vs. archives

В морските вълни
във водите на потока
в свирепите подводни скали
в бриза сред палмите
в стенещите борики
в песента на канарчето
в безразсъдния стремеж
проявява се лудата страст
предава се от уста на уста
със звън погребален

Вече те обичам окончателно.
Преди обичах те от път на път
преди предито – като загуба на съзнание
и в основата си хипотетично.

Като на обладание гледах на теб в началото
като на обладана ти самата след това
а след това на следтовато – като на загубена.
А сега…? Загубил съм разсъдъка си!

За любовта на разума загубих смисъла
сега не разсъждавам – чувствам
не размишлявам, не доказвам – дишам.
Тази светлина ми липсваше на блясъка!

Вече те обичам окончателно.
Сега, във този миг и на мига
обичам те. Вече се покръстих!
Вече съм обичащият вечно.

1972

Защото вчера не дойде умирах
защото не видяха моите очите ти
защото топлината заскрежи се
защото стъпките ти не усетих…

Сънувайки те за да не те изгубя
сънувах че очите ти ме гледаха
сънувах стъпките ти и отдалечих смъртта си
сънувайки сънувах че те виждам.

В съня ми устните ти казваха:
очите ми са вперени в очите ти
усещаните стъпки мои са
очите ти на моите разчитат.

Тогава засънувах: вече се събуждам!
тогава бе когато ме погледнаха очите ти
тогава бе когато стъпките усетих  –
тогава бе когато ти се приближи.

Бях като куче
покорно на гласа на господаря:
Хоп, Вирхилио, скачай!
Обичах красотата
домогвах се до грацията.
Притежавах изтънчености
на дресирано куче.
За награда, господарю мой
моля те само
за малко повече гавра.

Тъй като бях иконоборец
отказвам да ми правят статуя
ако приживе съм бил плът
в смъртта не искам да съм мрамор.

(1967)

Като телешкия или агнешкия
мозъка ми става за паниране.
В интелектуалните нощи
служи за афродизиак на идиота.

Като чапла, застанала на един крак
отрязвам си другия
и ти го сервирам, братко
за да познаеш най-сетне вкуса на плътта ми.

С настоящата си позволявам да се обърна към Вас
за да помоля да ми бъде присъден чин на светска светица
в Църквата на Любовта.

Един мъж ми се врече във вечна любов
но любовта му се оказа ад на земята.
Притежавам по тялото си повече стигми
от изискваните от Църквата
по-голямо количество сълзи
от дадените в кубически сантиметри
във формулярите на кандидатките за канонизация
по-голям брой часове безсъние
а по колената си толкова красноречиви мазолести образувания
че приятелките ми викат
Роса коленичещата.

Една нощ
той ме накара да ходя като кучка
да мяуча като котка
да плача като малко момиченце
и да пея като старица.

Друга нощ
ме накара да целувам снимка на любовницата му
и си помислих, че може би
кара любовницата си да целува моята
и същата нощ –
не знаете с колко мъка пиша това –
ми изкряска дегенератка.

В касаещото изискването на Църквата
„Обичай дори да те пребиват от бой“
мога да Ви уверя
че любовта ми е несъизмерима
до такава крайност
че този мъж е моето Висше Благо
моето Всичко и моето Нищо.

Поради това
бидейки унизена
оскърбена, презирана
подценявана и изтезавана
бидейки положена в тези странни ширини
което е равносилно на смърт приживе.

Аз,
Роса Кахи,
в пълно съзнание и владение на умствените си способности
смирено моля да бъда канонизирана като светска светица
с право да се числя към олтарите на ужаса.

(1967)

Три и половина следобед.
Стени, картини, люлеещият се стол,
писалището, затрупано с бумаги,
пепелникът, преливащ от фасове,
звънецът на вратата, беззвучен.
През сиестата сънувах, че звънецът е
звънец със звук – и се събудих.
Вече не сънувам, но дали съм се събудил?
Или съм онзи, който насън
се кълне и заклева, че буден е?
Ще трябва да се събудя малко повече.
Така полузаспал и полусънуващ
ако телефонът иззвъни
аз ще съм телефона,
а той, все едно съм аз, отговаря: Ало!
Събуждам се с кафе или смъртта.
В кухнята – чиниите неизмити
ме призовават към ред: Хайде, събуждай се
и ни събуждай! Защото и ние
сме потънали в сън.
Стените, картините, люлеещият се стол
сега са истински –
сядам, картините гледам, стените докосвам:
Представяш ли си ти сам да гледаш това, което си бил,
седнал на нещо, на което никой не сяда?
Още жив, но вече почти мъртъв,
излизам от кухнята. Четири и десет е.
Сега следва душ.
Подемам литании под водата:
Колко далече, колко далече от живота
толкова далече, че почти не се откривам;
колко близо, колко близо до смъртта
толкова близо, че почти не съществувам!
През хиляда деветстотин двайсе’ и шеста,
от банята виждам, надраскано на бележка:
„Отървах се от часовете,
учителката не е добре с нервите…“
Внимателно се подсушавам.
Падне ли стар човек, пада всичко
и в падението си повлича кърпата,
в последно съвкупление на крясък и гроб.
Сега дезодорантът,
но първо виж часовника колко е часа.
Не го забравяй насред ада си –
към последната пътеводна звезда сочи като компас;
мъртва звезда, убиваща часовниците.
На скрина има снимка:
аз през двайсе’ и осма на някакъв плаж.
Как си? – питам образа –
Студена ли е водата? Но той не отговаря,
между небето и морето, с отсъстващ поглед,
викам му: Наближава последното пътешествие.
Да почва да се облича, че няма смисъл
да кибичи на този въображаем плаж.
Пет и двайсе’. Сега вратовръзката.
Пред огледалото, двамата еднакви,
докато правя възела:
шиите се проточват или свиват,
четирите ръце обесват настоящето,
двата носа душат бъдещето,
четирите уши слушат присъдата
и два чифта очи виждат два езика
да излизат като плъхове от дупките си.
Хайде, побързай, чакат те тебе,
стига си се съзерцавал, възела перфектен е;
никога вече няма да направиш друг по-добър.
Бързо: панталоните, сега сакото.
Шес’ и половина. През коя врата да изляза?
През вратата на банята или през оная,
която гостната свързва с хола?
Облечен вече. Седем без двайсе’.
Блъскам се в стените, разравям фасовете
с дясната ръка, а с лявата
се хващам за вратовръзката, дръпвам я,
падам по гръб, удрям се в люлеещия се стол.
Проклетият стол се люлее сам.
Езикът ми забременява и ражда език
на идиот, целият в лиги;
очите ще станат скъпоценни камъни,
но, преди да заблестят, ще угаснат.
До ушите ми долитат думите,
нечувани никога по-рано –
от непреводим език са, думи са.
Седем нула нула и нито час повече.
Вече съм готов. Да влязат фотографите.

Докато умирах си представях една дупка
нахвърляни буци пръст застояла вода
смътни шумове стиснати устни
и аз как падам надолу с главата.

Докато умирах си представях лицето си
с мътни очи косите щръкнали
съзерцавайки върховната безутешност
смъртта маскирана с лицето ми.

Така си умирах преситен
от цветя и червеи издъхвайки
над устата си уста последен дъх

подреждайки вехториите си
полагайки костите си в нищото
и повръщайки погребалния си образ.