vs. archives

Изпълва с благоговение и упование да видиш как идиосинкразен творец, тръгнал от камерни жанрово и бюджетно произведения, стига до тотален холивудски блокбъстър, без на йота да е отстъпил и изменил на вярата на младостта си. С благоговение, защото критическата маса едновременни възприематели създава неопровержимата съборност, иманентна на големите творби. С упование, защото демонстрира по геометричен начин, че не всичко се свежда до генното инженерство – академично, народопсихологическо, политикономическо – с парите и легендите на данъкоплатците.

Тук говоря конкретно за пътя на френско-канадския режисьор Дени Вилньов от Политехниката (2009) или Враг (2013), за да вземем два ранни примера, до Дюн (2021, 2024). Попаднах на Вилньов в един предишен живот, когато всяка вечер гледахме филм с жена ми и така случайно попаднахме на Враг. По-късно вече сам се върнах след първия Дюн още по-назад към Политехниката и Изпепелени (2010). Те не ме грабнаха за разлика от Враг, който си остана моя филм и като разведен, и като вдовец. В същата категория – в подкатегорията й „само мой филм“ – попадна и Блейд Рънър 2049 (2017), жените, които познавам, не обичат научна фантастика.

С други думи, при Вилньов определено не се кълна във всеки негов филм, което обичам иначе да правя при любимите си режисьори. Всичко е лично и поотделно за всеки отделно взет филм. Нещо повече: не харесвам Първи контакт (2016), първия му опит в научнофантастическия жанр. Т.е. не мога да изведа чувството си за удоволствие и неудоволствие до чисто естетически и киномански критерии, тъкмо това обаче ме изпълва при филмите му, които харесвам, с благодарността на усещането, че определена творба е направена лично за мен. Флобер е написал за мен Възпитание на чувствата, Вилньов е направил за мен Враг и Блейд Рънър 2049. Ако трябва все пак да идентифицирам личното и поотделното естетически и жанрово, както Враг, така и Блейд Рънър 2049 са вариации на неоноара. Но това са неоноари от Вилньов за Сабоурин.

Това не би трябвало да може да се каже за Дюн, защото е епос. И като казвам епос, имам предвид не толкова жанра, колкото преди всичко визуалното предаване на една галактическа крито-микенска Гърция в първа част – и на митологичния цикъл за Атридите във втората с характерното обикновено за прокълнатите родове фатално преплитане на кръвни линии и типичната за старогръцките прокълнати родове изобретателност в престъпването на мярата и отговарящата му изобретателност в наказанията. Нищо лично, казва истинският епос, just destiny. Същевременно мога да свидетелствам, че веднъж чух Гласа в цялата му потресаваща и изкупителна изкрещяност и тътен от недрата, и той беше гласът на Майките, както е във вселената на Дюн.

Визуално и пластично грандиозната епичност на Дюн е съставена от дълбинно идиосинкразни метафори, водещи началото си от ранното творчество на Вилньов. Пустинята и местните жители на Аракис са от ливанската гражданска война в Изпепелени, зазвучаваща във втората част като войната между Хамас и Израел. Пустинните бури в южното полукълбо на планетата произхождат, от друга страна, антитетично-оксиморонно от натрапчивия снеговалеж и орнаментите на снежната пустош в зимните канадски екстериори и интериори на Политехниката. От този непретенциозен черно-бял филм, квазидокументалистки разказващ историята на т.нар. Монреалска касапница от 1989, е племенникът психопат на барон Владимир Харконен, учудващо напомнящ по лице на актьора, изпълнявал петнайсет години по-рано ролята на историческия масов убиец от Политехниката, избелен в Дюн до степен да се слее с ландшафта на снежната пустош, от която е дошъл като метафорична реминисценция. Кланицата на момичетата в Дом Харконен е от Блейд Рънър 2049, където току-що произведен биоробот е намушкан със скалпел от създателя си, недоволен (намушкването като зачертаване), че прототипът не може да се възпроизвежда чрез забременяване. Че майката на Пол Атреидски се оказва дъщеря на барон Владимир Харконен, е двойнически мотив от Враг.

Това са само откъслечни отсечки от дългия път на психотропното вещество, уместно наречено „подправка“ – великите географски открития, възведени във вселенски мащаб – от пустинната планета на творчеството, където се добива, до крайния потребител на Дюн. Маркионско-гностическата месианска фигура Lisan al-Gaib, Глас-от-Външния-Свят е идещият по този път, да се свети името му.

Вчера, докато са убивали Алексей Навални на тихия фронт зад Полярния кръг, извършвах брауново движение из града като представител на социологическата категория мъж, грижещ се за невръстно дете, ако го е имал късно, и престарял родител, ако тя го е имала късно. В рамките на това социологическо движение имах две също толкова стохастически безутешни срещи. Новината за убийството на Алексей Навални ги подреди в разказ.

Първата беше на автобусна спирка в полите на Витоша в близост до метростанция. Известно време бях сам на спирката и неизбежно забелязвах всеки новопристигнал. Тримата явно идваха като мен от метрото, но пресякоха на зебрата. Когато ги видях вече на спирката, си спомних, че ги бях проследил още преди да пресекат булеварда и за пореден път си казах, че не си струва да не ползвам зебрата, почти нищо не се спестява. Първият път, когато минах по този маршрут, тичах, за да не изпусна автобуса, валеше леден зимен дъжд. Този път денят беше сияйно пролетен, нямаше приближаващ автобус, но пак пресякох на същото място.

Бяха мъж на средна възраст и две тийнейджърки. Мъжът беше нисък, по-високата тийнейджърка му стигаше до над рамото, но спортно сух и жилав. Дадох си сметка, че съм ги забелязал отдалече заради кинематографично яркочервеното петно от червило върху широкото бяло лице на блондинка на едната тийнейджърка. Другата беше с големи тюркоазени слушалки, вероятно бяха сестри, но не си приличаха. Мъжът носеше през рамо елегантна туристическа чанта, на затворения й страничен цип висеше метален изтегляч с I, сърце и цветовете на знамето на Русия. Качиха се в рейса за Бояна.

Втората среща беше в заведение за бързо хранене на Графа, където можеш да се наядеш за десетина лева с добре сготвена супа. Беше пълно, масите, които обичах и където всяка събота сядахме с дъщеря ми, бяха заети. Беше заето дори мястото до тоалетната, където не помнех да има маса за посетители, а нещо сервизно, там две момичета оживено разговаряха, все едно са на първа линия на Витошка. Седнах на единствената свободна маса до вратата, поръчах си двойна супа.

Отдясно на мен, на последното диванче, след което започваха малките масички със столове, седяха двама млади мъже, може би дори младежи. Говореха, без да спират, бързо, почти един през друг, но тихо, не разбирах нито дума, но нямах усещането, че говорят на чужд език, може би на силен диалект. Много бавно, учудващо бавно, седях близо до тях, разбрах, именно разбрах, а не чух, че говорят на руски.

Продължавах да не различавам думи и словосъчетания, но почувствах, че бързината е на говор на големия град, а тихото е сподавено. Явно се бяха нахранили отдавна, пред всеки имаше празна чиния от супа, със засъхнала коричка, и от салата. Помислих си, че са искали да се нахранят добре за малко пари, там салатите са лоши, за разлика от супите. На столовете от другата страна на масата им внимателно бяха сложени невзрачни пухенки. Единият беше с брада, другият с изпито безбрадо лице на ученик от горните класове. Не спираха, препускайки и сподавено, да говорят.

Бог да прости Алексей.

Бъдещето е чужда страна
Миналото е чужда страна
Сега е транзитен лагер

Вие сте лицата
На неостаряващ квартал на бъдещето
Станцията на метрото забита право в десетката
На кръгове с блок за емигранти частен университет
Замръзналата кал ново строителство
Около черната точка на мишена

Гледката през прозореца няма значение
Вие сте строители на бъдещето бъдещето е визия
В спарения полумрак на дневното сънуване гледката фототапет
В стая без прозорци през притворените клепки дебнете
Благоразумни деви заедно със светилниците взели и елей
24/7 среднощния вик ето младоженецът идва

Всяко цвете на мечтата израства
От добре омесена от безброй крака на строители от малцинствата
Гуми на тежка механизация джипове сотаджийски коли и пак крака
На емигранти кал кал кал кал и ето в нея чисто като 3d симулация
В огромна плазма новото строителство
Около черната точка на хоспис

Старо ново строителство насред новото ново
Невъзможна времепространствена геометрия
От ронещ се бетон облицован с несвален кофраж
Благородно патиниран от гниенето следващ контура
На стълбища завършващи в нищото без топлите одеяния
Тухли мазилка изолация облицовка без нищо отгоре

Едната старица каза
Момченце дай ми водичка

Другата старица каза
Целуни ме

вече съм сигурен: силвия ми е двойник

Днес, 28 септември, в 2 часа следобед е починал Светлозар Игов. За смъртта му ми съобщи Златомир Златанов, един от малкото му приятели. Единствената книга за един от двамата поети живи класици на съвременната българска литература, е написана от Светлозар Игов. Златомир Златанов и модерният обрат се оказа последната му литературоведска книга.

Смъртта и предшествалото я няколкогодишно оттегляне на Светлозар Игов от литературната публичност слагат край на епоха, в която литературната история все още беше възможна като индивидуален проект и тази възможност беше реализирана в литературния историк Светлозар Игов. Реализирана като концепция, алтернативна на академично-корпоративната, и буквално въплътена като живот, свързвал ни доскоро на живо с Дора Габе и Виктор Шкловски.

Да чуеш живия глас на Бабата, имитиран от Бебо (прякор, който отиваше на Светлозар Игов почти до края) – „Какви две хубави очи, тя имаше очи на бурсук“, натъртвайки у-тата – или да видиш почерка на Шкловски (тази лисица в кожухарския магазин на комунизма) в книга с посвещение, чието име сигурно му е звучало хлебниковски, това беше автентиката на литературната история, въплътена в Светлозар Игов, легнала в основата на неговата История на българската литература.

Израсъл по време, когато едни презирахме литературната история, а други твърдяха на маса, дълго преди да са станали реални апаратни мандарини, че те я пишат, Светлозар Игов беше за мен първата среща с една история на българската литература, за която френският екзистенциализъм и структурализъм, югославският ляв ревизионизъм и общуването на Андрич с Карл Шмит бяха естествено синхронни събития. Техническият термин за това е компаративистика и Светлозар Игов беше блестящ компаративист, без което историите на малките национални литератури си остават и при теоретично най-похватните и идеологически своевременни в най-добрия случай големи комплексарски наративи.

Всичко казано за щастливите идиосинкразии на Светлозар-Иговата литературна история може да се синтезира и възведе към поета Светлозар Игов. Литературната история като стриктно индивидуален проект има в крайна сметка за праобраз, последно основание и сертификат за автентичност поетическата харизма, която от модерността насетне може да бъде единствено и само индивидуално-автономна. Чифтосването на институционално-апаратна и поетическа харизма е първородният грях на съвременната българска литература. При Светлозар Игов както фигурата на добре познатия литературен историк, така и фигурата на слабо познатия поет са продукт на индивидуална харизма.

Един от нереализираните проекти на поета Светлозар Игов беше, ако правилно съм го разбрал, сборник с преводи на български на Раздялата на Фридрих Хьолдерлин, любимо негово стихотворение, със строфа от което искам да си вземем сбогом:

Нека. Знаех отпреди. Откак преплетеното коренище
на лишения от образ страх разделя богове и хора
трябва – за да го изкупи с кръв –
трябва да погине сърцето на влюбените.

Толкова бавно се учим
Поредното доказателство за безсмъртието на душата
Удар в носа от гниещия бъз на детството
Съзвездието тръни на първото усещане за поет
Огромната олмекска глава на каменоделеца
Пресния надпис още бял върху черния гранит
Слънцето на пицата на парче преполовено
В десет сутринта неработен ден

тази нощ ми се отвори глътка за работа и спретнах ръкописа за второто издание на „Работникът и смъртта“

изпитах нещо, което отдавна го знам на теория, но сега го изпитах в реалното време на нощта

теорията остарява, поезията не

или хайде по-обрано, въпреки младостта на нощта: теорията остарява по-бързо от поезията

ето детайлите: през първата половина на 2016-та написах поетическата книга „Работникът и смъртта“, която до момента смятам за най-силната си книга

след написването й усетих, че съм направил нещо, което може да породи нещо извън поезията – и написах Манифеста на Нова социална поезия

с други думи, поезията породи теорията, която породи практиката под формата на списание

сега във второто издание на книгата седем години по-късно реших да включа Манифеста като пряко следствие от първото издание на „Работникът и смъртта“

и усетих, че Манифестът се е състарил повече от поезията, която го породи

може би това е донякъде ефект на младостта на нощта, но това е, което изпитах

тя каза: Аз съм Алфата и Омегата

от нея тръгва всичко и към нея покаяно се връща, ако е истинско, т.е. ако смее да си признае произхода

Снощи случайно видях един пост, който ме накара да се замисля за работата ми в Нова социална поезия, нещо, за което за щастие имам все по-малко поводи да мисля.

От самото начало преди 7 години гледам на Нова социална поезия като на втората ми дъщеря, по-малката сестра на първородната. Този септември можеше да тръгне на училище с кака си, ако буквализираме метафората.

Когато реално се грижиш за дете, като цяло не го мислиш много, не го възприемаш като работа, въпреки че е работа и че като закоравял работохолик поначало имам подобна нагласа. Това обаче е благодат и дар, който не може да бъде сведен до етиката на труда, която иначе е гръбнакът на моята вяра и творчество. Икономиката на дара просто е различна от икономиката на труда.

В еуфорията на началото, когато около новороденото се беше насъбрало доста народ, имах откровено нереалистични планове за бъдещето на Нова социална поезия. След първите седем години с резигнация и благодарност мога да констатирам, че това, което в политическата суматоха след горещото лято на 2016-та беше привидяно като проект, всъщност е обикновено отношение между дъщеря и баща.

Като всеки нормален баща искам най-доброто за дъщеря си. Отговарям лично за най-добрата среда за развитие, която за разлика от тази на децата ни в реалния свят, зависи изцяло и индивидуално от мен и съответно за всяка грешка отговарям лично аз, не всевъзможните мутри наоколо, от зърнените до литературните.

През годините се разделих с мнозина, чиито очаквания за израстването на детето бяха фрустрирани от неговата резервираност спрямо успешните игри в един все по-вмирисан на котешка пикня и фекалии пясъчник. Колкото по-високо се вдигаше прахолякът, толкова повече се отдръпваше тя. В крайна сметка става дума, надявам се, за вродено чувство за хигиена.

За някои от напусналите референцията Нова социална поезия е важна точка в сивито и биографията им, други гледат на нея като на стигма, която може да попречи да кариерата им, на трети тепърва им предстои да научат в какво са се били забъркали. Под чертата обаче остава и се затвърждава усещането, че не става дума за краткосрочен или дори дългосрочен проект, в който си заслужава да участваш.

Благодаря на всички, участвали в затвърждаването на това усещане. Нова социална поезия не е проект в рамките на съвременната българска литература, а отношение между баща и дъщеря, което може да предизвиква симпатия с екзотизма си по тези земи или антипатия поради същата или друга местна причина.

Към момента, както казват политиците, в рамките на съвременната българска литература има два основни работещи модела за правене на периодично литературно издание: 1) академично-апаратен и 2) роднински (в буквалния смисъл на българската дума „родà“). При първия модел редакторите са в отношение на университетски апаратни зависимости, при втория са кръвно свързани по характерния за българската култура аграрно-родови принцип.

В този контекст е страно наистина да съществува работещ модел на периодично издание за литература, в който редакторите на изданието да не са в академични зависимости и да не са родà, въпреки метафората за дъщерята и бащата. Неметафоричната реалност на принципа на функциониране на настоящата българска литературна периодика е тази: апаратчици или роднини.

Спомням си обаче и постоянно си напомням, че още от дете си мечтая да бъда част от някакво въображаемо семейство и литература. Най-добре в ролята на детето. Но когато това е обективно невъзможно, може и в ролята на работещ родител номер едно.