vs. archives

Дизайн Венци Арнаудов

Тази книга се стреми да събере на едно място, в лична библиотека литературни свидетелства за саморефлексията на руската култура върху случилото се с нея през първата четвърт на ХХІ век. Катастрофичността, прекрачила вече точката на невъзврат, междувременно се консолидира в дългосрочно ендемично състояние, схващано в следващите страници като руска дистопия. Терминът „дистопия“ е използван за описание на социокултурни явления посредством интерпретацията на литературни текстове.

Употребата на термините „дистопия“ и „антиутопия“ не е синонимна, а генеалогична, следвайки обвързаността им със социалноисторическия контекст на разглежданите произведения. Терминът „дистопия“ е свързан предимно с постсъветската културна сфера, принципно лишена от утопичен хоризонт; „антиутопия“ – по-скоро със съветската и източноевропейските й варианти, където антиутопията възниква като непосредствена реакция на реално осъществената и съществувала „утопия“.

Първата четвърт на ХХІ век бележи постепенна и прогресивно засилваща се реставрация на съветското като ключова репрезентация на имперското, чиято символна инаугурация avant la lettre е възстановяването (с нов текст) на съветския химн със закон, подписан от много младия президент на Руската федерация на 25 декември 2000 година. Антиутопията, предизвикана от реализацията футуристичната утопия на комунизма, отново се завръща като реакция на ретроутопията на късния путинизъм. Утопията, от друга страна, едновременно помнеща и освободена от комунистическия си генезис, продължава да е концептуално и повествователно функционална за Владимир Сорокин и Борис Акунин, които емфатично я прилагат като определение на романите си Телурия (2013) и Щастлива Русия (2017).

Ако за Акунин това е заявено парадоксален и останал единичен случай, големите дистопии на Сорокин от Ледената трилогия (2002-2005) до Наследие (2024), заключителната част на трилогията за доктор Гарин, с последователна повествователна и концептуална мощ обвързват дистопичното с вътрешноприсъщата на утопията чудовищност по модела на Ние на Замятин и Чевенгур на Платонов. Този модел споделя с Кафка един комизъм на чудовищното, който не намира продължение в парадигматичните западни дистопии на Хъксли и Оруел (въпреки позоваването на Замятин), но е подхванат от Виктор Пелевин в Отшелника и Шестопръстия (1990) и S.N.U.F.F. (2011), чието подзаглавие – на „високо-средносибирски“ – е  утøпiя, внезапното превръщане на едно  напрегнато очакване в празно множество или в нищо, би казал Кант. Платонистът Сорокин, от своя страна, удържа в своите дистопии метафизическия статут на утопията посредством похвата на субверсивната афирмация (subversive affirmation) на нейната чудовищност.

Една от читателските реакции на Денят на опричника (2006), първата „Путинистка дистопия“ (Елиът Боренстейн) в чист вид, недвусмислено демонстрира, че Сорокиновото подмолно „утвърждаване“ на путинистката ретро(анти)утопия е сработила възприемателски изненадващо ефикасно. И то сред публика, участвала преди това в изхвърлянето на книгите на Сорокин в огромна бутафорна тоалетна чиния от стиропор[1], инсталирана пред Болшой театър: „Най-сетне Владимир Сорокин написа правилна книга. Там е показано добре как трябва да се постъпва с враговете на Русия!“[2]

Тези доскоро меко казано резервирани читатели на Сорокин – и толкова по-възторжени почитатели на Денят на опричника – приветствали Владимир-Сорокиновата субверсивна афирмация на путинистката дистопия, са членове на „Опричното братство в името на свети преподобни Йосиф Волоцки“[3], руска православно-фундаменталистка ултранационалистическа организация.

[1] „Идущие вместе“ провели у Большого театра акцию протеста против творчества писателя Владимира Сорокина – книги автора бросали в унитаз“, РИА „Новости“, 27.06.2002 <https://ria.ru/20020627/182306.html>. Посетено на 6.12.2024.

[2] Цит. по Соколов, Б. „Старая новая Русь“, Агентство политических новостей, 1.11.2006 <https://www.apn.ru/publications/article10805.htm>. Посетено на 6.12.2024.

[3] „Опричное братство во имя святого преподобного Иосифа Волоцкого“, Традиция. Русская энциклопедия <https://traditio.wiki/Опричное_братство_во_имя_святого_преподобного_Иосифа_Волоцкого>. В издание на Братството, в. Царский опричник (бр. 14 от март 2002 г.), може да се прочете следното: „Така че приближавай, другарю, с все сили деня, когато под ботуша на погрома ще се разнесе кристалният звън на стъклата на еврейските домове и магазини, когато ще изчезнат под руините последните синагоги и над комините на кремационните пещи на новите Аушвиц и Собибор отново ще се извие весело пушече. Приближавай великия ден на разплата на еврейския народ за всичкото зло, причинено от него на човечеството. Приближавай деня на „окончателното решение“ на еврейския въпрос!“ – Цит. по „Антисемитская пропаганда“, Исследовательский Центр „Сова“, 04.08.2003 <https://www.sova-center.ru/racism-xenophobia/archive/antisemitism/antisemitism-2002/2003/08/d734/?sphrase_id=2748535>. На 29 ноември 2024 г. Министерството на правосъдието на Руската федерация обяви Изследователския център „Сова“ за „чуждестранен агент“. – „Исследовательский центр „Сова“ включен в реестр иноагентов“, 02.12.2024 <https://www.sova-center.ru/about-us/nashi-slozhnosti/2024/12/d86924/>. Посетени на 6.12.2024.

Домашен котарак лежи на зиданата печка,
Вечеря някой рано у дома си в шест.
И само аз мечтая за домашен
Арест.

Я преместете тая женска
В местенце с повечкото нар.
От Шекспир изтормозен пискаше
Комар.

Сега урока си научих точно:
Мълчанието, знае се, е злато…
Да бях научила това преди
Следствения изолатор.

Чак сега разбрах, че е наистина
Точно навръх полунощ изкрещя не веднъж
В абсолютната тишина сянка на съсед
На отсрещната тераса призова ме да се присъединя
Не се разочарова не се отчая не се отказа да крещиш
Когато ти отказах здравомислещо си каза да ти нямаш глас
И продължи да изкрещяваш в тишината на младото лято
Нито откъм шела на ботевградско шосе нито от панелката
Нито от кооперацията тип затворен комплекс нито отгоре
Никой не се присъедини тогава се качи на батута за смелост
И продължи ритмично да изкрещяваш при всеки подскок
Вчера ми беше пратила на вайбър съобщение препратено
От канал котета (тази група е за любители на котки)
На 31 май 23:59 викаме в прозореца „ляяятоо!!“
Пращайте го на всички които познавате за да
Целият град да вика! чак сега разбрах
Че е наистина и ти прекрачи границата
Отвъд която си само ти в истината на тишината
На младото лято ти крещиш

Това беше книжарница
На старото обръщало на детството
Където светът свършва
И беше щастлив

Това беше книжарница
Която се настани на мястото
На стара фалирала ново начало
Напомняне за пътя на всяка плът

Това беше книжарница
Мъртва дълго преди да умре
Витрина с декубитни рани
Ти каза: ще свърши зле

Сега е тобако дринкс & кофи

Един писател, за чието име не искам да си спомня, майстор на жанра In Memoriam на по-добрите от него, преди десетина години написа след смъртта на поета Мария Вирхов за нея като за своя градска. По-късно я издаде под семейно прикритие, придавайки на голото сладострастие на надживелия в пробива си чак до вилната зона на недостижимата софийска буржоазия на 20-те (на миналия век) литературноисторически, всъщност банаджийски статут.

Алек Попов не е Мария Вирхов, но писателят, междувременно членкор и световен, е от все същото място, за което не искам си спомням, съизмерващ успеха на надживяването на несъизмеримо или просто значително по-добрите с престижността на настоящите си локации. При Мария това беше просто София, при софиянецът Попов вече е светът, значително по-голям от този на покойния.

Все същия се сбогува със значително по-добрия от него (и членкор вече от десетина години), умеещ да разказва добре разказани истории и нямащ нужда от постмодерни алибита, когато пише романи. Все същия от вечната небесна провинция, за чието име не искам да си спомня, се обръща към Попов като към браточката си от българския литературен jet set.

Смъртта е Майстор от провинцията.

Изпълва с благоговение и упование да видиш как идиосинкразен творец, тръгнал от камерни жанрово и бюджетно произведения, стига до тотален холивудски блокбъстър, без на йота да е отстъпил и изменил на вярата на младостта си. С благоговение, защото критическата маса едновременни възприематели създава неопровержимата съборност, иманентна на големите творби. С упование, защото демонстрира по геометричен начин, че не всичко се свежда до генното инженерство – академично, народопсихологическо, политикономическо – с парите и легендите на данъкоплатците.

Тук говоря конкретно за пътя на френско-канадския режисьор Дени Вилньов от Политехниката (2009) или Враг (2013), за да вземем два ранни примера, до Дюн (2021, 2024). Попаднах на Вилньов в един предишен живот, когато всяка вечер гледахме филм с жена ми и така случайно попаднахме на Враг. По-късно вече сам се върнах след първия Дюн още по-назад към Политехниката и Изпепелени (2010). Те не ме грабнаха за разлика от Враг, който си остана моя филм и като разведен, и като вдовец. В същата категория – в подкатегорията й „само мой филм“ – попадна и Блейд Рънър 2049 (2017), жените, които познавам, не обичат научна фантастика.

С други думи, при Вилньов определено не се кълна във всеки негов филм, което обичам иначе да правя при любимите си режисьори. Всичко е лично и поотделно за всеки отделно взет филм. Нещо повече: не харесвам Първи контакт (2016), първия му опит в научнофантастическия жанр. Т.е. не мога да изведа чувството си за удоволствие и неудоволствие до чисто естетически и киномански критерии, тъкмо това обаче ме изпълва при филмите му, които харесвам, с благодарността на усещането, че определена творба е направена лично за мен. Флобер е написал за мен Възпитание на чувствата, Вилньов е направил за мен Враг и Блейд Рънър 2049. Ако трябва все пак да идентифицирам личното и поотделното естетически и жанрово, както Враг, така и Блейд Рънър 2049 са вариации на неоноара. Но това са неоноари от Вилньов за Сабоурин.

Това не би трябвало да може да се каже за Дюн, защото е епос. И като казвам епос, имам предвид не толкова жанра, колкото преди всичко визуалното предаване на една галактическа крито-микенска Гърция в първа част – и на митологичния цикъл за Атридите във втората с характерното обикновено за прокълнатите родове фатално преплитане на кръвни линии и типичната за старогръцките прокълнати родове изобретателност в престъпването на мярата и отговарящата му изобретателност в наказанията. Нищо лично, казва истинският епос, just destiny. Същевременно мога да свидетелствам, че веднъж чух Гласа в цялата му потресаваща и изкупителна изкрещяност и тътен от недрата, и той беше гласът на Майките, както е във вселената на Дюн.

Визуално и пластично грандиозната епичност на Дюн е съставена от дълбинно идиосинкразни метафори, водещи началото си от ранното творчество на Вилньов. Пустинята и местните жители на Аракис са от ливанската гражданска война в Изпепелени, зазвучаваща във втората част като войната между Хамас и Израел. Пустинните бури в южното полукълбо на планетата произхождат, от друга страна, антитетично-оксиморонно от натрапчивия снеговалеж и орнаментите на снежната пустош в зимните канадски екстериори и интериори на Политехниката. От този непретенциозен черно-бял филм, квазидокументалистки разказващ историята на т.нар. Монреалска касапница от 1989, е племенникът психопат на барон Владимир Харконен, учудващо напомнящ по лице на актьора, изпълнявал петнайсет години по-рано ролята на историческия масов убиец от Политехниката, избелен в Дюн до степен да се слее с ландшафта на снежната пустош, от която е дошъл като метафорична реминисценция. Кланицата на момичетата в Дом Харконен е от Блейд Рънър 2049, където току-що произведен биоробот е намушкан със скалпел от създателя си, недоволен (намушкването като зачертаване), че прототипът не може да се възпроизвежда чрез забременяване. Че майката на Пол Атреидски се оказва дъщеря на барон Владимир Харконен, е двойнически мотив от Враг.

Това са само откъслечни отсечки от дългия път на психотропното вещество, уместно наречено „подправка“ – великите географски открития, възведени във вселенски мащаб – от пустинната планета на творчеството, където се добива, до крайния потребител на Дюн. Маркионско-гностическата месианска фигура Lisan al-Gaib, Глас-от-Външния-Свят е идещият по този път, да се свети името му.

Вчера, докато са убивали Алексей Навални на тихия фронт зад Полярния кръг, извършвах брауново движение из града като представител на социологическата категория мъж, грижещ се за невръстно дете, ако го е имал късно, и престарял родител, ако тя го е имала късно. В рамките на това социологическо движение имах две също толкова стохастически безутешни срещи. Новината за убийството на Алексей Навални ги подреди в разказ.

Първата беше на автобусна спирка в полите на Витоша в близост до метростанция. Известно време бях сам на спирката и неизбежно забелязвах всеки новопристигнал. Тримата явно идваха като мен от метрото, но пресякоха на зебрата. Когато ги видях вече на спирката, си спомних, че ги бях проследил още преди да пресекат булеварда и за пореден път си казах, че не си струва да не ползвам зебрата, почти нищо не се спестява. Първият път, когато минах по този маршрут, тичах, за да не изпусна автобуса, валеше леден зимен дъжд. Този път денят беше сияйно пролетен, нямаше приближаващ автобус, но пак пресякох на същото място.

Бяха мъж на средна възраст и две тийнейджърки. Мъжът беше нисък, по-високата тийнейджърка му стигаше до над рамото, но спортно сух и жилав. Дадох си сметка, че съм ги забелязал отдалече заради кинематографично яркочервеното петно от червило върху широкото бяло лице на блондинка на едната тийнейджърка. Другата беше с големи тюркоазени слушалки, вероятно бяха сестри, но не си приличаха. Мъжът носеше през рамо елегантна туристическа чанта, на затворения й страничен цип висеше метален изтегляч с I, сърце и цветовете на знамето на Русия. Качиха се в рейса за Бояна.

Втората среща беше в заведение за бързо хранене на Графа, където можеш да се наядеш за десетина лева с добре сготвена супа. Беше пълно, масите, които обичах и където всяка събота сядахме с дъщеря ми, бяха заети. Беше заето дори мястото до тоалетната, където не помнех да има маса за посетители, а нещо сервизно, там две момичета оживено разговаряха, все едно са на първа линия на Витошка. Седнах на единствената свободна маса до вратата, поръчах си двойна супа.

Отдясно на мен, на последното диванче, след което започваха малките масички със столове, седяха двама млади мъже, може би дори младежи. Говореха, без да спират, бързо, почти един през друг, но тихо, не разбирах нито дума, но нямах усещането, че говорят на чужд език, може би на силен диалект. Много бавно, учудващо бавно, седях близо до тях, разбрах, именно разбрах, а не чух, че говорят на руски.

Продължавах да не различавам думи и словосъчетания, но почувствах, че бързината е на говор на големия град, а тихото е сподавено. Явно се бяха нахранили отдавна, пред всеки имаше празна чиния от супа, със засъхнала коричка, и от салата. Помислих си, че са искали да се нахранят добре за малко пари, там салатите са лоши, за разлика от супите. На столовете от другата страна на масата им внимателно бяха сложени невзрачни пухенки. Единият беше с брада, другият с изпито безбрадо лице на ученик от горните класове. Не спираха, препускайки и сподавено, да говорят.

Бог да прости Алексей.

Бъдещето е чужда страна
Миналото е чужда страна
Сега е транзитен лагер