Животът на Опенхаймер: биопик-ноарът на Кристофър Нолан
Възможни ли са аплодисменти след филм в IMAX зала на средностатистически мултиплекс в средностатистически мол? В биографията ми на зрител отговорът е „не“ – до премиерата на Опенхаймер на Кристофър Нолан. Да, далеч не овации на крака, да, седнали и плахи, почти неразличими от раздвижването на очевидно замрялата за три часа публика, но все пак някакви аплодисменти в IMAX зала на средностатистически мултиплекс в средностатистически мол.
Отбелязвам това като факт преди всяка интерпретация, защото мисля, че мога да кажа още отсега, че това няма да е любимият ми филм в биографията ми на поклонник на Нолан. Макар че същото усещане остави у мен преди тринайсет години първият негов филм, на който попаднах случайно в провинциален мол, за да се превърне по-късно през дългите години на гледането му у дома в любимия ми негов филм. Не знам дали с Опенхаймер ще се случи същото, което ми се случи с Inception, и вероятно няма да го разбера в близките години. Това дълго време обаче, този все по-оскъден естетически ресурс със сигурност е материята, от която са направени произведенията на Нолан.
Това дълго време изключва същевременно всякакви бързи алегории на настоящето – ако не си успял с алегорията на пандемията, пробваш се веднага с алегорията на войната. Опенхаймер не се пробва с натрапващата се алегория на настоящия ядрен шантаж, макар че поне част от плахите аплодисменти може би са на нови леви миролюбци, фенове на руския атом за мирни цели. Нолан няма проблем да направи насред този шантаж филм за интелектуалец симпатизант – fellow traveller – на комунизма, съвпадащо тогава, а и сега със СССР, доколкото мощната автономност на това, което прави от четвърт век в светая светих на изкуството от епохата на комерсиалната му възпроизводимост, го освобождава от необходимостта да търси неолиберални убежища във всяка следваща политикономически правилна алегория на настоящето.
От Кубрик знаем – Нолан е негова реинкарнация: производителят на драматургични шедьоври от Шекспир насетне просто и систематично търси да покрие целия жанров спектър. Започвайки с нео-ноар криминалния (Following) и психологически трилър (Memento), продължавайки с по-традиционно жанровите психологически трилъри на Insomnia и Престиж (и чисто жанровата трилогия за супергероя Батман), преминавайки към научно-фантастичния екшън (Inception) и научно-фантастичния епос (Interstellar), демонстрирайки после, че умее и жанровия tour de force на военния епос (Дюнкерк) и затвърждавайки по време на пандемията уменията си в научно-фантастичния екшън-трилър, чието действие започва в Украйна (Tenet) – в Опенхаймер Нолан усвоява по време на война новия за него жанр на биопика.
На първо гледане историческите сюжети, било то Дюнкерк, или Опенхаймер не предоставят или поне стесняват полето за приложение и развихряне на свърхкомплексност, където сякаш е голямата – надхвърляща включително и собствената му висока мяра – сила на Нолан. Същевременно именно при ползването на исторически материал, ограничаващ възможното с оглед на действителното, най-ясно проличава чистата потенция на кинематографичния му език: колористично оголените митологични стихии на водата, в единия случай, и огъня (на макро- и квантово ниво), в другия.
Оголването на кинаджийските похвати при приложението им към биографичните дадености на биопика разкрива една от константите на филмите на Нолан, която може да бъде определена като метажанрова, пронизваща творчеството му от Following до Опенхаймер: ноара. Всяка биография (както на фикционални, така и на исторически фигури), казва ни Нолан, е неизбежим ноар: обезличаването до функция на и подмяна с някой друг (Following); разрушителното конституиране на себе си в меандрите на паметта (Memento); пребиваването в чужд сън и отглеждането на потенциално смъртоносни присадени чужди идеи (Inception); рационалният характер на инстинкта за самосъхранение като нагон към смъртта (Interstellar); обличане на чужда униформа, съблечена от труп (Дюнкерк); парадоксът на дядото като всекидневна (само)убийствена манипулация с времето (Tenet) – и американският или руски Прометей, слепият дарител на огъня и самоизпепеляването.
Ако биографичният филм на живота ни по необходимост е ноар, трябва да поддържаме като антидот определено ниво на сложност, определено ниво на епически театър, осуетяващо вчувстването в съдбата. От нискобюджетния си дебют за лондонския stalker, подведен да се впише в профила на извършителя на престъпленията, извършени от подвелия го, до тоталното кино на верижни термоядрени реакции, визуализирани без компютърно генерирани образи, чиято взривоопасна неуправляемост предполага умелото подвеждане на провидеца Прометей да даде огъня на сляпо, Нолан непрестанно прави това – поддържа нивото на сложност.
vs. archives 