vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Vicente Huidobro

Висенте Уидобро „Поема“

 

Да иде по глобусите и мокрите крокодили, услужи ми с очите си на лято. Ближа облаците, опръсканите облаци влюбен в есента сподиря каруцата на магарето. Възнасящ се перископ разискваше срамежливостта под перспективата като хвърчило олазурено от безкрайния млад цвят подарък на птици (като любов наблюдавана от злочести гълъби) като неуместната ръкавица на покушението което ще се роди от жена или хортензия. Вазата с целуващи се косове бе малка. Браво прасец от Швеция на най-любимата дето се крие в кожата си от цвят.

 

 

 

 

 

Advertisements

Висенте Уидобро „Венера“

 

Нощ донеси жена си с прасци които са вази с млади хортензии подгизнали от жега.
Като малкото нещастно магаре любимата без цветя нито кълба птици.
Есента ожесточава присъстващите гълъби, виж трамваите и покушението на синкави крокодили които са перископи в облаците на срамежливостта. Момичето във възнесение сто на сто небесно лиже перспективата която трябва да се роди опръскана от хвърчила и приятните ръкавици на есента която се бореше в кожата на любовта.

 

 

Висенте Уидобро „И небето се вслушва в отминаването на отдалечаващите се звезди“

 

И небето се вслушва в отминаването на отдалечаващите се звезди
Сам си
И се отправяш направо към смъртта като откъртил се от полюса айсберг
Пада нощта търсеща сърцето си в океана
Погледът приижда като потоците
И докато вълните се връщат обратно
Луната дете светлина избягва насред открито море
Виж това изпълнено небе
По-богато от ручеите в мините
Небе пълно със звезди чакащи кръщение
Всички тези звезди пръски от каменно светило запратено във вечните води
Не знаят какво искат нито дали има скрити мрежи някъде отвъд
Нито в чия ръка са юздите
Нито чия гръд издъхва вятъра върху тях
Нито знаят дали няма ръка и няма гръд

 

 

 

 

 

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен ІІ“

 

 

Жена светът е мебелиран от очите ти
По-високо става небето в твое присъствие
Земята се простира от роза до роза
И въздухът от гълъб до гълъб

Като си тръгваш оставяш на мястото си звезда
Разпръсваш светлините си като преминаващ кораб
Докато те следва омагьосаната ми песен
Като предана и меланхолична змия
И ти обръщащ глава зад някое небесно светило

Що за битка се разиграва в пространството?
Тези копия светлина между планети
Отражение на безпощадни брони
Що за кръвожадна звезда не иска да ти направи път?
Къде си скръбен сомнамбул
Дарителка на безкрай
Преминаваща в гора от сънища

Ето ме тук изгубен сред пустинни морета
Сам като перо което пада от птица в нощта
Ето ме тук в кула от студ
Подслонен от спомена за морските ти устни
От спомена за милостта и косите ти
Сияйна и развихрена като планинска река
Нима си сляпа за тези ръце които Бог ти е дал?
Питам те пак

Лъкът на веждите ти опънат от всеоръжието на очите ти
В крилато настъпление сигурна победителка с горделивост на цвете
Говорят ти от мое име запокитените камъни
Говорят ти от мое име вълните от птици без небе
Говори ти от мое име цветът на пейзажите без вятър
Говори ти от мое име стадото мълчаливи овце
Заспало в паметта ти
Говори ти от мое име откритият поток
Оцелялата трева прикована към приключението
Приключение на светлина и кръв на хоризонт
Без друг подслон освен угасващо цвете
Щом повее вятър

Равнините се губят под крехката ти прелест
Губи се светът под видимите ти стъпки
Защото всичко е изкусност щом ти се появиш
С опасната си светлина
Невинна хармония без умора и забрава
Стихия на сълзите нахлуваща навътре
Съставена от високомерна боязън и тишина

Караш времето да се съмнява
И небето с инстинкт за безкрай
Далече от теб всичко е смъртно
Захвърляш агонията в прахта на земята унизена от нощи
Само мислещото в теб има вкус на вечност
Ето я звездата ти която минава
С диханието ти на далечни умори
С жестовете ти и походката ти
С намагнетизираното пространство което те поздравява
Което ни отделя с левги нощ

Въпреки това искам да ти обърна внимание че сме пришити
Към една и съща звезда
Прикрепени сме от същата музика разпростряла се
От един до друг
От същата гигантска сянка разклатена като дърво
Нека бъдем това парче небе
Този отломък в който се случва загадъчното приключение
Приключението на планетата взривяваща се на венчелистчета сън
Напразно ще пробваш да избегнеш гласа ми
И да прескочиш стените на моите възхвали
Съшити сме от същата звезда
Прикована си към славея на луните
С един свещен ритуал в гърлото му

Какво ме е грижа за знаците на нощта
И техния погребален корен и ехо в гръдта ми
Какво ме е грижа за сияйната тайна
Емблемите които осветяват случайността
И тези острови без посока пътуващи през хаоса към очите ми
Какво ме е грижа за този страх на цвете в празното
Какво ме е грижа за името на нищото
Името на безкрайната пустиня
Или на волята или случайността които те представляват
И ако в тази пустиня всяка звезда е желание за оазис
Или флагове на предзнаменование и смърт

В дъха ти притежавам собствена атмосфера
Чудодейната сигурност на погледа ти със съкровени съзвездия
Със собствен език на семка
Сияйното ти чело като пръстен на Бог
По-крепко от всичко в небесната флора
Без вихрушки на вселена изправяща се на задните си крака
Като коси – от въздушната си сянка

Пак те питам
Ще подминеш ли с мълчание че Бог ти даде тези очи?
Гласът ти е защита от всичко за мен
Този глас който избликва от теб с пулсациите на сърцето
Този глас в който пада вечността
И се разбива на парчета от фосфоресциращи сфери
Какво щеше да стане с живота ако не бе се родила?
Комета без наметало умираща от студ

Открих те като сълза в забравена книга
С усет за името ти от край време в гърдите ми
Твоето име направено от шум на политащи гълъби
Носиш в себе си спомена на други по-високи съществувания
На един Бог намерен някъде
И на дъното на самата себе си спомняш си че беше ти
Някогашната птица в ключа на поета

Сън потопен в сън
Прибирането на косите сътворява деня
Косите при пробуждане сътворяват нощта
Животът се съзерцава в забравата
Само очите ти живеят в света
Единствената неуморна планетарна система
Ведра кожа закотвена във висините
Чужда на всяка мрежа и стратагема
Със силата си на вглъбена в себе си светлина
Зад теб животът се бои
Защото си глъбината на всяко нещо
Светът се явява величествен когато минаваш
Чуват се капките на небесните сълзи
И изтриваш в унесената душа
Горчивината да си жив
Светът олеква на плещите

Радостта ми е да чувам шума на вятъра в косите ти
(Разпознавам този шум отдалече)
Когато лодките потъват и реката влачи стволове
Ти си лампа от плът в бурята
С коси по вятъра
Косите ти където слънцето търси най-хубавите си сънища
Радостта ми е да те гледам самотна на дивана на света
Като ръката на сънлива принцеса
С очите ти които извикват в сетивата пиано от аромати
Питие от пароксизми
Цвете което спира да излъчва аромат
Очите ти хипнотизират самотата
Като колелото което продължава да се върти след катастрофата

Радостта ми е да те гледам когато се вслушваш
В този лъч светлина поел към дъното на водата
И дълго оставаш недвижна
Толкова звезди прокарани през ситото на морето
Нищо тогава няма такива изживявания
Нито мачта молеща за вятър
Нито сляп ареоплан опипващ безкрая
Нито мършавият гълъб заспал върху оплакване
Нито небесната дъга със запечатани криле
По-красива от параболата на стих
Параболата простряна от душа до душа като нощен мост

Родена на всички места където спират очите ми
С изправена глава
И цялата коса по вятъра
По-красива си от цвиленето на кон в планината
От сирената на кораб изпускащ цялата си душа
От фар в мъглата търсещ кого да спаси
По-красива си от лястовицата пронизана от вятъра
Ти си шумът на морето през лятото
Ти си шумът на изпълнена с възхищение многолюдна улица

Моят рай е в твоите очи
Облечен във великолепието на очите ти и на вътрешния им блясък
Приседнал съм в най-чувствителното ъгълче на твоя поглед
Под екстатичната тишина на замрели мигли
От дъното на очите ти изхожда предзнаменование
И океански вятър полюшва твоите зеници

Нищо не е сравнимо с легендата за семена оставена от присъствието ти
С този глас търсещ умряло небесно тяло което да съживи
Гласът ти създава империя в пространството
И тази ръка която в теб се повдига сякаш за да окачва във въздуха слънца
И този поглед който изписва светове в безкрая
И тази глава накланяща се за да чуе шумоленето на вечността
И този крак който е празненството на окованите пътища
И тези клепачи където идат да заседнат искрици на етера
И тази целувка заравяща в морето носа на кораба на устните ти
И тази усмивка като бойно знаме начело на живота ти
И тази тайна управляваща приливите и отливите на гръдта ти
Заспала в сянката на гърдите ти

Ако ти умреш
Звездите макар и със запалените си лампи
Ще изгубят пътя
Какво ще стане тогава с вселената?

 

 

 

 

 

 

 

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен ІІ“ (следва)

 

Родена на всички места където спират очите ми
С изправена глава
И цялата коса по вятъра
По-красива си от цвиленето на кон в планината
От сирената на кораб изпускащ цялата си душа
От фар в мъглата търсещ кого да спаси
По-красива си от лястовицата пронизана от вятъра
Ти си шумът на морето през лятото
Ти си шумът на изпълнена с възхищение многолюдна улица

Моят рай е в твоите очи
Облечен във великолепието на очите ти и на вътрешния им блясък
Приседнал съм в най-чувствителното ъгълче на твоя поглед
Под екстатичната тишина на замрели мигли
От дъното на очите ти изхожда предзнаменование
И океански вятър полюшва твоите зеници

Нищо не е сравнимо с легендата за семена оставена от присъствието ти
С този глас търсещ умряло небесно тяло което да съживи
Гласът ти създава империя в пространството
И тази ръка която в теб се повдига сякаш за да окачва във въздуха слънца
И този поглед който изписва светове в безкрая
И тази глава накланяща се за да чуе шумоленето на вечността
И този крак който е празненството на окованите пътища
И тези клепачи където идат да заседнат искрити на етера
И тази целувка заравяща в морето носа на кораба на устните ти
И тази усмивка като бойно знаме начело на живота ти
И тази тайна управляваща приливите и отливите на гръдта ти
Заспала в сянката на гърдите ти

Ако ти умреш
Звездите макар и със запалените си лампи
Ще изгубят пътя
Какво ще стане тогава с вселената?

 

 

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен ІІ“ (следва)

 

Радостта ми е да чувам шума на вятъра в косите ти
(Разпознавам този шум отдалече)
Когато лодките потъват и реката влачи стволове
Ти си лампа от плът в бурята
С коси по вятъра
Косите ти където слънцето търси най-хубавите си сънища
Радостта ми е да те гледам самотна на дивана на света
Като ръката на сънлива принцеса
С очите ти които извикват в сетивата пиано от аромати
Питие от пароксизми
Цвете което спира да излъчва аромат
Очите ти хипнотизират самотата
Като колелото което продължава да се върти след катастрофата

Радостта ми е да те гледам когато се вслушваш
В този лъч светлина поел към дъното на водата
И дълго оставаш недвижна
Толкова звезди прокарани през ситото на морето
Нищо тогава няма такива изживявания
Нито мачта молеща за вятър
Нито сляп ареоплан опипващ безкрая
Нито мършавият гълъб заспал върху оплакване
Нито небесната дъга със запечатани криле
По-красива от параболата на стих
Параболата простряна от душа до душа като нощен мост

 

 

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен ІІ“ (следва)

 

Какво ме е грижа за знаците на нощта
И техния погребален корен и ехо в гръдта ми
Какво ме е грижа за сияйната тайна
Емблемите които осветяват случайността
И тези острови без посока пътуващи през хаоса към очите ми
Какво ме е грижа за този страх на цвете в празното
Какво ме е грижа за името на нищото
Името на безкрайната пустиня
Или на волята или случайността които те представляват
И ако в тази пустиня всяка звезда е желание за оазис
Или флагове на предзнаменование и смърт

В дъха ти притежавам собствена атмосфера
Чудодейната сигурност на погледа ти със съкровени съзвездия
Със собствен език на семка
Сияйното ти чело като пръстен на Бог
По-крепко от всичко в небесната флора
Без вихрушки на вселена изправяща се на задните си крака
Като коси – от въздушната си сянка

Пак те питам
Ще подминеш ли с мълчание че Бог ти даде тези очи?
Гласът ти е защита от всичко за мен
Този глас който избликва от теб с пулсациите на сърцето
Този глас в който пада вечността
И се разбива на парчета от фосфоресциращи сфери
Какво щеше да стане с живота ако не бе се родила?
Комета без наметало умираща от студ

Открих те като сълза в забравена книга
С усет за името ти от край време в гърдите ми
Твоето име направено от шум на политащи гълъби
Носиш в себе си спомена на други по-високи съществувания
На един Бог намерен някъде
И на дъното на самата себе си си спомняш че беше ти
Някогашната птица в ключа на поета

Сън потопен в сън
Прибирането на косите сътворява деня
Косите при пробуждане сътворяват нощта
Животът се съзерцава в забравата
Само очите ти живеят в света
Единствената неуморна планетарна система
Ведра кожа закотвена във висините
Чужда на всяка мрежа и стратагема
Със силата си на вглъбена в себе си светлина
Зад теб животът се бои
Защото си глъбината на всяко нещо
Светът се явява величествен когато минаваш
Чуват се капките на небесните сълзи
И изтриваш в унесената душа
Горчивината да си жив
Светът олеква на плещите

 

 

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен ІІ“ (следва)

 

Лъкът на веждите ти опънат от всеоръжието на очите ти
В крилато настъпление сигурна подебителка с горделивост на цвете
Говорят ти от мое име запокитените камъни
Говорят ти от мое име вълните от птици без небе
Говори ти от мое име цветът на пейзажите без вятър
Говори ти от мое име стадото мълчаливи овце
Заспало в паметта ти
Говори ти от мое име откритият поток
Оцелялата трева прикована към приключението
Приключение на светлина и кръв на хоризонт
Без друг подслон освен угасващо цвете
Щом повее вятър

Равнините се губят под крехката ти прелест
Губи се светът под видимите ти стъпки
Защото всичко е изкусност щом ти се появиш
С опасната си светлина
Невинна хармония без умора и забрава
Стихия на сълзите нахлуваща навътре
Съставена от високомерна боязън и тишина

Караш времето да се съмнява
И небето с инстинкт за безкрай
Далече от теб всичко е смъртно
Захвърляш агонията в прахта на земята унизена от нощи
Само мислещото в теб има вкус на вечност
Ето я звездата ти която минава
С диханието ти на далечни умори
С жестовете ти и походката ти
С намагнетизираното пространство което те поздравява
Което ни отделя с левги нощ

Въпреки това искам да ти обърна внимание че сме пришити
Към една и съща звезда
Прикрепени сме от същата музика разпростряла се
От един до друг
От същата гигантска сянка разклатена като дърво
Нека бъдем това парче небе
Този отломък в който се случва загадъчното приключение
Приключението на планетата взривяваща се на венчелистчета сън
Напразно ще пробваш да избегнеш гласа ми
И да прескочиш стените на моите възхвали
Съшити сме от същата звезда
Прикована си към славея на луните
С един свещен ритуал в гърлото му

 

 

Висенте Уидобро „Алтазур или пътуването с парашут. Песен ІІ“ (следва)

Жена светът е мебелиран от очите ти
По-високо става небето в твое присъствие
Земята се простира от роза до роза
И въздухът от гълъб до гълъб

Като си тръгваш оставяш на мястото си звезда
Разпръсваш светлините си като преминаващ кораб
Докато те следва омагьосаната ми песен
Като предана и меланхолична змия
И ти обръщащ глава зад някое небесно светило

Що за битка се разиграва в пространството?
Тези копия светлина между планети
Отражение на безпощадни брони
Що за кръвожадна звезда не иска да ти направи път?
Къде си скръбен сомнамбул
Дарителка на безкрай
Преминаваща в гора от сънища

Ето ме тук изгубен сред пустинни морета
Сам като перо което пада от птица в нощта
Ето ме тук в кула от студ
Подслонен от спомена за морските ти устни
От спомена за милостта и косите ти
Сияйна и развихрена като планинска река
Нима си сляпа за тези ръце които Бог ти е дал?
Питам те пак

Висенте Уидобро „OSRAM“

 

Дай ми запалените си огърлици
Под симетричната синева
В инверсното дърво
където се раждат дъждовете
Славеят във възглавничката си от пера
Толкова удряше с крила
че докара сняг
И белите борове там над езерата
Бяха разцъфтели мачти
Корабни въжа под гъста мъгла
Корабни въжа насред пяната
В захабените вълни
Струни на претърпели корабокрушение арфи

ОСВЕТЯВА СЕВЕРНИЯТ ФАР

Виж островите танцуващи над морето
Никога не си била толкова красива
Край пътя хвърляш звезда
ХАЙДЕ
Тръбата ми зове към арктическите морета
И зеницата ти е отворена за всички корабокрушенци