vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

„Към историята на победените. Тиханов в Бразилия“

 

В VІІ теза на Върху понятието за история Валтер Бенямин диагностицира неизбежната тъга на историка и писателя, чийто избор на похват се състои във „вчувстване в победителя”. Но защо да е тъжен този похват, противно сякаш на свидетелствата на всекидневния опит и на станалите вече отчетливи избори на жизнена траектория в преполовеното пространство на съответния персонален „преход”? Или може би тъгата на похвата е поредната хитрост на разума, който използва похвата на тъгата, прилага тъгата като похват? Не предполага ли тази апликация на меланхолията, на свой ред, своеобразно похватно вчувстване в потребността на победителя да се разтовари от вината, с която го натоварва неговата лесна, твърде лесна победа? Тъгуващият човек е в крайна сметка красив и тази естетическа идеология на тъгата е вялото сърце на сумрака, отчаяло се да улови мимолетното проблясване на автентичния образ на времето в неговите теолого-политически измерения.

Click to access pub_pdf_1363.pdf

 

Фридрих Хьолдерлин „Хирон“ (2)

Къде си, потънала в мисъл, дето винаги трябва
Спътник да бъдеш, навремени, къде си, светлина?
Будно е наистина сърцето, ала ме обзема гняв, мене
Гнети в почуда нощта винаги вече.

Инак следвах пътя на горските билки и на хълма
Долавях шума на дивеча кротък, нивга напразно.
Не подвеждаха нивга и твоите
Птици, защото с готовност голяма ти идеше

Да изпълваш или пък да пиеш свежестта на градина,
Претегляйки всичко, заради участта на сърцето, светлина, къде си?
Отново будно е сърцето, ала коравосърдечно
Все ме завлича мощта на нощта.

Аз бях така. И на минзухари, мащерка
И жито земята ми даваше първите снопчета.
А под прохладата звездна аз изучавах,
Назовимото само. И един ден

Полубогът, рабът Зевсов, мъжът прямодушен
Размагьосвайки полето диво, печално, при мен дойде;
Сега самин тихо седя, от час
На час, и образи

От свежа пръст и облаци на обичта извайва
Сега умът ми, защото между нас има отрова.
И вслушвам се в далечината дали не
Иде един спасител благ за мен.

Тогава чувам често на гръмовержеца колата
На пладне, щом той приближава, най-познатият,
Когато от него потриса се домът и се очиства
Земята, а мъчението става ехо.

Избавителя чувам тогава в нощта, чувам
Го да погубва, освободителя, и долу обрасла
С буйни треви, във видения сякаш
Съглеждам земята, един огромен огън.

Ала дните менят се, когато човек
Да изтичат ги вижда, благи и зли, болка е
Щом обликът ти е двояк и
Едничка душа не познава най-доброто.

Но туй е жилото на Бога, никога
Не може никой инак да обича неправдата на боговете.
Ала тогава родно близък Богът е
Там пред погледа и земята е инак.

Ден! Ден! Отново ето всичко си поема дъх, о, пийте
Вий, върби над моите потоци! За очите зрак
И под краката прави пътища, в облик на
Владетел, със шпори, и при самото себе си

На мястото си, блуждаещо светило на деня, явяваш се
И ти, земя, умиротворена люлка, и ти
Дом на бащите ми, които неградски
Са, в облаците, обитавани от дивеча, отишли.

Кон оседлай сега, облечи се в доспехи, вземи
Лекото копие, юноша! Предсказаното
Не се разкъсва и напразно не чака
Идването на завръщащия се Херакъл.

Фридрих Хьолдерлин „Родината“

Завръща се вкъщи с радост морякът край реката тиха
От далечни острови, щом е събрал урожая;
Тъй и аз бих се върнал в родината, да бях
Събрал толкова блага, колкото страдания.

Вий, свидни брегове, отгледали ме някога,
Утолете ми сега на любовта страданието. Ще ми обещаете ли,
Вий, лесове на младостта ми, когато аз
Се върна, отново някогашното спокойствие?

Край потока прохладен, дето на вълните играта,
Дето плъзгащите се кораби гледах,
Там ще съм скоро; вас, познати планини,
Опазвали ме нявга, на родината

Почитаните и надеждни граници, майчината къща
И на обичащите братя и сестри прегръдките,
Ще ви приветствам скоро и вие ме обгръщате,
Така повито да се изцели сърцето ми,

Вий, останали ми верни! Но зная, знам,
Страданията на любовта, тях скоро не ще да изцеля,
Люлчена песен, дето в утеха
Смъртните пеят, не се надига в гръдта ми.

Защото те, дето небесния огън ни дават назаем,
Боговете даравят ни също свещената болка –
Нека тъй да пребъде това. Да съм син на земята
Изглежда е моята участ. Създаден за обич, за болка.

Фридрих Хьолдерлин „Хирон“ (1)

Къде си, потънала в мисъл, дето винаги трябва
Спътник да бъдеш, навремени, къде си, светлина?
Будно е наистина сърцето, ала ме обзема гняв, мене
Гнети в почуда нощта винаги вече.

Инак следвах пътя на горските билки и на хълма
Долавях шума на дивеча кротък, нивга напразно.
Не подвеждаха нивга и твоите
Птици, защото с готовност голяма ти идеше

Да изпълваш или пък да пиеш свежестта на градина,
Претегляйки всичко, заради участта на сърцето, светлина, къде си?
Отново будно е сърцето, ала коравосърдечно
Все ме завлича мощта на нощта.

Аз бях така. И на минзухари, мащерка
И жито земята ми даваше първите снопчета.
А под прохладата звездна аз изучавах,
Назовимото само. И един ден

Разомагьосвайки полето диво, печално, при мен дойде
Полубогът, рабът Зевсов, мъжът прямодушен.
Сега самин тихо седя, от час
На час, и образи

От свежа пръст и облаци на обичта извайва
Сега умът ми, защото между нас има отрова.
И вслушвам се в далечината дали не
Иде един спасител благ за мен.

Тогава чувам често на гръмовержеца колата
На пладне, щом той приближава, най-познатият,
Когато от него потриса се домът и се очиства
Земята, а мъчението става ехо.

Избавителя чувам тогава в нощта, чувам
Го да погубва, освободителя, и долу обрасла
С буйни треви, във видения сякаш
Съглеждам земята, един огромен огън.

Ала дните менят се, когато човек
Да изтичат ги вижда, благи и зли, болка е
Щом обликът ти е двояк и
Едничка душа не познава най-доброто.

Но туй е жилото на Бога, никога
Не може никой инак да обича неправдата на боговете.
Ала тогава родно близък Богът е
Там пред погледа и земята е инак.

Ден! Ден! Отново ето всичко си поема дъх, о, пийте
Вий, върби над моите потоци! За очите зрак
И под краката прави пътища, в облик на
Владетел, със шпори, и при самото себе си

На мястото си, блуждаещо светило на деня, явяваш се
И ти, земя, умиротворена люлка, и ти
Дом на бащите ми, които неградски
Са, в облаците, обитавани от дивеча, отишли.

Кон оседлай сега, облечи се в доспехи, вземи
Лекото копие, юноша! Предсказаното
Не се разкъсва и напразно не чака
Идването на завръщащия се Херакъл.

Фридрих Хьолдерлин „Патмос (фрагмент)“

 

Близо е
И мъчен за схващане Богът.
Където обаче дебне опасност, пораства
Също спасяващото.
Обитават в мрака
Орлите и безбоязнено преминават
Синовете на Алпите над бездната
По мостове виснали леко.
Защото околовръст са струпани
Върховете на времето, и най-обичните
Тъй близо живеят, изнемогвайки навръх
Най-разделени планини
Вода невинна дай ни
О, дай ни криле, с най-верен усет
Да преминем оттатък и да се завърнем.

 

 

 

 

 

Фридрих Хьолдерлин „Възпоменание“

 

От североизток вее
Любимият измежду ветровете
За мен, защото пламенен дух
И плаване леко той обещава на моряците.
Иди сега обаче и поздрави
Красивата Гарона,
И на Бордо градините
Там, дето по стръмния бряг
Се вие пътечката и в реката
Дълбоко се урва потокът, обаче над тях
Се оглеждат изящните двойки
От дъбове и бели тополи.

Все още това помня добре и как
Широките чела склонява
Брястовата гора над воденицата,
В двора обаче расте смокиново дърво.
По празници минават
Смуглите жени оттам
Пристъпват по коприна,
През мартенските дни,
Когато нощ и ден се изравняват,
И по спокойни пътеки,
Натежал от златни сънища,
Приспиващо минава полъх.

Ала нека догоре
С узряла светлина напълни
Някой за мен благоуханната чаша,
За да отдъхна; защото сладък
Би бил под сенките унесът.
Не е добре
Бездушно от смъртни
Помисли да си изпълнен. Ала добро е
Разговорът и да изкажеш
Съкровенните мисли, да чуеш много
За дни на любовта,
И за дела сполитащи.

Къде обаче са другарите? Белармин
И неговият спътник? Някой
Се бои да възлезе до извора;
Но богатството води началото си
От морето. Те,
Подобно на художници, събират в едно
Красотата на земята и не презират
Крилатата бран, и
Да обитават сами, години наред, под
Обезлистената мачта, където не проблясват нощем
Празничните светлини на града,
И няма струнна песен и танц извиращ от сърцето.

Сега обаче при индийците
Мъжете се запътиха,
Оттам отдето от облъхнат връх
От склонове с лозя, където долу
Тече Дордона,
И слята с пищната
Гарона с морска шир
Изливат се. Ала отнема
И дарява памет морето,
А любовта неотстъпно впива очи,
Пребъдващото обаче е дело на поетите.

 

 

 

 

 

Сара Кирш „Здрачаване“

 

Тъмнозелено е под дъжда
Под древните сводове на дъбовете
До шия неокосената трева
Ниските провлачващи се облаци
Досягат хора които на дъното
На морето в потънали села
Бродят в просъница и псета се реят
През нелепо битие
Черните водорасли дрейфащи кафяви морски треви
Плаващите птици летящите риби
Носят със себе си смут
Над покривите виждаме да преминават киловете
На английски бойни кораби.

 

Мостът над София

 

На паметта на Мария Вирхов

 

Живота губи своя вкус
за вечеря люти чушки
на котлон с гол реотан
мъртвите разчистват терена
за живите но са по-големи.

Аз не сънувам
облегнат на леко открехнатото крило
на трикрил гардероб наблюдавам в полумрака
леглото пред себе си и се събуждам

Голото дете с отрязана опашка
говореше и каза
на поповата лъжичка

Градът е плоска карта
Разгръщам книжката
с надигащите се картинки
Мостът сива ивица
сложена на кръст с канала
Нямам време да отгърна
на следващата страница
Дъгата на моста под който тече
реката на живота ми.

 

 

 

 

 

Сара Кирш „Добре дошъл“

 

Когато ледът се цепи вятърът
Се премята сменя посоките
На светлината пробива просека пак
Запушва на високи огънати дървета
Сваля последните броени листа
Касапинът се приближава държи здраво шапката си
И пристъпя в лъснатата до бяло кухня.

 

Ода на малките часове

 

Безсънната среща възпявам
на боклуджийския камион
милостив в бързото си отминаване
с нескончаемо обичаната
и до болка разлюбвана
любов към съдбата
там някъде в началото
на Ботевградско шосе