания на историята. В този смисъл Събрано е поредната голяма книга на Ани Илков в овчата кожа на дамаскин – този път дамаскин на дамаскините, обръщащ чрез извеждането му на метаравнище хастара на направата на предхождащите книги. Така събирането ad hoc разкрива едно композиционно и екзистенциално a priori, което може да се определи в предварителен план като „отложено самопродуциране” (2), отреждащо първостепенно значение на събитийното рекомбиниране на текстове (цикли, книги), схващани като етимони – истинни значения с оглед на произхода – на съответния текст/книга. Колкото по-далечен и иронично загърбен (3) е произходът, толкова по-настоятелна и сложна става тягата на етимона към полагане на текстовете/книгите в едно събиращо и възстановяващо пространство. Именно в точката на най-голямо вътрешно отстоене от поезията като архе

Далеч от началото –
миг преди края (4)

– точка, предполагаща мълчание – етимоните на писането на Ани Илков стават видими в качеството си на екзистенциални и композиционни фокуси както на екстремно увличащи параболични или хиперболични траектории, така и на елиптично вгъващи и прибиращи. Ако през 90-те години на миналия век и първите години на настоящия бяхме по-склонни да проследяваме параболично-хиперболичните движения на „Ани Гръмовержеца”, „Ани Хиперболиста” (5), откриващото се в Събрано апокатастазисно пространство припомня слабата спасителна сила на елиптично вече винаги съдържалото се и все отново възвръщащо се съединяване с вечното днес, мнемонично подканящо да знаем – отвъд епохални процеси и преходи – че точно тук, където сме и винаги сме били

сънуваме розови сънища
докато ставаме каменни въглища!

Бележки

(1) За повода на Събрано А. Илков казва в интервю със Силвия Чолева (БНР, програма „Христо Ботев”, 1.9.2011) дословно следното: „тези неща се правят около 50-тата годишнина, когато човек навърши 50 години” , срв. http://bnr.bg/sites/hristobotev/Shows/Culture/Artefir/Pages/110912_Ani_Ilkov.aspx.
(2) При тази формулировка ползвам тезата на Вл. Трендафилов за социокултурния „ефект на закъснялото самопродуциране”, срв. Трендафилов, Вл. „Разпадането на подиума (поезията на 90-те)”, сп. Пламък, кн. 1-2, 2002.
(3) За отвръщането от произхода като неексплицирана „иронична рамка” говори Б. Пенчев в рецензията си за Етимологики (1996), вж. Пенчев, Б. „Turning Away From the Origin”. В: Пенчев, Б. Тъгите на краевековието, Издателство „Литературен вестник“, С., 1998.
(4) Илков, А. Събрано, ред. С. Чолева, Пловдив: Издателство „Жанет 45”, 2011, с. 57.
(5) Формулировките са на Й. Ефтимов, вж. Ефтимов, Й. „Литературата ни през 97-а”, сп. Демократически преглед, Зима 97/98, кн. 34.

Vladimir Sabourin „Short Song of a Provincial“

 

I love the entry into Sofia
autumn the constellations thorns in the stubble-fields
of newly advertised plots for sale

I love the entry into Sofia
at night the concrete spectral
structures of former
future office buildings

I love the neon lights
missing letters.

 

English translation: Jonathan Dunne

 

Vladimir Sabourín „La princesse cubaine“

 

Chambre dans un foyer au plafond inhabituellement haut
Le cube est un espace
Qui s’avère soudain aussi large
Que long et haut
permutation soudaine entre
deux roues dentées distantes, coup de fouet en travers
de la poitrine, du ventre et de l’aine, affaissement bilatéral
de quelque chose qui n’était ni dedans ni dehors.
Ce que nous nommons « large »
Pourrait aussi être nommé « profond »
Mais le haut peut-il être
Nommé profond ?

Lors d’une perte d’orientation
Dans le grand espace vide
Du palier où nous sommes assis
Sur des tabourets une table un divan un fauteuil
Apportes d’on ne sait où
Sur le chemin de toute chair
Tombés des années plus tôt
À la même époque j’avais fait quelques tentatives ratées
pour lire le temps sur l’horloge murale dont les tourbillons
en forme de symétries spéculaires semblaient immobiles en raison de leur vitesse :
11h15, 19h45, 11h05, 16h35, etc.,
je supposais néanmoins qu’il était plutôt 11 heures du soir environ
Meubles tombés donc du bureau d’accueil
Et avant, peut-être, du bureau lui-même,
Le bureau de quelqu’un, le temps de quelqu’un, les heures de réception de quelqu’un,
Du concierge ou de la concierge du foyer.

Dans le cas d’une perte d’orientation
Sur le palier
Du foyer vide
Il est d’importance primordiale
De te souvenir d’où tu viens
Les bachelières sont de Varna
Le petit ami d’une d’entre elles répète uniformément souriant
– Mais nous sommes tous souriants – une seule phrase :
Je suis touriste
Tous deux ne s’engagent pas à se tenir la main
À se donner des baisers ou à embrasser l’air
distants l’un de l’autre bien qu’assis
L’un près de l’autre, et le gars roule un joint interminablement
Pour la deuxième fois depuis qu’ils sont là
Déjà nous parlons du temps passé à rouler longtemps
Nous nous en souvenons pour oublier à nouveau
Et nous nous ressouvenons qu’il s’en roule un à nouveau

Alors donc ils seraient de Varna
je me réveille à Choumen tous les samedis et dimanches
avec les mêmes pensées. À présent je me trouve
dans un des services du centre hospitalier de Sonneberg.
Il n’est pas nécessaire que je sois cryptique
Tant je déploie d’efforts inhumains, surhumains peut-être,
Pour formuler et adresser ma phrase
Elle se fiche de mes efforts, je me demanderai
Plus tard si l’effet qu’elle lui fait
Consiste en une négligence de mes efforts
Ne parlons-nous pas de légèreté, d’une banale phrase d’introduction :
Ce que j’aime le plus, c’est me faire enculer
C’est en ce sens que, depuis un temps indéfini,
Je m’efforce de formuler une phrase, une question
Mais ce n’est visiblement pas si important

Varna est tout de même un repère bien clair
Tandis que perdu je reste assis sur le palier
Au moment où la conscience me quitte
Et qu’elle se met à tourner dans le cercle des gens assis
J’avais déjà vu cette ville quelque part. Comme si mère
Plutôt de me décharger du pétrolier à Varna,
L’avait fait ici ; le grand bateau rouillé
S’était pas mal avancé sur le fleuve, et je l’ai vu
pourrir dans les eaux stagnantes de l’après-midi dominical
au moment où la conscience m’avait quitté et qu’elle s’était mise à tourner
dans le cercle des gens assis : Du bout du divan où j’étais
En suivant toute la longueur du divan jusqu’à moi
Puis de l’autre côté de la table
Le petit ami prononçant Je suis touriste
Elle puis sa petite sœur Esther
Puis l’homme avec qui elle parle
Je ressens fortement que je ne suis pas l’homme
Avec qui elle parle, je crois néanmoins,
je me souviens avec insistance,
que le cercle a un diamètre également

Je crois mais je sais cependant
Que mon rayon atteint et touche
Les croquettes de viande déjà froides
Le dessèchement progressif de la bouche
et le sourire durcissaient
en un masque douloureux de plâtre,
l’extrême soif et l’impossibilité
de la bouche de s’ajuster au rebord du verre
Or sa tangente touche
Le cercle dans le point de mon collègue
Le verre s’était lui aussi éloigné et rapetissé
devenu plus compact et renfermé
tels les verres pour bébés dont le double fond
empêche le liquide de déborder.

J’ignore si je trouverai
le chemin du retour vers ma chambre
De ce palier partent
Des vecteurs d’un mouvement possible dans le vide
Du foyer déployés tel un éventail
S’ouvrant sur 360 degrés dans la nuit caniculaire
Non seulement dans le plan du palier
Mais aussi dans une sphère dont il est le centre
Le palier vide du foyer est
Une sphère dont le centre est partout
À présent j’y vais tous les vendredis, je ne sors pas de chez moi,
que c’est bon de rester allongé dans une ville à 400 km de distance
et de sentir le parfum des tilleuls.

C’est tout de même un certain point de repère
moins il reste de temps, plus tout est temporaire
j’ai, moi, le sentiment que plus tout est permanent,
moins il reste de temps.
Une chose est sûre : que la matière première de Varna
N’en est pas moins bonne
Que le gâteau à Sarrebruck
Je rentre à la maison à quelques centaines de kilomètres
du bout du monde, je me couche dans les draps tendus
au parfum de tilleul et j’écoute la musique de la fontaine
sous ma fenêtre, qui déverse de l’eau thermale.
Pourvu que je n’aie pas à me lever
Pourvu que je n’aie pas à le faire en ce moment précis
Est-ce une belle chambre ? Dans une chambre, je pense
que le plus important c’est d’avoir un lit et Internet…
La sphère dont le centre est partout
Et la surface nulle part

Il est à noter que de nombreux établissements similaires
du monde germanophone contiennent dans leur nom la racine Berg.
Je reviens tout juste d’une longue promenade dans la forêt voisine.
C’était très beau, ensoleillé et sec.
Les flaques d’eau étaient gelées,
une épaisse couche de givre recouvrait les feuilles mortes.
J’ai marché longtemps
avant de me perdre au bout d’un moment.
Pourvu que je n’aie pas à me lever en ce moment précis
Quelle direction puis-je emprunter à partir du palier
Dans un rayon de 360 degrés
la désintégration et l’extension des pensées dans le temps,
d’une part, et les volontés psychomotrices
– mots et mouvements –, de l’autre. Les mouvements à leur tour
se désintégraient dans des séries d’images saccadées.
En raison du ralentissement et des pauses entre les perceptions et les réactions,
les moindres gestes et paroles des autres semblaient me percer
jusqu’au fond de mon être.
Je suis touriste – cette fois je réussirai
À formuler et à adresser ma phrase
La pure banalité, la pureté du parler
Qui est pour elle qui n’écoute guère :
Vous êtes nos invités, et nous avons emménagé ici hier.

Je suis touriste, le plus agréable pour moi c’est de me faire enculer
La conversation est un cube – également long, large,
Haut et profond : Mon ami
M’appelait la Princesse cubaine
La sphère dont le centre est partout
Et la surface nulle part

 

Version française par Krassimir Kavaldjiev

 

За смъртта и политическото

Смъртта и политическото черпят своята автентичност от радикалната си екзистенциална/теологическа еднократност и непредвидимост.

Да говориш за тях като за литературно вече описани е или противоречие в понятието, или паразитираща подмяна.

Георги Господинов си позволи да говори така за смъртта на Мария Вирхов (като персонаж на негов роман) (1). Сега отново говори така – „Преди време написах“, „Пак преди време писах“ (2) – за настоящите политически събития.

Това е подмяна, при която една приватна литературна митология паразитира върху всяко следващо вписвано в нея събитие. Подмяна, за която в крайна сметка няма нищо извън вечното завръщане на митологията на себе си.

 

(1) Г. Господинов „Мария Вирхов (1969 – 2011)“.
(2) Г. Господинов „Протестиращият човек е красив“.

 

Пуси Райът „Като в червен затвор“

 

Чорба-пропаганда, чорба-пропагандааааааа!

Практиката на машинния труд
Усвоена е от страната едва ли не успешно.
В разгара на производството груба
Съм все по-често – не знам дали уместно.

По тръбата текат низови активисти,
Изпълват я с живот – и искат погром!
ГУФСИН, МВД, МЧС, и Роснано,
Лукойл, ТНК, Роснефт и Газпром,

Чорба-пропаганда, чорба-пропагандааааааа!

Получи регистрация,
Злодеи на кулите,
Нефт на трапезата,
Сечин (1) с крокодилите,
Като в червен затвор.

Изкъпи работника в норвежки фиорд,
Отрежи си члена като героя на Депардьо,
Имаш си президент като аятолах в Иран,
А твоята църква е като в някой емирстан.

За да е всичко като в Катар,
Злодеи на кулите,
Да помпаш без остатък.
В МИФИ (2) – теология.
Пагони и нефтени кладенци,
Навални (3) – в затвора,
Уго Чавес е жив,
Като в червен затвор.

Злоеблив сексист, откъсни се от дупчицата!

Гаден хомофоб, вън от историята!

Не й шибай писанката –
Тя не харчи за т’ва нефта.
В мордовската тишина на дните
Приготвя салати и понякога ги яде.

 

 

(1) Игорь Сечин, президент на държавната петролна компания „Роснефт“ (б. пр.).
(2) МИФИ – Национальный исследовательский ядерный университет „МИФИ“ (б. пр.).
(3) Алексей Навални – руски юрист, политически и обществен активист (б. пр.)

 

 

На паметта на Мария Вирхов (1969-2011), пънкарка, анархоактивист, преводач

 

 

 

Сара Кирш „Снегът се стеле черен в моя град“

 

Снегът се стеле черен в моя град
И псета бродят цели в кал и пара
По него време обикновено хората
В някой просторен шезлонг
Хапват топъл хляб

Само гълъбите реват на покрива
Те търсят навес за подслон
Те мислят вече за следващо гнездо
Едно перо си отскубват
И го полагат в керемидено легло

Аз се нося в черно кожено манто
Предумвам кучетата дружелюбно
А те надават вой въртят опашки вяло
Обръщат ми внимание колко бял е снегът
Който покрива еврейските гробища

 

Сара Кирш „Пребиваване на село“

 

Сутрин храня лебеда вечер котките помежду туй
Вървя по тревата прекосявам западналите овощни насаждения
Тук раснат круши в ръждиви кюмбета, прасковни дръвчета
Тънат в буренак, оградата отдавна се е предала, желязо и дърво
Всичко гние и гората огражда градината с жив плет от люляци

Стоя плътно до храсталака с мокри крака
Дълго валя и виждам в тревата мастилено сини съзвездия, небето
Изпъстрено като попивателна хартия
Вие ми се свят от цвят и ухание ала пчелите
Оставата в кошера дори раззинатите муцуни на копривените цветчета
Не ги привличат, може би царицата
Внезапно е починала тази сутрин дъбовете

Мътят шикалкотворки налетите розови топчета ще се пръснат скоро
На драго сърце бих облекчила овошките ала ябълчиците
Са в излишък те се покатерват леко по короните и ме докосват 
Енювчета, различавам камъш и острица толкова много природа

Птиците и черните охлюви освен това и навред трева трева която
Навлажнява краката ми сочнозелена тя се прахосва
Дори върху могилата от развалини крие стъкла прораства в цъфнали дюшеци спасявам се
По сгуриения път и сигурно скоро
Ще се върна в своя бетонен град тук не бях в света
Пролетта с безмерната й алчност не спира, запушва
Очи и уши с трева вестниците се изпразват
Преди да стигнат тук гората пази всеки свой лист и не знае
Нищо за огъня

 

Сара Кирш „Отрязък“

 

Ето заплющя дъждът.
Ето издълбава дупки в пясъка.
Ето поръсва пътя.
Ето пътят посивява.
Ето сивото става черно.
Ето дъждът размеква пясъка.
Ето потичат ручейчета през калта.
Ето ручейчетата стават на потоци.
Ето потоците обкръжават мравката.
Ето мравката се спасява на един полуостров.
Ето провлакът се скъсва.
Ето полуостровът е вече остров.
Ето островът бива залят.
Ето мравката е завлечена във водовъртежа.
Ето тя се бори за живота си.
Ето силите на мравката отслабват.
Ето тя не може повече.
Ето вече не помръдва.
Ето тя потъва.
Сега вече дъждът спира.