През прозорците на старата пушалня,
Дето паркетът пращи излъскан,
Погледни площада грохнал –
Там още не падат сградите,
Там още не роптаят скитите,
Опулили сини очи.
Там след влак от коли
Едвам препуска на сива кранта
Мирликиецът жълт и зъл.
Кретат след него скитите
И сополиво момченце лови
Малиновочервения епитрахил.
На прозореца на старата пушалня
Разпален се хили Арий
И чака мършави шамари.
<1920>
Дизайн Венци Арнаудов
Тази книга се стреми да събере на едно място, в лична библиотека литературни свидетелства за саморефлексията на руската култура върху случилото се с нея през първата четвърт на ХХІ век. Катастрофичността, прекрачила вече точката на невъзврат, междувременно се консолидира в дългосрочно ендемично състояние, схващано в следващите страници като руска дистопия. Терминът „дистопия“ е използван за описание на социокултурни явления посредством интерпретацията на литературни текстове.
Употребата на термините „дистопия“ и „антиутопия“ не е синонимна, а генеалогична, следвайки обвързаността им със социалноисторическия контекст на разглежданите произведения. Терминът „дистопия“ е свързан предимно с постсъветската културна сфера, принципно лишена от утопичен хоризонт; „антиутопия“ – по-скоро със съветската и източноевропейските й варианти, където антиутопията възниква като непосредствена реакция на реално осъществената и съществувала „утопия“.
Първата четвърт на ХХІ век бележи постепенна и прогресивно засилваща се реставрация на съветското като ключова репрезентация на имперското, чиято символна инаугурация avant la lettre е възстановяването (с нов текст) на съветския химн със закон, подписан от много младия президент на Руската федерация на 25 декември 2000 година. Антиутопията, предизвикана от реализацията футуристичната утопия на комунизма, отново се завръща като реакция на ретроутопията на късния путинизъм. Утопията, от друга страна, едновременно помнеща и освободена от комунистическия си генезис, продължава да е концептуално и повествователно функционална за Владимир Сорокин и Борис Акунин, които емфатично я прилагат като определение на романите си Телурия (2013) и Щастлива Русия (2017).
Ако за Акунин това е заявено парадоксален и останал единичен случай, големите дистопии на Сорокин от Ледената трилогия (2002-2005) до Наследие (2024), заключителната част на трилогията за доктор Гарин, с последователна повествователна и концептуална мощ обвързват дистопичното с вътрешноприсъщата на утопията чудовищност по модела на Ние на Замятин и Чевенгур на Платонов. Този модел споделя с Кафка един комизъм на чудовищното, който не намира продължение в парадигматичните западни дистопии на Хъксли и Оруел (въпреки позоваването на Замятин), но е подхванат от Виктор Пелевин в Отшелника и Шестопръстия (1990) и S.N.U.F.F. (2011), чието подзаглавие – на „високо-средносибирски“ – е утøпiя, внезапното превръщане на едно напрегнато очакване в празно множество или в нищо, би казал Кант. Платонистът Сорокин, от своя страна, удържа в своите дистопии метафизическия статут на утопията посредством похвата на субверсивната афирмация (subversive affirmation) на нейната чудовищност.
Една от читателските реакции на Денят на опричника (2006), първата „Путинистка дистопия“ (Елиът Боренстейн) в чист вид, недвусмислено демонстрира, че Сорокиновото подмолно „утвърждаване“ на путинистката ретро(анти)утопия е сработила възприемателски изненадващо ефикасно. И то сред публика, участвала преди това в изхвърлянето на книгите на Сорокин в огромна бутафорна тоалетна чиния от стиропор[1], инсталирана пред Болшой театър: „Най-сетне Владимир Сорокин написа правилна книга. Там е показано добре как трябва да се постъпва с враговете на Русия!“[2]
Тези доскоро меко казано резервирани читатели на Сорокин – и толкова по-възторжени почитатели на Денят на опричника – приветствали Владимир-Сорокиновата субверсивна афирмация на путинистката дистопия, са членове на „Опричното братство в името на свети преподобни Йосиф Волоцки“[3], руска православно-фундаменталистка ултранационалистическа организация.
[1] „Идущие вместе“ провели у Большого театра акцию протеста против творчества писателя Владимира Сорокина – книги автора бросали в унитаз“, РИА „Новости“, 27.06.2002 <https://ria.ru/20020627/182306.html>. Посетено на 6.12.2024.
[2] Цит. по Соколов, Б. „Старая новая Русь“, Агентство политических новостей, 1.11.2006 <https://www.apn.ru/publications/article10805.htm>. Посетено на 6.12.2024.
[3] „Опричное братство во имя святого преподобного Иосифа Волоцкого“, Традиция. Русская энциклопедия <https://traditio.wiki/Опричное_братство_во_имя_святого_преподобного_Иосифа_Волоцкого>. В издание на Братството, в. Царский опричник (бр. 14 от март 2002 г.), може да се прочете следното: „Така че приближавай, другарю, с все сили деня, когато под ботуша на погрома ще се разнесе кристалният звън на стъклата на еврейските домове и магазини, когато ще изчезнат под руините последните синагоги и над комините на кремационните пещи на новите Аушвиц и Собибор отново ще се извие весело пушече. Приближавай великия ден на разплата на еврейския народ за всичкото зло, причинено от него на човечеството. Приближавай деня на „окончателното решение“ на еврейския въпрос!“ – Цит. по „Антисемитская пропаганда“, Исследовательский Центр „Сова“, 04.08.2003 <https://www.sova-center.ru/racism-xenophobia/archive/antisemitism/antisemitism-2002/2003/08/d734/?sphrase_id=2748535>. На 29 ноември 2024 г. Министерството на правосъдието на Руската федерация обяви Изследователския център „Сова“ за „чуждестранен агент“. – „Исследовательский центр „Сова“ включен в реестр иноагентов“, 02.12.2024 <https://www.sova-center.ru/about-us/nashi-slozhnosti/2024/12/d86924/>. Посетени на 6.12.2024.
Домашен котарак лежи на зиданата печка,
Вечеря някой рано у дома си в шест.
И само аз мечтая за домашен
Арест.
Я преместете тая женска
В местенце с повечкото нар.
От Шекспир изтормозен пискаше
Комар.
Сега урока си научих точно:
Мълчанието, знае се, е злато…
Да бях научила това преди
Следствения изолатор.
Чак сега разбрах, че е наистина
Точно навръх полунощ изкрещя не веднъж
В абсолютната тишина сянка на съсед
На отсрещната тераса призова ме да се присъединя
Не се разочарова не се отчая не се отказа да крещиш
Когато ти отказах здравомислещо си каза да ти нямаш глас
И продължи да изкрещяваш в тишината на младото лято
Нито откъм шела на ботевградско шосе нито от панелката
Нито от кооперацията тип затворен комплекс нито отгоре
Никой не се присъедини тогава се качи на батута за смелост
И продължи ритмично да изкрещяваш при всеки подскок
Вчера ми беше пратила на вайбър съобщение препратено
От канал котета (тази група е за любители на котки)
На 31 май 23:59 викаме в прозореца „ляяятоо!!“
Пращайте го на всички които познавате за да
Целият град да вика! чак сега разбрах
Че е наистина и ти прекрачи границата
Отвъд която си само ти в истината на тишината
На младото лято ти крещиш
Майка ми беше попска дъщеря, минала като тийнейджър през всичко, полагащо се на една попска щерка в съвсем младия и тържествуващ димитровско-сталинов комунизъм. Това за мен дълго беше като урока „България при комунистическото управление“ от учебника за 4. клас на дъщеря ми, но един образ остана загнезден в паметта ми с истината си: складът за тютюн, където е работила. И едно чувство, по-обхватно от отделните разкази, което с годините все повече се усилваше и ги резюмираше в съзнанието ми: унижението.
Майка беше прекарала туберкулоза през следвоенните години, една от малкото оцелели в групата от приятелки, сияещи с нея на черно-белите снимки. Разказваше ми как ходели в горите край санаториумите „да правят любов“, а тя не ходела. Колко тъжно, казвах си тогава, тази желязна дисциплина на оцеляването, тази стъпкана, натикана в интериорите религиозност, сублимирана в етика. Но истината е, че нямам идея как се оцелява в такава ситуация.
Когато е следвала испанска филология, е трябвало да се издържа с нощни смени като сестра в ортопедията, от нощна смяна – на лекции. Като на единствено дете на университетски преподаватели в ситите години на късния развит социализъм, това ми звучеше страшно и невъзможно. И това беше майка ми.
Първи специалист по португалски в България, майка беше ходила на някакъв спецкурс на senhora Wolf, както я наричаше, руска еврейка. Говореше за нея с пиетет, който завинаги се свърза в представите ми с почти магическата фигура на този, който споделя знание. По-късно, когато известно време ходих на курсовете по португалски, които майка водеше в университета, с почуда я видях нея самата в тази роля.
След като се пенсионира, десетки години превеждаше от португалски, роман след роман. На стари години се научи да пише на компютър, Windows 95, беше си записала в тефтерчето всичко стъпка по стъпка, с английските команди и религиозно ги следваше. Това сякаш е най-важното, което съм научил от нея: каквото и да правиш, прави го с религиозна дисциплина.
Почивай сега, мамо.
Опелото ще се отслужи на 17 април (сряда) от 13:00 ч. в храм „Св. Богородица – Животворен извор“ (Подуенската църква)
Това беше книжарница
На старото обръщало на детството
Където светът свършва
И беше щастлив
Това беше книжарница
Която се настани на мястото
На стара фалирала ново начало
Напомняне за пътя на всяка плът
Това беше книжарница
Мъртва дълго преди да умре
Витрина с декубитни рани
Ти каза: ще свърши зле
Сега е тобако дринкс & кофи
Един писател, за чието име не искам да си спомня, майстор на жанра In Memoriam на по-добрите от него, преди десетина години написа след смъртта на поета Мария Вирхов за нея като за своя градска. По-късно я издаде под семейно прикритие, придавайки на голото сладострастие на надживелия в пробива си чак до вилната зона на недостижимата софийска буржоазия на 20-те (на миналия век) литературноисторически, всъщност банаджийски статут.
Алек Попов не е Мария Вирхов, но писателят, междувременно членкор и световен, е от все същото място, за което не искам си спомням, съизмерващ успеха на надживяването на несъизмеримо или просто значително по-добрите с престижността на настоящите си локации. При Мария това беше просто София, при софиянецът Попов вече е светът, значително по-голям от този на покойния.
Все същия се сбогува със значително по-добрия от него (и членкор вече от десетина години), умеещ да разказва добре разказани истории и нямащ нужда от постмодерни алибита, когато пише романи. Все същия от вечната небесна провинция, за чието име не искам да си спомня, се обръща към Попов като към браточката си от българския литературен jet set.
Смъртта е Майстор от провинцията.
