vs. archives

Вие сте лицата
На неостаряващ квартал на бъдещето
Станцията на метрото забита право в десетката
На кръгове с блок за емигранти частен университет
Замръзналата кал ново строителство
Около черната точка на мишена

Гледката през прозореца няма значение
Вие сте строители на бъдещето бъдещето е визия
В спарения полумрак на дневното сънуване гледката фототапет
В стая без прозорци през притворените клепки дебнете
Благоразумни деви заедно със светилниците взели и елей
24/7 среднощния вик ето младоженецът идва

Всяко цвете на мечтата израства
От добре омесена от безброй крака на строители от малцинствата
Гуми на тежка механизация джипове сотаджийски коли и пак крака
На емигранти кал кал кал кал и ето в нея чисто като 3d симулация
В огромна плазма новото строителство
Около черната точка на хоспис

Старо ново строителство насред новото ново
Невъзможна времепространствена геометрия
От ронещ се бетон облицован с несвален кофраж
Благородно патиниран от гниенето следващ контура
На стълбища завършващи в нищото без топлите одеяния
Тухли мазилка изолация облицовка без нищо отгоре

Едната старица каза
Момченце дай ми водичка

Другата старица каза
Целуни ме

вече съм сигурен: силвия ми е двойник

Днес, 28 септември, в 2 часа следобед е починал Светлозар Игов. За смъртта му ми съобщи Златомир Златанов, един от малкото му приятели. Единствената книга за един от двамата поети живи класици на съвременната българска литература, е написана от Светлозар Игов. Златомир Златанов и модерният обрат се оказа последната му литературоведска книга.

Смъртта и предшествалото я няколкогодишно оттегляне на Светлозар Игов от литературната публичност слагат край на епоха, в която литературната история все още беше възможна като индивидуален проект и тази възможност беше реализирана в литературния историк Светлозар Игов. Реализирана като концепция, алтернативна на академично-корпоративната, и буквално въплътена като живот, свързвал ни доскоро на живо с Дора Габе и Виктор Шкловски.

Да чуеш живия глас на Бабата, имитиран от Бебо (прякор, който отиваше на Светлозар Игов почти до края) – „Какви две хубави очи, тя имаше очи на бурсук“, натъртвайки у-тата – или да видиш почерка на Шкловски (тази лисица в кожухарския магазин на комунизма) в книга с посвещение, чието име сигурно му е звучало хлебниковски, това беше автентиката на литературната история, въплътена в Светлозар Игов, легнала в основата на неговата История на българската литература.

Израсъл по време, когато едни презирахме литературната история, а други твърдяха на маса, дълго преди да са станали реални апаратни мандарини, че те я пишат, Светлозар Игов беше за мен първата среща с една история на българската литература, за която френският екзистенциализъм и структурализъм, югославският ляв ревизионизъм и общуването на Андрич с Карл Шмит бяха естествено синхронни събития. Техническият термин за това е компаративистика и Светлозар Игов беше блестящ компаративист, без което историите на малките национални литератури си остават и при теоретично най-похватните и идеологически своевременни в най-добрия случай големи комплексарски наративи.

Всичко казано за щастливите идиосинкразии на Светлозар-Иговата литературна история може да се синтезира и възведе към поета Светлозар Игов. Литературната история като стриктно индивидуален проект има в крайна сметка за праобраз, последно основание и сертификат за автентичност поетическата харизма, която от модерността насетне може да бъде единствено и само индивидуално-автономна. Чифтосването на институционално-апаратна и поетическа харизма е първородният грях на съвременната българска литература. При Светлозар Игов както фигурата на добре познатия литературен историк, така и фигурата на слабо познатия поет са продукт на индивидуална харизма.

Един от нереализираните проекти на поета Светлозар Игов беше, ако правилно съм го разбрал, сборник с преводи на български на Раздялата на Фридрих Хьолдерлин, любимо негово стихотворение, със строфа от което искам да си вземем сбогом:

Нека. Знаех отпреди. Откак преплетеното коренище
на лишения от образ страх разделя богове и хора
трябва – за да го изкупи с кръв –
трябва да погине сърцето на влюбените.

Толкова бавно се учим
Поредното доказателство за безсмъртието на душата
Удар в носа от гниещия бъз на детството
Съзвездието тръни на първото усещане за поет
Огромната олмекска глава на каменоделеца
Пресния надпис още бял върху черния гранит
Слънцето на пицата на парче преполовено
В десет сутринта неработен ден

тази нощ ми се отвори глътка за работа и спретнах ръкописа за второто издание на „Работникът и смъртта“

изпитах нещо, което отдавна го знам на теория, но сега го изпитах в реалното време на нощта

теорията остарява, поезията не

или хайде по-обрано, въпреки младостта на нощта: теорията остарява по-бързо от поезията

ето детайлите: през първата половина на 2016-та написах поетическата книга „Работникът и смъртта“, която до момента смятам за най-силната си книга

след написването й усетих, че съм направил нещо, което може да породи нещо извън поезията – и написах Манифеста на Нова социална поезия

с други думи, поезията породи теорията, която породи практиката под формата на списание

сега във второто издание на книгата седем години по-късно реших да включа Манифеста като пряко следствие от първото издание на „Работникът и смъртта“

и усетих, че Манифестът се е състарил повече от поезията, която го породи

може би това е донякъде ефект на младостта на нощта, но това е, което изпитах

тя каза: Аз съм Алфата и Омегата

от нея тръгва всичко и към нея покаяно се връща, ако е истинско, т.е. ако смее да си признае произхода

Снощи случайно видях един пост, който ме накара да се замисля за работата ми в Нова социална поезия, нещо, за което за щастие имам все по-малко поводи да мисля.

От самото начало преди 7 години гледам на Нова социална поезия като на втората ми дъщеря, по-малката сестра на първородната. Този септември можеше да тръгне на училище с кака си, ако буквализираме метафората.

Когато реално се грижиш за дете, като цяло не го мислиш много, не го възприемаш като работа, въпреки че е работа и че като закоравял работохолик поначало имам подобна нагласа. Това обаче е благодат и дар, който не може да бъде сведен до етиката на труда, която иначе е гръбнакът на моята вяра и творчество. Икономиката на дара просто е различна от икономиката на труда.

В еуфорията на началото, когато около новороденото се беше насъбрало доста народ, имах откровено нереалистични планове за бъдещето на Нова социална поезия. След първите седем години с резигнация и благодарност мога да констатирам, че това, което в политическата суматоха след горещото лято на 2016-та беше привидяно като проект, всъщност е обикновено отношение между дъщеря и баща.

Като всеки нормален баща искам най-доброто за дъщеря си. Отговарям лично за най-добрата среда за развитие, която за разлика от тази на децата ни в реалния свят, зависи изцяло и индивидуално от мен и съответно за всяка грешка отговарям лично аз, не всевъзможните мутри наоколо, от зърнените до литературните.

През годините се разделих с мнозина, чиито очаквания за израстването на детето бяха фрустрирани от неговата резервираност спрямо успешните игри в един все по-вмирисан на котешка пикня и фекалии пясъчник. Колкото по-високо се вдигаше прахолякът, толкова повече се отдръпваше тя. В крайна сметка става дума, надявам се, за вродено чувство за хигиена.

За някои от напусналите референцията Нова социална поезия е важна точка в сивито и биографията им, други гледат на нея като на стигма, която може да попречи да кариерата им, на трети тепърва им предстои да научат в какво са се били забъркали. Под чертата обаче остава и се затвърждава усещането, че не става дума за краткосрочен или дори дългосрочен проект, в който си заслужава да участваш.

Благодаря на всички, участвали в затвърждаването на това усещане. Нова социална поезия не е проект в рамките на съвременната българска литература, а отношение между баща и дъщеря, което може да предизвиква симпатия с екзотизма си по тези земи или антипатия поради същата или друга местна причина.

Към момента, както казват политиците, в рамките на съвременната българска литература има два основни работещи модела за правене на периодично литературно издание: 1) академично-апаратен и 2) роднински (в буквалния смисъл на българската дума „родà“). При първия модел редакторите са в отношение на университетски апаратни зависимости, при втория са кръвно свързани по характерния за българската култура аграрно-родови принцип.

В този контекст е страно наистина да съществува работещ модел на периодично издание за литература, в който редакторите на изданието да не са в академични зависимости и да не са родà, въпреки метафората за дъщерята и бащата. Неметафоричната реалност на принципа на функциониране на настоящата българска литературна периодика е тази: апаратчици или роднини.

Спомням си обаче и постоянно си напомням, че още от дете си мечтая да бъда част от някакво въображаемо семейство и литература. Най-добре в ролята на детето. Но когато това е обективно невъзможно, може и в ролята на работещ родител номер едно.

Вия като кучка на турски гробища
Вия като кучка на пресен гроб не знам
Кой беше правилния израз на български
Вия като кучка която както обикновено си измисля
Вия под черницата вия над спечените буци пръст
Вия над сухите бурени вия над наричащия

За скрития живот на корените циганин
Сълзите и сополите са истински усещам
Допрял устни до коравата десница на отчето
Протегната за ръкостискане

Рояк есенни оси около чешмичката на детската площадка
Страх те е да си измиеш устата от шоколадовия сладолед
Но всъщност имаш нужда от малко помощ
Разгонваме осите миеш се

За първи път чух името, което не искам да си спомням, на кандидата за кмет на София на левицата от анархосиндикалист, за когото си спомням с носталгия.

По онова време тя агитираше за прехвърлянето на парите за втората пенсия на родените след 1959-та от частните фондове към държавния. Не разбирам нищо от финанси, но като роден преди 1989-та не го направих. След има няма десет години ще разбера дали съм взел правилното решение.

Пенсионното ми решение обаче, изцяло лично мнение, което не е препоръка за взимане на инвестиционни решения, не ми попречи да се интересувам от нея като профсъюзен деец, май дори й писах на лични да даде текст за списанието, май не ми отговори, зает с реални неща човек, няма лошо.

После я изгубих от полезрението си на занимаващ се с нереални неща литератор, докато не дойде войната – и тя много реално се забори за мир.

Еми това си е краят на реката, нали така.

София не е Камчия.