Аз съм доц. чл.-кореспондент на Българската академия на науките, кандидат на филологическите науки на Шведската академия на науките и народен писател на българите, което ме задължава да бъда винаги с победителите.
Аз винаги съм бил красив, умен, десен и протестиращ, докато това беше народно и печелившо.
Вече не е и затова не съм вече десен и протестиращ, продължавайки все пак да съм красив и умен, доколкото това подобава на един народен писател.
Доколкото разбирам, Вие изненадващо може да спечелите, т.е. да бъдете все пак потенциален победител, въпреки че сте красив, умен и десен, без да сте народен писател.
Поднасям най-искрените си и целенасочени извинения, че отклоних любезната Ви покана да стана председател на Вашия Инициативен комитет.
Когато поканата ми беше отправена, Вие бяхте откровен заекващ лузър, качества, с които един народен писател не може да се солидаризира. Не говорехте омайно сладко и определено не като потенциален победител.
С оглед на възможността да спечелите, а все пак още не сте спечелили и се изисква гражданска доблест, за да заложа на Вас, моля да се счита, че със задна дата съм приел да бъда председател на Вашия Инициативен комитет.
Г-н Гюров, стават ужасни грешки, когато не си докрай сигурен кой ще управлява народа, на когото си народен писател, и кой ще отговаря за местната политическа инфраструктура на Нобеловата награда, чийто Потенциален носител съм.
Стават грешки, г-н Гюров.
Тази беше ужасна, но поправима, докато все още сте потенциално спечелил, а вече имам приятното усещане, че може да спечелите и че не е късно да поправя грешката си.
Като десен, какъвто съм и аз дълбоко в себе си, може би знаете, че дори жертвите на Сталин са имали пълното право да възклицават преди куршума в тила:
Товарищ Сталин, произошла ужасная ошибка!
А ние сме десни и демократи, все пак, нали?
С уважение към потенциалния победител от Потенциалния нобелист.
1. В конкурса могат да участват български граждани и граждани на СР Македония с български паспорти, които към момента на връчването на ежегодната Награда са с навършени 58 години, считано към 9.10.2026 г.
2. С промяната на възрастта на ежегодния Потенциален носител на Наградата възрастовите изисквания се променят съответно, винаги считано към 9.10. от съответната ежегодна Награда и година.
3. Връчва се само Първа награда, чието парично изражение е предмет на търговска тайна. Наградата подлежи на осребряване, започвайки най-късно 1 (една) седмица преди обявяването на Нобеловата награда за литература и продължава най-малкото до ежегодния Панаир на книгата включително.
4. Удължаването на срока за осребряване подлежи на ежегодно предоговаряне с ежегодния Потенциален носител.
5. Ежегодният Потенциален носител се определя ежегодно от Жури в състав, който е търговска тайна с инициали ИК и СЖ. Допуска се ежегодното включване в Журито на будни граждани от инициативни комитети, подкрепящи ежегодната кандидатура на Потенциалния носител. Будните граждани не са част от търговската тайна и могат да участват в Журито неанонимно.
6. Хонорарите на членовете на Журито от гражданската квота се уточняват с ежегодния Потенциален носител след края на Панаира на книгата. Постоянните членове на Журито са на щат в Ежегодна Награда на Потенциалния Носител на Наградата GmBH.
7. Освен паричното изражение, което е предмет на търговска тайна, ежегодната Награда включва безплатни рекламни карета в български и немски издания без оглед на политическата им ориентация най-малкото до края на ежегодния Панаир на книгата.
8. Изрично изискване за участие в ежегодното получаване на Наградата за ежегодния Потенциален носител е потенциалният носител да е родително (генитивно) свързан с Господата, чието име е предмет на търговска тайна.
9. При форсмажорна смяна на властта старите Господа делегират на новите родителната (генетивна) свързаност с ежегодния носител на Наградата Потенциален носител.
10. Участието на ежегодния носител на Наградата в Инициативните комитети на съответните Господа е желателно, но не задължително условие за ежегодното получаване на Наградата.
11. При форсмажорна смяна на властта Условието, описано в Точка № 10, да се счита за юридически недействително.
12. При явяване на двама кандидати за Наградата с идентични имена по ЛК (или Паспорт в случая на граждани на СР Македония) и идентично ЕГН да се вземе фекална проба.
13. Установяването на резултатите от фекалната проба е от изричната и изключителна компетенция на постоянните членове на Журито ИК и СЖ и е предмет на търговска тайна.
Не съм прибягвал до този жанр от времената, когато се обърнах с отворено писмо към покойния г-н Марин Бодаков през много раннопрогресивната 2006-а. Не съм предполагал, че някога ще се наложи да се обръщам към Вас в този жанр.
Вие винаги сте били от правилната, действителната и разумната страна на историята.
Така беше наистина до обявяването на списъците на Инициативните комитети на г-жа Йотова и г-н Гюров или по-точно все пак на г-н Гюров и г-жа Йотова. Не знам всъщност кой Ви е поканил пръв.
Отвореното ми писмо до Вас бе предизвикано по-конкретно от текст на мой приятел (не писател), който намира за странно, че Вие не сте в Инициативния комитет на г-н Гюров. Аз лично го сметнах за напълно нормално и разумно. Поне един човек, за щастие, не мисли като мен, което е достатъчно основание да Ви пиша.
Целта на Отвореното ми писмо също е много конкретна:
Искам публично да Ви призова на всяка цена да се включите като председател на Инициативния комитет на г-н Гюров.
Надявам се да не подминете с лека ръка апела ми, смятайки, че се обръщам към Вас в качеството на независтлив треторазреден български писател. Треторазреден, завистлив, да, и не само в сравнение с Вас. Но не съм български писател.
Обръщам се към Вас като в обозримо време български пенсионер.
Моля Ви да се отнесете сериозно и с уважение към това ми качество, въпреки че поради ранното Ви пенсиониране в началото на петдесетака с пенсия, която аз едва ли ще видя на 65 или когато реши Партията, може би бихте се отнесли не точно така.
Тъй или иначе, не искам да се пенсионирам по времето на управлението на Партията. Моите родители се пенсионираха по времето, когато Партията стана капиталистическа и прогресивна, беше много зле. Всъщност знаете това поне възрастово.
Смятам, че само с националната харизма сред по-възрастните избирателки и избиратели, както и с международното си положение, което Вие многопластово имате в Брюксел, Санкт-Петербург, Ню Йорк, а може би и в Стокхолм, ще можете да осигурите победата на г-н Гюров.
Спомнете си, моля Ви, ако не друго: важна част от кариерата Ви бе осигурена и ще продължава да се осигурява от градската десница.
Редактирайки ръкописа на „Руската дистопия на ХХІ век“, който бях оставил да отлежи, стигнах вчера до главата за романа на Олга Птицева „Двеста и третият ден на зимата“ (2024). Съгласно бележките под линия, отбелязващи кога са посещавани съответните цитирани сайтове, съм писал за романа на Птицева точно преди две години.
Дистопията на Птицева, буквализираща поредното руско дълбоко замръзнало царство, беше една от книгите, която си спомням, че прочетох с удоволствие. Не бих казал, че съм комсомолски фен на женското писане, но писането на Птицева ми хареса.
Явно това ми е попречило да забележа или помогнало да игнорирам на първо четене и писане, че романът й е публикуван в петербургското издателство „Поляндрия“, собственост на снаха на путински олигарх, разчуло се по тези земи покрай гробното мълчание на кандидатнобелиста за руското издание на „Времеубежище“.
Погледнах на сайта на „Поляндрия“, да, Олга Птицева е там. Но, о чудо, Георги Господинов го нямаше, вече го нямаше.
К сожалению, на ваш поисковый запрос ничего не найдено. Това при търсенето на „Георги Господинов“ с опцията за търсене по автори.
При общото търсене на „Георги Господинов“ в сайта на издателството се попада на „Сделаны из вины“ на Йоанна Елми, „Направени от вина“ на Йоанна Елми, която и да е тя, каквато и да е направата, каквато и да е вината. Апропо, също е българка.
*** Нито „Георги Господинов“, нито „Времеубежище“ го имаше на сайта на „Поляндрия“, петербургското издателство, собственост на снахата на путински олигарх, и още по-точно, съосновател на Кооператив „Озеро“, първичното зърно на реално съществуващия путинизъм.
Ще трябва да ми повярвате, че в някаква минала реалност и „Георги Господинов“, и „Времеубежище“ ги имаше и двамата на сайта на „Поляндрия“. Или ако не е било реалност, беше нещо, за което писах текст, основавайки се на това, че бях видял „Георги Господинов“ и „Времеубежище“ на сайта на „Поляндрия“. И написах текст или дори текстове за това. За това, че съм видял „Георги Господинов“ и „Времеубежище“ на сайта на „Поляндрия“.
Нека за момент да допуснем, че съответните ми текстове не са чак толкова добри, че да са чисти халюцинации.
*** Това е повече от странна липса. Първо, чисто технически. Що за безхаберно издателство е това, което пропуска свой Букър автор? Или изрично му е казано да го пропусне, технически да го пропусне, макар че реално – и юридически – „Георги Господинов“ и „Времеубежище“ продължават да бъдат ключови думи, срещащи се в мрежата във връзка с ключовата дума „Поляндрия“?
Някакво рунетско – чебурнетско – ченгеджийско надхитряне на ИИ в епохата на постистината, фейковете за руската армия, за световноизвестния български автор и за Слава Украине? Героям Слава, но „Георги Господинов“ и „Времеубежище“ ги няма на сайта на „Поляндрия“.
Или правилният съюз и правилната реална връзка е: Слава Украине / Героям Слава – и „Георги Господинов“ и „Времеубежище“ ги няма на сайта на „Поляндрия“, петербургското издателство, собственост на снахата на путински олигарх, и още по-точно, съосновател на Кооператив „Озеро“?
*** Това е повече от странна липса, второ, доколкото липсва автор и произведение, който в същността си е чиста ПР-конструкция. Тоест липсата му в определена точка на ПР-времепространството би било равносилно на онтологичното му небитие в същата.
Кой би могъл да посегне на онтологичното ПР-битие на „Георги Господинов“ и „Времеубежище“ на сайта на „Поляндрия“, този единосъщ фрагмент и дори руски ипостас на онтологичното битие на „Георги Господинов“ и „Времеубежище“? Възможно ли е, мислимо ли е това да е самият ПР-конструкт, битуващ под името „Георги Господинов“?
Защо обаче? Не е ли прогресивно, българско и многопластово да публикуваш в издателство на снаха на путински олигарх, съосновател на Кооператив „Озеро“ – и да е Слава Украине / Героям Слава? Нима няма именно това българско, прогресивно и многопластово да има да номинира за Нобел в близките си два-три-четири мандата?
*** Това е повече от странно, трето, защото основополагащото алиби, използвано за оправдаването на публикуването на „Георги Господинов“ и „Времеубежище“ в „Поляндрия“ СЛЕД пълномащабната агресия на путинска Русия срещу Украйна, бе именно, че това е – с образцово дясноградската формулировка на доц. Георги Лозанов – „опит за диалог с тази част от руското общество и руската интелигенция, която във всички случаи има нужда от окуражаване“.
Изчезването на „Георги Господинов“ и „Времеубежище“ от сайта на „Поляндрия“ със сигурност накърнява, пък било то и фрагментарно с оглед на тоталната ПР-конструкция „Георги Господинов“, този окуражаващ диалог с тази част от руското общество и руската интелигенция, която във всички случаи, свързани с ПР-конструкта „Георги Господинов“, безспорно има нужда от окуражаване.
От какво е накърнен този окуражаващ диалог до степен „Георги Господинов“ и „Времеубежище“ да изчезнат от сайта на „Поляндрия“, издателство на снаха на путински олигарх?
Нима пластовете на западните грантове и Нобели, минаващи през комсомолски правилното кредитно досие с оглед на Слава Украине / Героям Слава са по-съществени в една все по-тотална, прогресивна и многопластова България, имаща в обозримо биологическо време да номинира за Нобел?
Диалогът с тази част от руското, другари и другарки, комсомолки и комсомолци, въпреки всичко трябва да продължи. Дори въпреки все по-прогресивно неясната многопластовост на съполагането и разполагането на пластовете на грантовете и Нобеловите номинации.
0. Текстът на Валентин Калинов „Кичът Лорка, срамът Лорка и въпросът за вкуса“ недвусмислено и категорично заявява правото си да законодателства в естетическата, етическата и културно-политическата сфери. Да дефинира що е кич, да вменява срам и да нарежда на „художествени съвети“.
1. Кой е субектът на тази законодателна власт, с елегантна лекота простираща се върху естетическата, етическата и културно-политическата сфера? Валентин Калинов гордо го посочва още в началото, наричайки го „Адорно“. Името на субекта би могло да бъде и „Хайдегер“, например, доколкото то е само маска на нещо друго, което за целите на този текст ще наричам Теория с главно Т.
2. Какво представлява Теорията с главно Т, чието законодателство да може да се простира докъдето пожелае и да упражнява власт колкото пожелае? От генеалогическа гледна точка, от гледна точка на произхода й Теорията с главно Т възхожда към късния социализъм с неговото преосмисляне на всемогъществото на теорията на марксизма-ленинизма по посока на един „социализъм с човешко лице“.
3. В академичните среди през 80-те години на миналия век и на Стария режим това се прояви под формата на различни разновидности на левия ревизионизъм, четящи Маркс през Макс Вебер или Франкфуртската школа. Тези препрочити се оказаха перспективни и учудващо успешни, позволявайки на съответните катедри по Философия и Теория на литературата да запазят поне част от старата си власт, произтичаща от всемогъществото на теорията на марксизма-ленинизма.
4. Ако философските катедри предпочитаха – с по-добро основание – Макс Вебер като свой медиум за мирен преход към новата власт на Теорията над света, литературните катедри се ориентираха към всевъзможните разновидности на простструктурализма, произтичащи от „лявата меланхолия“ на доскорошни троцкисти или маоисти. В естетическата сфера лявата меланхолия, диагностицирана от Валтер Бенямин, придоби завършен израз във философията и естетиката на Теодор В. Адорно.
5. Без да се впускам във Франкфуртски теоретизации, с които Калинов злоупотребява, за да може да размаха до откат бухалката на Теорията с главно Т, може простичко да се констатира, че за Адорно всичко – подчертавам: всичко – което днес наричаме „култура“, би било чисто и просто „културна индустрия“. Ако за него културна индустрия е американският джаз от 30-те и 40-те, то какво да кажем за тоталния музикален траш на ХХІ век?
6. И тук е евтината уловка, използвана от Калинов по обидно прозрачен начин, обидно прозрачен за всеки малко от малко теоретически версиран читател: казвайки Адорно, автоматично казваме, че 99% от съвременната културна продукция е отвратителна културна индустрия, при чийто полуразпад получаваме „кича“ на Калинов.
7. Повече от резонен е въпросът, предизвикан от „мощното“, както доброжелателно го определя Димитър Камбуров, размахване на бухалката на Теорията с главно Т, защо същата бухалка не се размахва със същата мощ над всички – съгласно Адорно: буквално всички – други форми на културна индустрия и кич в съвременната култура и нейните български мимикрии? Откъде произтича тази фина избирателност, определяща като кич, срам и безвкусица Инстаграм звездата Гийермо Лорка, и подминаваща като кич, срам и безвкусица звездата народен писател Георги Господинов?
8. Въпросът е реторичен. Теорията с главно Т и нейното институционално-академично въплъщение в Корпорацията (вж. мои текстове от 2016-а) е тази, която решава що е кич, срам и добър вкус.
9. Теорията с главно Т, успяла с огромен късмет, сръчност и впечатляваща пасивност на жертвите й да премине от Стария режим на тоталитарното всемогъщество на Теорията в Новия режим на ляво-неолиберално симулиране на квазивсемогъщество на Теорията с главно Т – дано някой се върже – е суверенът, който взима решение, над кого да се размаха бухалката на Теорията, бухалката с главно Т.
10. За разлика от господарите на Теорията с главо Т през Стария режим, които имаха реална власт над телата и душите на поданиците си, господарите на Теорията с главно Т през Новия са обикновени магьосници от Оз на неолибералния капитализъм, криещи се зад не по мярка огромни теоретични маски. Cherche la batte, pas la théorie. Следи бухалката, не теорията.
Забавно е как целият генноинженерен екип, отговорен за продукта Господинов, оглушително и насрано мълчи, докато публично е**т в г**а създанието им.
Точно по Kill Bill 2: White chicks call it disdainful treatment.
Ама късането на дебелия крадлив мафиотски г*з, конструиран от вас, няма да спре, white chicks, поради вашето disdainful treatment.
Този път Господинов има нужда от вашата помощ for real.
Академична, държавна, национална. На комсомолския Интернационал. Имате да спасявате задника на скалъпения от вас световноизвестен народен писател.
Ако нещо още нещо някой не е разбрал, имам откраднато от гроба на Prof. Dr. Jesús Sabourín Fornaris (1928-2002) заглавие: „Работникът и смъртта“ (2016).
Или да измислите нещо по мафиотски в рамките на закона мълчаливо юридическо?
Проф. Ал. Кьосев да ми звънне по телефона като през пролетта на 2016? Милен Русков да ми пише на лични?
І Поводът на този текст е случаен, иманото за казване в него не. Размених тази сутрин коментари за съвременната българска литература с българка, живееща в САЩ. От години имам да формулирам в окончателен вариант, като final cut, отношението си към българската литература изобщо. Рождество Христово е чудесен момент да го направя.
Твърдя, че съвременната българска литература е типичен случай на mafia state, чиито механизми възпроизвеждат приетото и работещото в българската държава като международно призната mafia state.
След първо фейковото, а по-късно нефейково (но пак в основата си ПР-фейк) обявяване на кандидатурата на Г. Господинов за Нобел, за капо ди тути капи на българската литературна mafia state публично и де факто бе обявен Георги Господинов.
Капо ди тути капи е този, който на даден несвободен пазар контролира ресурса за раздаване на порциите. Бъдещият български нобелист – fake it until you make it – вече има ресурса да го прави чрез българската mafia state държава, издателството министерство на културата в сянка и банаджийската инфраструктура.
Поради работата ми в академичната сфера познавам мнозина бенефициенти на порциите, които при случайни срещи ме поздравяват (!), дори ме прегръщат и още по-дори лайкват (!) мои постове тук. Добре е все пак да се имат официално за уведомени от този текст, че вече знаят, че аз знам, че те знаят, че аз знам, че са бенефициенти на порциите, раздавани от капо ди тути капи на българската литературна мафия.
Последният за момента аутинг на все още неформалната длъжност на Г. Господинов като капо ди тути капи на българската литературна mafia state бе Бакърчето, закичено за него с китка здравец по поръчение на глобалния неолиберален комсомол лично от Ivan Krastev (Financial Times contributing editor). Още един случай на височайшо международно признание на всепризнати mafia states в съгласие с твърдите принципи и меките китки на Запада.
Оттук насетне всеки си знае: да говориш за mafia state статута на Г. Господинов е 1) грубо нарушаване на омертата, 2) език на омразата, 3) ресентимент (бг-вулго черна завист)… to be continued.
Това са скучни провинциални игрушки на сцената на белия свят. F-word them.
II И все пак, скъпи съвременни български писатели, имате ли някакъв план как да живеете след очертаващото се окончателно решение на въпроса на съвременната българска литература (свободен превод от нацистко-немски)?
Според мен, лично мнение, би трябвало да имате поне някаква идея как ще изглежда живота ви през близкото десетилетие след недвусмисленото, макар и неформално, какъвто е мафиотският ред, ръкополагане на Г. Господинов за капо ди тути капи на българската литературна mafia state.
Напълно приятелски – цяло чудо е, но аз имам приятели сред съвременните български автори – ви обръщам внимание, че би било добре да помислите за някаква форма на емиграция от съвременната българска литература, пък била тя вътрешна, трансцендентна, трансцендентална или просто оттегляне в някое село.
Именно на вас, скъпи приятели поети, държа да споделя без претенции лично моя скромен план за след вече очертаващото се „окончателно решение“ и вече официалното закриване на съвременната българската литература.
Който не колаборира, ще бъде закрит, би казал Мунчо. Няма проблем, той е един от малкото, за да не кажа единственият, герой от българската литература, с когото се идентифицирам.
ІІІ Ето планът ми, който имам от години, но окончателната интронизация на Г. Господинов като капо ди тути капи на българската литературна mafia state ме кара да го обнародвам.
Лично за мен тази интронизация настъпи, когато ГГ небрежно каза в едно от безбройните си интервюта пред духачи и духачки на колене, че вече ще е срамно да не го обичаме, т.е. да не упражняваме доброволно съответните практики.
Обнародвам, да не каже някой, че не е знаел, когато Международният литературен съд в Стокхолм обяви местния капо ди тути капи за международно признат такъв.
Планът е елементарен, какъвто трябва да бъде всеки план за реално оцеляване. Концептуалната му арматура е понятието на медиевиста – уви, руски – Дмитрий Лихачов (осъден на 5 години лагери „за контрареволюционна дейност“ през 1928): език-посредник.
Когото го интересува чисто теоретическият аспект на нещата, може да задълбае в концепцията на Лихачев за културата и литературата-посредник. Аз я ползвам чисто приложно, определяйки за себе си българския – езика, на който пиша – като език-посредник.
По стечение на биографични обстоятелства литературната ми социализация не беше посредством българската литература. No offence, просто така се случи. Когато вече в сравнително зряла възраст започнах да я чета, веднага усетих, че не е моята чаша чай. Но реших, че не трябва поради това да сменям езика, на който пиша.
Така за мен литература и език неизбежно се разделиха. Вътре в себе си казах сбогом на българската литература – и продължих да пиша на български.
Това е екзистенциалният смисъл на понятието „език-посредник“. Пишеш на език, който няма отношение към литературата, която създаваш, макар че е националният език на съответната – но не твоята – литература.
Простичко казано, езикът-посредник описва ситуация на временно пребиваване в транзитен бежански лагер, като временното спокойно може да бъде цял живот. Това е реалният ми досегашен живот като поет и това е планът ми за след очертаващото се „окончателно решение“.
Няма значка дали ще напусна транзитния бежански лагер на езика-посредник приживе или творбите ми ще го напуснат посмъртно.
Това е смисълът на езика-посредник – напускането му. Като стълбата от пропозиции на Витгенщайн, която трябва да бъде бутната, след като се изкачиш там, където е родината ти, за която трябва да се мълчи.
Вчера фб услужливо ме уведоми, че „органичните“ гледания на Смъртта на Сирма надхвърлили 100К. Необходимо и достатъчно основание за буустване на поста.
Чак сега разбирам защо крадливото прасенче-касичка реши чак сега да обере Работникът и смъртта, издадена преди близо десет години.
Конюнктура имало, батка голямо Д.
Пред пресния гроб на баща си крадливото алчно копеле на един народ оскверни обраслия гроб на най-силната ми книга.
Чужда смърт не се краде, постмодерен прошляк, за да я закичиш на гроба на собствения си баща.
Това е книга за смъртта на моя баща, нужник тип клекало.
Много станаха мойрите, които пообезпокои. Една от тях е на моята добре погребана от един народ книга.
Както казала врачката на прасето: прекрасно ти се подреждат картите, господине, малки проблеми по Коледа.
A piece of advice, pighead, не се готви за тази поредна Българска коледа, на която ще протестираш сам срещу себе си.
Малкият проблем, който на езика на един народ гласи лаком гъз кръв сере, няма да се придържа стриктно към тазколедното ти преяждане.
Българските мойри са непазарно изобретателни. На сантерията също.
В очакване г-н Манол Глишев да си свърши организационната работа за тази сряда, за да може след това евентуално да обърне внимание на дребния ми въпрос относно един възвишен украински шеврон и една крадлива прасенце касичка-копейка, въпрос, адресиран до него от един подуенски буржоа от средновисоката средна класа, –
в търпеливо очакване си уплътних времето тази сутрин преди ставане с последното видео на г-н Глишев в Ютюб канала му.
Нищо необичайно с оглед на обичайната ми сутрин, събуждам се, слушайки нещо в Ютюб Примиум. Тази сутрин нещото беше „Протестна тактика, политическа стратегия“ на Манол Глишев.
Малко контекст защо се събуждах точно с това, защото не бих се самоопределил като прилежен читател на творчеството на автора на видеото.
Г-н Глишев удостои мой скромен пост с концептуален коментар. Постът ми гласеше: „Георги Господинов е Делян Пеевски на българската литература.“
Сравнително пространният комент гласеше: „Някога не хаесвах Господинов, после излезе „Градинарят и смъртта“. Както и да е. Човекът, който би се възхитил от лафа за Делян на литеатурата, в момента вероятно е горкият Милен Русков. Но не препоръчвам човек да се превръща в него.“
Както вече споменах, не познавам творчеството на Манол Глишев, т.е. нямах контекст, в който да поместя литературнокритическите му тези за Господинов и Русков, повод за които бе дал семплият ми пост.
Прилежното изслушване на „Протестна тактика, политическа стратегия“, пък било и в просъница, ми изясни концептуалната рамка, бих казал дори теоретическа, на коментара на г-н Глишев.
От видеото чух и разбрах, че 1) г-н Глишев е професионален активист и участник в протести с респектиращ стаж. Звучеше ми (видеото) почти като една любима книга, „Партизанската война“ (в оригинал: La guerra de guerrillas). Това е интересно, казах си, приоткривайки очи в сивото подуенско утро.
По-нататък научих, че 2) авторът се самоопределя като, цитирам, „смел и интелигентен“ – и натъртва „и двете“. Посочва също така някои съвременни български политически дейци, квалифицирайки едни като „смели“, други като по-скоро „интелигентни“. Но „смелият“ иначе може да бъде и „наивник“, отбелязва авторът, например, „този наивник Кирил Петков“.
Тези квалификации ми се сториха важни, защото обясняват може би апломба, с който г-н Глишев се изказва литературнокритически – той е „интелигентен“ – и политически (той е „смел“).
Г-н Глишев настоява във видеото, че 3) „не трябва да бъдем любители, дилетанти“, визирайки сферата на смелостта, т.е. протестите.
Но същевременно самият той е абсолютен любител (на Господинов от „Градинарят и смъртта“ насетне) и дилетант в литературната сфера, което не му пречи да продължава да е интелигентен в други сфери.
Много ми допадна във видеото призивът на г-н Глишев към „персонална лустрация на конкретни хора“. Макар че го слушам от 22-годишна възраст, а сега съм почти на 58, винаги ми действа освежаващо.
Питам се обаче защо г-н Глишев не споменава сред подлежащите на лустрация най-видния литературен колаборационист с нацистка Русия, автора на „Времеубежище“, което не е заявил да харесва, а и не бива,
защото то е публикувано в издателство на снахата на путински олигарх и за него текат „разни копейки“, пък били те и „жалки копейки“, както обича да се изразява с право г-н Глишев за родните руско-нацистки колаборационисти.
Георги Господинов е един от тях, г-н Глишев. Простете ми, ако неволно Ви третирам като любител и дилетант в сферата на съвременната българска литература. Но ако не знаете за казуса „Времеубежище“, сте такъв, уви.
То пък една сфера на съвр. бълг. лит., турете й пепел.
Турете й, аз самият редовно го правя. И все пак, не се изказвайте тъй неподготвен и неинформиран за документирани в тази сфера транзакции с нацистка Русия – в лицето на „разната копейка“, а може би и „жалката копейка“ Георги Господинов.
И последното нещо, което окончателно ме събуди във видеото Ви, бе 4) чудесната формулировка за „жестоката машина за кражби“, срещу която смело и интелигентно се бори авторът.
Може би все пак е добре, за да не бъдете глупав, когато авторитетно се изказвате в литературната сфера – с видима гордост казвате на едно място във видеото „не бях глупав“ – да поразпитате тук-таме някой-друг съвременен автор, пишещ на български, за приватизационните дейности на една изтъкната литературна Свиня, прасенце касичка-копейка, обрала безнаказано мнозина.
Присъединявам се към финала на видеото Ви: „Да живее България! Слава на Украина! И да пукнат свинете!“
И оставам с уважение Ваш в очакване на отговора Ви на въпроса ми за един възвишен украински шеврон и една крадлива прасенце касичка-копейка.
Необходимостта да отговорите на този въпрос може би не се вписва идеално в протестната Ви тактика за тази сряда, но съм убеден, че ще се отрази добре на интелигентността на политическата Ви стратегия.
Смелостта я приемам във Вашия случай за щастлива даденост.
