vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Virgilio Piñera

Вирхилио Пиньера „Златото на дните“

 

Нима не са това прозорците, през които влиза въздухът, музиката
водораслите
на съня готов да се стопи в очите на коня?
Нима не са това прозорците, през които можем да се надвесим
и истинският живот да пропъди нищетата на тези
пустинни зали
за да се утаи в тях неосезаемото злато на дните?

Негърките, полегнали в очакване на миризмата на зверовете
съзерцавайки през прозорците без сводове синкавите бъбреци
очаквайки мощния светлик, който да открои техните очертания
и мудността им на преплетени звездисти корали
очаквайки шемета на дните.

Спираме
плетеш с тръстиките по границите на водите
главите осети със скутове осети с рани от копия.
Неуморна богиня на тези местности с пурпурна мантия
обгръщаща ребрата ти
перманентна богиня с око, преливащо от оси
под водите прекосяваш земята
посявайки неосезаемото злато на дните.

Потопена между актинии и горчивите полиедри
на сетния разказ
твой е последният тласък при срутването на замъка от карти.
Все едно съществуването изкристализира формите си
в неудържимата река на разпада.
Негърките в натежалата атмосфера с отворените си
бедра
пейзаж на светлина в зенит
ромбове, полиедри, конуси и додекаедри, правещи любов
всичко, което те кара да не мислиш, да виждаш
за да изтъче човекът меката нега на света.

На тези балкони, на тези тераси
надвесвам се от тези трептящи прозорци
свиквам без капка колебание, без въздишка
фалосите яздят огромните кълба месо
и геометрията на желанието, по божествен начин
изстрелва стрелите си
без митология, без съд и присъда.

 

 

 

 

 

 

 

Вирхилио Пиньера „Елегия така“

 

Каня думата
която разхожда сред псета пустинния си лай.
Всичко е тъжно.
Ако с блестящи листа увенчава чело и лоно
студена усмивка цъфне ще на луната.
Всичко е тъжно.
После тъжните псета ще ядат от листата
и ще излаят думи с бляскава звучност.
Всичко е тъжно.
Куче кани хиацинтите в реката.
Всичко е тъжно.
С думи-полумесец, с окучени стрели
с озъбени листенца
хиацинтите раняват немите девици.
Всичко е тъжно.
Черната трева расте с тихо шумолене
ала блестящи лезвия милват ритъма.
Всичко е тъжно.
Зад думите се смеят змиите
глухата земя не пропуска звуци.
Всичко е тъжно.
Лае небесна птица по небесата
за да отсрочи смъртта.
С цветя на нощта я разкрива
с думи на псе съблазнява
с куп земя я погребва.
Всичко е тъжно.
Каня землената дума
пробождаща живота и огледалата
и разделеното ехо на своя образ.
Всичко е тъжно.
Игра на думи с лай.
Всичко е тъжно.
Копие лети с устремен вятър
в мъжествени вариации.
Всичко е тъжно.
Половин куп земя затъкна устата на музиката.
Всичко е тъжно.
После земята изпи самата себе си.
Всичко е тъжно.
И като дойде часът на смъртта
сложете ме пред огледалото да се видя.
Всичко е тъжно.

 

 

 

 

 

Вирхилио Пиньера „Увесеният остров“ (фрагмент)

 

 

Проклетото обстоятелство на водата от всички страни
ме принуждава да приседна на масата на кафенето.
Само да не мислех за водата, която ме обгражда като рак
бих могъл да поспя като заклан.
Докато момчетата сваляха дрехите си, за да
плуват,
дванайсет души умираха, нагъчкани в една стая.
Когато сутрин просякинята се подхлъзва във водата
точно в мига, в който си мие едно от зърната,
привиквам със смрадта на пристанището,
привиквам с все една и съща жена, която неизменно
мастурбира,
нощ след нощ войника на караул насред съня
на рибите.
Чаша кафе не е в състояние да отдалечи фикс-идеята ми,
имаше време, когато живеех адамично.
Как се стигна до превращението?

Вечната нищета на мига на спомена.
Ако можеше отново да създадеш онези комбинации,
връщайки ми страната без водата околовръст,
бих я изпил без остатък, за да се изхрача в небето.
Виждал съм обаче музиката, застинала в бедрата,
виждал съм негърките, танцуващи с чаши ром на
главите.
Трябва да скочиш от леглото с твърдата убеденост,
че зъбите ти са пораснали,
че сърцето ти ще изскочи през гърлото.
Още плува край подводните скали униформата на моряка
удавен.
Трябва да скочиш от леглото и да напипаш голямата вена на морето
за да му пуснеш кръв.
Заемам се френетично да ловя сюнгери,
тези чудни същества, способни да измъкнат
и последната капка вода
и да живеят сухо.
Тази нощ плаках, запознал се със старица
живяла сто и осем години, обградена от вода от всички
страни.
Трябва да се хапе, да се крещи, да се драще.
Дадох последните инструкции.
Ароматът на ананаса може да спре птица.
Единайсетте мулати се караха за плода,
единайсетте фалически мулати умряха на брега на морето.
Дадох последните инструкции.
Всички сме се разсъблекли.

(…)

Но звярът е ленив като красив самец
и твърдоглав като архаична самка.
Този звяр наистина минава всеки ден през четирите
хаотични момента,
четирите момента, в които може да бъде съзерцаван
– с главата, завряна между краката – изпитателно оглеждащ
хоризонта с ужасяващо око,
четирите момента, в които ракът се отваря:
сутрин, пладне, здрачаване и нощ.

Първите капки на твърд дъжд тупват
по гърба му
докато кожата придобие отекването на две умело
разтърсвани маракаси.
В този миг като чаршаф или шатра
за отпочиване би могло
да се разгърне приятно тайнство,
ала лавина сладострастна зеленина удавя подгизналите
звуци
и монотонността нахлува в обгръщащия тунел на листата.

Блестящата диря на съновидение, зле видяло бял свят,
карнавал, започващ с крясъка на петела,
мъглица, покриваща с леден маскарад скандала
на саваната,
всяка палма, изливаща се нагло в зелена
игра на води,
продупчват с нажежен триъгълник гърдите
на първите водоносачи
и водният стълб запраща парата си в лицето на слънцето
съшито от петел.
Това е ужасният час.
Това, което разкъсва мъглата, се оттегля
към най-ниската част на блатата,
и кайман го проследява с услада в окото.

Това е ужасният час.
Последното възсияване на светлината от кладата
блъсва конете в калта.
Това е ужасният час.
Като метеор ужасяващата кокошка пада
и всичко живо си пие кафето.

Но какво може слънцето при тъй тъжен народ?
Дневните задачи се увиват около врата на хората
докато млякото безнадеждно се излива.
Какво може слънцето при тъй тъжен народ?
Със смъртоносен лукс секачите откриват с мачете големи
просеки в гората,
тъжна до смърт игуана бароково скача в тръба
от кръв,
секачите, зареждайки пълнители светлина, постепенно
помрачняват
докато придобият цвета на египетско подземие.
Кой може да очаква милост в този час?

Смутено един народ избягва от собствената си кожа
унасяйки се с виделината
мълниеносна дрога, способна да предизвика смъртен сън
в красивите очи на мъже и жени,
в огромните и сумрачни очи на тези хора
кожата пристъпва към незнайни странни ритуали.

В този час тя се простира като шосе
и хапе собственото си ограничение,
кожата почва да крещи като някоя луда, като свиня
угоена
кожата се опитва да покрие бледостта си с палмови листа,
с паяжинеста кожица на палма, носена разсеяно от вятъра,
кожата яростно се покрива с папагалчета и питахая,
абсурдно се крие под мрачни листа табак
и остатъци на легенди сумрачни,
и щом остане от нея само тъмна топка,
ужасяващата кокошка снася ослепителнобяло яйце.

Трябва да се покрива кожата! Трябва да се покрива!
Ала напредващата светлина нахлува
перверзно, косо, перпендикулярно
светлината е огромна вендуза, изсмукваща сянката
и ръцете бавно се надигат към очите.

Най-неизповедимите тайни се изричат:
светлината движи езиците,
светлината движи ръцете,
светлината се сгромолясва върху фруктиера с гуаяви,
светлината се сгромолясва върху черни и бели
светлината удря самата себе си,
движи се насам-натам конвулсивно,
започва да се взривява, пръсва, раздира,
светлината се заема с най-ужасяващото осветяване,
светлината започва да ражда светлина.
Дванайсет по пладне е.

Цял народ може да умре от светлина както се умира от чума.
По пладне гората се населява с невидими хамаци
и, проснати, мъжете приличат на окапали листа, отнасяни
от металически води.
В този час никой не успява да произнесе най-любимото
име,
нито да вдигне ръка да погали гърда;
в този час на рака един чужденец, пристигнал от далечни
брегове
би попитал всуе какви планове имаме
или колко хора умират от тропически болести
на този остров.
Никой не би му обърнал внимание: дланите обърнати
нагоре,
ушите, запушени от тапите на леността,
порите, задръстени от калта на елегантно отегчение
и смъртоносното храносмилане на минали слави.

Къде на това небе без облаци да откриеш гръмотевица
чийто трясък да разпори от горе до долу тъпанчето на
спящите?
Коя палеолитна мида ще пръсне с хрипливия си рог
тъпанчето на спящите?
Човеци-миди, човеци-раци отшелници, човеци
-тунели.
Народе мой, тъй млад, ти не умееш да създаваш ред!
Народе мой, божествено реторичен, ти не умееш да разказваш!
Като светлината или детството ти още нямаш лице.

Изведнъж пладнето потегля,
потегля вътре в самото себе си,
екстатичното пладне помръдва, олюлява се,
пладнето започва да се надига от газове,
шевовете му заплашват да се пръснат,
пладнето без култура, без център на тежест, без трагедия,
пладнето, пикаещо нагоре,
пикаещо в обратна посока на великото изпикаване
на Гаргантюа от кулите на Нотр Дам,
и всички тези истории, прочетени от островитянин, незнаещ
що е изпълнен с решимост космос.

Ала пладнето се разрешава в залез и светът добива
профил.
В светлината на здрача листото цекропия приглажда
кадифето си,
сребристото му опако е първото огледало.
В този сетен час зеницата се разширява, простира се като свят
добива очертания
докато покрие листото.
Тогава звярът обхожда с окото си формите
посети на хълбока му
и мъжете, проснати върху гръдта му.
Това е часът за съглеждане на реалността по тези земи.

Не мъж и жена лице с лице,
а очертанието на мъж и жена лице
с лице
навлизат безтегловни в любовта,
Нютон, засрамен, се спасява с бяг.
Токачката изврещява, за да се подхване angelus-ът:
abrus precatorius, anona myristica, anona palustris.

Растителна литания без отвъд се надига
под цъфналите арки на любовта:
Карамфилово дърво, eugenia fragrans, eugenia plicatula.
Раят и адът се взривяват и само остава земята:
Свещен фикус, блестящ фикус, ficus suffocans.

Земята, пораждаща во веки веков:
Panicum colonum, panicum sanguinale, panicum
maximum.
Споменът за една естествена некодифицирана поезия спохожда
устните ми:
Дърво на поета, дърво на любовта, дърво на разума.

Поезия единствено и само на устата като слюнка:
Моминска вратига, восъчно цвете, цвете на юката.
Микроскопична поезия:
Сълзи на Йов, сълзи на руселия, сълзи на купидон.

Ала пада нощта над поезията и формите
омекват.
На този остров първото нещо, което нощта прави, е да пробуди
обонянието:
Всички ноздри на всички носове бичуват въздуха
търсейки невидимо цвете;
нощта подема да меле хиляди венчелистчета,
нощта се покрива с паралели и меридиани на миризми,
телата се откриват едно друго в миризмата,
познават се в единствената по рода си миризма, която нощта ни знае
как да предизвика;
миризмата е диригентската палка на ставащото през нощта,
миризмата встъпва на дансинга, притиска се в гуирото,
миризмата излиза от устите на музикалните инструменти,
каца на краката на танцуващите,
кръгът на присъстващите разкъсва, поглъща количества миризми,
отваря вратите и двойките се присъединяват към нощта.

Нощта е манго, ананас, жасмин,
нощта е дърво, вплело се в друго без да мърда
клоните си,
нощта е парфюмиран шамар на бузата на
звяра;
стерилизирана нощ, нощ без души в мъки,
без памет, без история, антилска нощ;
нощ, прекъсната от европееца,
неизбежния минаващ персонаж, оставил прочутото си лайно,
най-много това, петстотин години, въздишка в ротирането на
антилската нощ,
израстък, буца, надвита от миризмата на антилската нощ.

Няма значение дали е процесия, конга,
маскарад, парад.
Нощта нахлува с миризмата си и всички искат да се съвъкупяват.
Миризмата умее да съдира маските на цивилизацията,
знае, че мъжът и жената ще се срещнат без грешка под
палмите.
Райска музо, бди над любовниците!

Няма нужда да спечелваш небето, за да му се насладиш,
две тела под палмите струват колкото първата
двойка,
омразната двойка, бележеща разделението.
Райска музо, бди над любовниците!

Не желаем небесни чинове, искаме земни
присъствия,
да бди над нас земята, да ни осенява желанието,
за щастие не носим небето в потока на кръвта си,
само усещаме физическата му реалност
посредством богоявлението на дъжда, барабанящ
по главите ни.

Под дъжда, под миризмите, под всичко, което е реалност,
един народ се съзижда и разгражда, оставяйки свидетелства:
бдение над покойник, джумбуш, ръка, углавно престъпление,
омесени, объркани, вплавени в перманентен бой,
махайки мимолетно за поздрав, показвайки зъбите, удряйки
бъбреците,
един народ низхожда с решимост на огромни фъшкии,
усещайки как водата го обгражда отвсякъде,
все по-надолу, все по-надолу, а морето щипе гърба му;
един народ остава до звяра си в часа на сбогуването,
виейки в морето, разкъсвайки със зъби плодове, колейки
животни,
все по-надолу, докато познае тежестта на острова си,
тежестта на един остров в любовта на един народ.

 

 

 

 

 

 

 

Из „Висящият остров“ на Вирхилио Пиньера

 

Под дъжда, под миризмите, под всичко, което е реалност,
един народ се съзижда и разгражда, оставяйки свидетелства:
бдение над покойник, джумбуш, ръка, углавно престъпление,
омесени, объркани, вплавени в перманентен бой,
махайки мимолетно за поздрав, показвайки зъбите, удряйки
бъбреците,
един народ низхожда с решимост на огромни фъшкии,
усещайки как водата го обгражда отвсякъде,
все по-надолу, все по-надолу, а морето щипе гърба му;
един народ остава до звяра си в часа на сбогуването,
виейки в морето, разкъсвайки със зъби плодове, колейки
животни,
все по-надолу, докато познае тежестта на острова си,
тежестта на един остров в любовта на един народ.

 

 

 

 

 

Из „Висящият остров“ на Вирхилио Пиньера

 

Няма нужда да спечелваш небето, за да му се насладиш,
две тела под палмите струват колкото първата
двойка,
омразната двойка, бележеща разделението.
Райска музо, бди над любовниците!

Не желаем небесни чинове, искаме земни
присъствия,
да бди над нас земята, да ни осенява желанието,
за щастие не носим небето в потока на кръвта си,
само усещаме физическата му реалност
посредством богоявлението на дъжда, барабанящ
по главите ни.

 

 

 

 

 

Из „Висящият остров“ на Вирхилио Пиньера

 

Нощта е манго, ананас, жасмин,
нощта е дърво, вплело се в друго без да мърда
клоните си,
нощта е парфюмиран шамар на бузата на
звяра;
стерилизирана нощ, нощ без души в мъки,
без памет, без история, антилска нощ;
нощ, прекъсната от европееца,
неизбежния минаващ персонаж, оставил прочутото си лайно,
най-много това, петстотин години, въздишка в ротирането на
антилската нощ,
израстък, буца, надвита от миризмата на антилската нощ.

Няма значение дали е процесия, конга,
маскарад, парад.
Нощта нахлува с миризмата си и всички искат да се съвъкупяват.
Миризмата умее да съдира маските на цивилизацията,
знае, че мъжът и жената ще се срещнат без грешка под
палмите.
Райска музо, бди над любовниците!

 

 

 

 

 

Из „Висящият остров“ на Вирхилио Пиньера

 

Поезия единствено и само на устата като слюнка:
Моминска вратига, восъчно цвете, цвете на юката.
Микроскопична поезия:
Сълзи на Йов, сълзи на руселия, сълзи на купидон.

Ала пада нощта над поезията и формите
омекват.
На този остров първото нещо, което нощта прави, е да пробуди
обонянието:
Всички ноздри на всички носове бичуват въздуха
търсейки невидимо цвете;
нощта подема да меле хиляди венчелистчета,
нощта се покрива с паралели и меридиани на миризми,
телата се откриват едно друго в миризмата,
познават се в единствената по рода си миризма, която нощта ни знае
как да предизвика;
миризмата е диригентската палка на ставащото през нощта,
миризмата встъпва на дансинга, притиска се в гуирото,
миризмата излиза от устите на музикалните инструменти,
каца на краката на танцуващите,
кръгът на присъстващите разкъсва, поглъща количества миризми,
отваря вратите и двойките се присъединяват към нощта.

 

 

 

 

 

Из „Висящият остров“ на Вирхилио Пиньера

 

Не мъж и жена лице с лице,
а очертанието на мъж и жена лице
с лице
навлизат безтегловни в любовта,
Нютон, засрамен, се спасява с бяг.
Токачката изврещява, за да се подхване angelus-ът:
abrus precatorius, anona myristica, anona palustris.

Растителна литания без отвъд се надига
под цъфналите арки на любовта:
Карамфилово дърво, eugenia fragrans, eugenia plicatula.
Раят и адът се взривяват и само остава земята:
Свещен фикус, блестящ фикус, ficus suffocans.

Земята, пораждаща во веки веков:
Panicum colonum, panicum sanguinale, panicum
maximum.
Споменът за една естествена некодифицирана поезия спохожда
устните ми:
Дърво на поета, дърво на любовта, дърво на разума.

 

 

 

 

 

Из „Висящият остров“ на Вирхилио Пиньера

 

Изведнъж пладнето потегля,
потегля вътре в самото себе си,
екстатичното пладне помръдва, олюлява се,
пладнето започва да се надига от газове,
шевовете му заплашват да се пръснат,
пладнето без култура, без център на тежест, без трагедия,
пладнето, пикаещо нагоре,
пикаещо в обратна посока на великото изпикаване
на Гаргантюа от кулите на Нотр Дам,
и всички тези истории, прочетени от островитянин, незнаещ
що е изпълнен с решимост космос.

Ала пладнето се разрешава в залез и светът добива
профил.
В светлината на здрача листото цекропия приглажда
кадифето си,
сребристото му опако е първото огледало.
В този сетен час зеницата се разширява, простира се като свят
добива очертания
докато покрие листото.
Тогава звярът обхожда с окото си формите
посети на хълбока му
и мъжете, проснати върху гръдта му.
Това е часът за съглеждане на реалността по тези земи.

 

 

 

 

 

Из „Висящият остров“ на Вирхилио Пиньера

 

Цял народ може да умре от светлина както се умира от чума.
По пладне гората се населява с невидими хамаци
и, проснати, мъжете приличат на окапали листа, отнасяни
от металически води.
В този час никой не успява да произнесе най-любимото
име,
нито да вдигне ръка да погали гърда;
в този час на рака един чужденец, пристигнал от далечни
брегове
би попитал всуе какви планове имаме
или колко хора умират от тропически болести
на този остров.
Никой не би му обърнал внимание: дланите обърнати
нагоре,
ушите, запушени от тапите на леността,
порите, задръстени от калта на елегантно отегчение
и смъртоносното храносмилане на минали слави.

Къде на това небе без облаци да откриеш гръмотевица
чийто трясък да разпори от горе до долу тъпанчето на
спящите?
Коя палеолитна мида ще пръсне с хрипливия си рог
тъпанчето на спящите?
Човеци-миди, човеци-раци отшелници, човеци
-тунели.
Народе мой, тъй млад, ти не умееш да създаваш ред!
Народе мой, божествено реторичен, ти не умееш да разказваш!
Като светлината или детството ти още нямаш лице.