vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Virgilio Piñera

Вирхилио Пиньера „В тези голи пущинаци“ (Fin)

 

В тези голи пущинаци
в тези сумрачни места на блудство с малолетни
с тези дами, разядени от рака на безразличието –
мъртви дами, които дори не биха могли
да пресекат линията на хоризонта –
аз живея.

В тези леговища на въпиющи вълчици
с изпосталели бозки
в тези леговища, неспохождани дори от хиена и птица
дето челюстите им предизвикват красотата на тялото
леговища, отдадени на зъби, изпъкващи върху свирепо червено
изгнили дами, боящи се от смъртта
лишени от песен и туниките на паметта –
с тях аз живея.

Те, зверове, обути шумоизолирано, чиито стъпки чувам с ужас
стъпки, внасящи смут в ритъма на света
селянки без наръч трева
потъващи в кадифе грабливи нокти
с чашата кафе и въртейки се меланхолно
закопчани догоре погледи, съзерцаващи бъбреците си
сред тъкани, подгизнали от кръв
блъскащи се със сетните ребра на нощните си приключения –
с тези дами аз живея.

Живея с тях аз ден след ден
очаквайки ангела, идещ да ме повика
ангела, опушен цял в сяра
без крака, без глава, без криле
под слънце – шумолящ диск, жежко удивление, мой баща –
докато луната погребва в езера от ужас
тези пейзажи на мудно изкупление.

 

 

 

 

 

 

 

Advertisements

Вирхилио Пиньера „В тези голи пущинаци“ 2

 

Те, зверове, обути шумоизолирано, чиито стъпки чувам с ужас
стъпки, внасящи смут в ритъма на света
селянки без наръч трева
потъващи в кадифе грабливи нокти
с чашата кафе и въртейки се меланхолно
закопчани догоре погледи, съзерцаващи бъбреците си
сред тъкани, подгизнали от кръв
блъскащи се със сетните ребра на нощните си приключения –
с тези дами аз живея.

Живея с тях аз ден след ден
очаквайки ангела, идещ да ме повика
ангела, опушен цял в сяра
без крака, без глава, без криле
под слънце – мърморещ диск, жежко удивление, мой баща –
докато луната погребва в езера от ужас
тези пейзажи на мудно изкупление.

 

 

 

 

 

Вирхилио Пиньера „В тези голи пущинаци“

 

В тези голи пущинаци
в тези сумрачни места на блудство с малолетни
с тези дами, разядени от рака на безразличието –
мъртви дами, които дори не биха могли
да пресекат линията на хоризонта –
аз живея.

В тези леговища на въпиющи вълчици
с изпосталели бозки
в тези леговища, неспохождани дори от хиена и птица
дето челюстите им предизвикват красотата на тялото
леговища, отдадени на зъби, изпъкващи върху свирепо червено
изгнили дами, боящи се от смъртта
лишени от песен и туниките на паметта
с тях аз живея.

 

(to be continued)

 

 

 

 

 

Вирхилио Пиньера „Поема за поезията“ (Fin)

 

Приижда морето и русата риба копнее бавно да се вглъбява
да се вглъбява без никаква пяна насред тези рибни ята
до статуя, с която ожесточено се бори едничка вълна
идваща нощем да хапе безучастното ѝ лице.
Не, не искам да влизам през тази врата:
малки раковини и траурни коне, прекарващи живота без ни най-малко
накъдряне на водите, без ни най-малкото подобие на маскарад
всичко тъй отчетливо сякаш навлизаме в сън.

Така през развалината на гръбначен стълб излизаме в морето
забележимо набръчкано поради отсъствие на любовното ми желание
без замъците, където лиже куче.
Тези животни идеха от много далече
без да донасят с лапите си сетното желание на дамите.
Влиза пощальона и ми връчва писмото, получено в съня
онези картички с бледата Розамунда изправена на зърната на гърдите си.
Невъзможно да мислиш живота през завеса от математически дъжд.

Бегли следи от стъпки в гъстата кал в бокала на гиганта.
Не се спирам, не се учудвам
изненадата пристига в корема на риба.
Умиротворението ти и отчаяните призовавания на любовта
да насилиш туниките, оставяйки тялото непокътнато.
Богове, богове думи във вечен покой
за да не прекъсва никой тяхното величество.
Побутвам тази поема и това може да ме убие.

Куче, ела куче, куче без никакъв лай, по кучешки безутешно.
Какви цветя да хвърляме или какви чекмеджета.
Всичко има да започва. Имам обелка.

Пергаментите, свитъците и неопределимите човешки техники
все едно опаковането, сгъването е предмет на грабливи нокти.
Пламъците не избиват през прозореца и димът не дава знак
че името на Папата ще е Безбожие.

Жените напредват с крак в устата
моята отекваща раковина спуква тъпанчетата на комедиантката.
Всички до един са забравили ролите си:
какво щастие, че не трябва да се играе тази нощ!
Публиката протестира и започва чифтосването на сирените.

Това лоно… какво неописуемо пътуване ми разказа
беше все едно кон и поетическото творчество се съешават в една градина.
О, какъв бяс! Изпотъпкани треви и най-хубавото цвете, прекъсващо уханието си.

Какъв бяс, каква болка! Тази пяна и убожданията на спомена
за онези крака, посечени във вихъра на танца.
Неописуемо пътуване на самотата на танцуващите
със самотата и залуталата се мелодия на оркестър.
Мога да загина и намеря приятел.

Тази глава, пламъците ѝ, косите, подгизнали от меланхолия
първите вени и костта, където чукам на вратата, за да се разсея.
Тресавището на духа…
Не, не искам, не искам.

О, куче мое, пикай безспир с вдигнатия си крак!
Смъртоносният студ на тези жежки страни –
викаш, никой не отговаря
устите стиснати, кръвта слязла в петите
а сърцето като стара изоставена гостна.
Нуждая се от любовта, кърпите за лице, паметниците.
Всуе са жалбите. Октопод изпуска мастилото си и заплаква.
Не, не искам да влизам –
светът ми стига.

Защо е цялата тази напразна пищност? Защо е този съдия?
Не, не искам да влизам
изплитам последните гирлянди и зарейвам поглед към хоризонта.
А ако изведнъж умра насред улицата?
А ако изведнъж разбера любовта?
А ако изневиделица се нарисувам?
О, не, що за раняваща мелодия, що за лай!
Конкретно мога ли да се изброя?

Ала внезапно оставам без символите –
представете си един напълно неподвижен свят:
показват ми картина. Нищо.
Оставят ме на произвола на музиката. Нищо.
Прочитат ми стихотворение. Нищо.
Кой има да загива?

О, камъни, мириада камъни, скали, покрийте ме!
Пръст във водата може да предаде студа на цялото тяло.
Ще е излишно да знаем, че Филемон и Бавкида…
Напразно се опитваш да ми кажеш, че Леонадро…
Не – отвръщам ти – и почти се усмихвам.
Що за мизерия! – птица, oiseau, bird, uccello…
Направо ти иде да си удряш главата
направо ти иде да не съществуваш.
Вавилон, Вавилон, Вавилон – но никой не отговаря.

Вятъра съпровожда този горчив навик на говоренето
костният му мозък лудо препуска през клапите на флейтата
все едно предстои да се изрече последната дума
или котката насреща ми казва:
„Днес ще е прекрасен ден…“.
Вие се накланяте, аз се накланям, не разменяме и половин дума
забивате ми кама, аз открадвам златен часовник.
Не, няма съдия
взвода за разстрел поднася на осъдения лека закуска.
Светът като факти без прилагателни.

А онази фраза:
„Тапа насред врящи води“…
Не остава една-единствена фотография нито от Партенона, нито от Ватикана
не остава нищо освен Любов.
О, куче мое, вий
поднеси ми поема от вой, окажи ми тази последна милост
ти самò ще я прочетеш
докато аз изгарям останалите!

 

 

 

 

 

 

 

Вирхилио Пиньера „Поема за поезията“ 5

 

О, камъни, мириада камъни, скали, покрийте ме!
Пръст във водата може да предаде студа на цялото тяло.
Ще е излишно да знаем, че Филемон и Бавкида…
Напразно се опитваш да ми кажеш, че Леонадро…
Не – отвръщам ти – и почти се усмихвам.
Що за мизерия! – птица, oiseau, bird, uccello…
Направо ти иде да си удряш главата
направо ти иде да не съществуваш.
Вавилон, Вавилон, Вавилон – но никой не отвръща.

Вятърът съпровожда този горчив навик на говоренето
костният му мозък лудо препуска през клапите на флейтата
все едно предстои да се изрече последната дума
или котката насреща ми казва:
„Днес ще е прекрасен ден…“.
Вие се накланяте, аз се накланям, не разменяме и половин дума
забивате ми кама, аз свивам златен часовник.
Не, няма съдия
взвода за разстрел поднася на осъдения лека закуска.
Светът като факти без прилагателни.

А онази фраза:
„Тапа насред врящи води“…
Не остава една-единствена фотография нито от Партенона, нито от Ватикана
не остава нищо освен Любов.
О, куче мое, вий
поднеси ми поема от вой, окажи ми тази последна милост
ти само ще я прочетеш
докато аз изгарям останалите!

 

 

 

 

 

Вирхилио Пиньера „Поема за поезията“ 4

 

Защо е цялата тази напразна пищност? Защо е този съдия?
Не, не искам да влизам
изплитам последните гирлянди и зарейвам поглед към хоризонта.
А ако изведнъж умра насред улицата?
А ако изведнъж разбера любовта?
А ако изневиделица се нарисувам?
О, не, що за раняваща мелодия, що за лай!
Конкретно мога ли да се изброя?

Ала внезапно оставам без символите –
представете си един напълно неподвижен свят:
показват ми картина. Нищо.
Оставят ме на произвола на музиката. Нищо.
Прочитат ми стихотворение. Нищо.
Кой има да загива?

 

(to be continued)

 

 

 

 

 

Вирхилио Пиньера „Поема за поезията“ 3

 

Това лоно… какво неописуемо пътуване ми разказа
беше все едно кон и поетическото творчество се съешават в една градина.
О, какъв бяс! Изпотъпкани треви и най-хубавото цвете, прекъсващо уханието си.

Какъв бяс, каква болка! Тази пяна и убожданията на спомена
за онези крака, посечени във вихъра на танца.
Неописуемо пътуване на самотата на танцуващите
със самотата и залуталата се мелодия на оркестър.
Мога да загина и намеря приятел.

Тази глава, пламъците ѝ, косите, подгизнали от меланхолия
първите вени и костта, където чукам на вратата, за да се разсея.
Тресавището на духа…
Не, не искам, не искам.

О, куче мое, пикай безспир с вдигнатия си крак!
Смъртоносният студ на тези жежки страни –
викаш, никой не отговаря
устите стиснати, кръвта слязла в петите
а сърцето като стара изоставена гостна.
Нуждая се от любовта, кърпите за лице, паметниците.
Всуе са жалбите. Октопод изпуска мастилото си и заплаква.
Не, не искам да влизам –
светът ми стига.

 

(to be continued)

 

 

 

 

 

Вирхилио Пиньера „Поема за поезията“ 2

 

Бегли следи от стъпки в гъстата кал в бокала на гиганта.
Не се спирам, не се учудвам
изненадата пристига в корема на риба.
Умиротворението ти и отчаяните призовавания на любовта
да насилиш туниките, оставяйки тялото непокътнато.
Богове, богове думи във вечен покой
за да не прекъсва никой тяхното величество.
Подбутвам тази поема и това може да ме убие.

Куче, ела куче, куче без никакъв лай, по кучешки безутешно.
Какви цветя да хвърляме или какви чекмеджета.
Всичко има да започва. Имам обелка.

Пергаментите, свитъците и неопределимите човешки техники
все едно опаковането, сгъването е предмет на грабливи нокти.
Пламъците не избиват през прозореца и димът не дава знак
че името на Папата ще е Безбожие.

Жените напредват с крак в устата
моята раковина рог спуква тъпанчетата на комедиантката.
Всички до един са забравили ролите си:
какво щастие, че не трябва да се играе тази нощ!
Публиката протестира и започва чифтосването на сирените.

 

(to be continued)

 

 

 

 

 

Вирхилио Пиньера „Поема за поезията“

 

Напредва морето и русата риба желае бавно да се вглъбява
да се вглъбавя без никаква пяна насред тези рибни ята
редом до статуя, с която ожесточено се бори едничка вълна
идваща нощем да хапе безучастното й лице.
Не, не искам да влизам през тази врата:
малки раковини и траурни коне прекарващи живота без ни най-малко
накъдряне на водите, без ни най-малкото подобие на маскарад
всичко тъй отчетливо сякаш навлизаме в сън.

Така през развалината на гръбначен стълб излизаме в морето
забележимо набръчкано без любовното ми желание
без замъците, където лиже куче.
Тези животни идеха от много далече
без да донасят с лапите си сетното желание на дамите.
Влиза пощальона и ми връчва писмото, получено в съня
онези картички с бледата Розамунда изправена на зърната на гърдите си.
Невъзможно да мислиш живота през завеса от математически дъжд.

 

(to be continued)

 

 

 

 

 

Вирхилио Пиньера „Баща ми“

 

Баща ми казва, че сбогуването е излишно –
не се надява на завръщане.
Баща ми, чието заминаване е неизбежно
с багажа на вратата
в ледения въздух на утрото
отблъсква прегръдките и сълзите ни:
„Няма смисъл да оставяте вратите отворени“.