vs. archives

На седмия ден под леки ветрове
Просветнаха ливадите. Слънцето беше благо
Решиха да спрат на бивак. Изтърколват ракията
От каруците, разпрягат воловете.
Прекарват ги под ножа привечер. Щом захладня
Отсякоха от гъсталака в близкото мочурище
Дебели колкото ръката клони, чворести, ставащи за огрев.
Лапат после добре подправено месото
И подхващат с песните към девет
Да пият. Бе нощта прохладна и зелена.
С пресипнали гърла, добре натаралянкани
Последен хладен поглед хвърлили към едрите звезди
Заспаха те към полунощ край огъня.
Тежък бе сънят им, но някой спомни си на сутритна
Че чул бе да реват говедата веднъж.
Събуждат се по пладне – и вече са в гора.
С оцъклени очи и натежали крайници надигат се
На коленете с пъшкане, в почуда виждат
Дебели колкото ръката клони, чворести ги обкръжават
Надхвърлящи човешки бой, преплетени нагъсто, целите в листа
И малки цветове със сладка миризма.
Задушно става вече под покрова им
Той сякаш се сгъстява. Палещото слънце
Не се съзира, нито пък небето.
Командирът изревава като бик да хващат брадвите.
Те лежаха там, дето говедата бяха ревали.
Не ги откриха. С груби попържни препъват се
Мъжете в ограждението, в клонаците се блъскат
Помежду тях прорасли, пропълзели.
С отпаднали ръце се хвърлят диво
В гъсталака, едва потрепващ
Като че ветрец отвън през клоните минава.
След часове усилен труд чела притискат
Мрачно блеснали от пот о странния клонак.
А клоните растяха и неусетно раснеше
Ужасът на хаоса. По-късно, като падна вечерта
Която тъмна бе, защото над главите им сгъстяваше се шумата
Седят безмълвно, наплашени като маймуни
Зад решетките на клетката си, прималели от глад.
През нощта растяха клоните. Навярно имаше луна
Бе още доста светло, съглеждаха се един друг все още.
Едва на сутринта така се бе сгъстил клонакът
Та те не се видяха вече чак до сетния си час.
На следващия ден се чуха песни от гората.
Глухо и заглъхващо. Навярно пееха си те един на друг.
Нощем ставаше по-тихо. Дори говедата мълчаха.
На зазоряване причу се нещо като животински рев
Но доста отдалеч. Дойдоха сетне и онези часове
На пълна тишина. Полека-лека погълна гората
Под лек ветрец и благо слънце тихо
Ливадите през следващите седмици без никаква следа.

На седмия ден под леки ветрове
полята блясват. Пеква слънце. Те
решиха да отдъхнат. От колите
спирт носят и говедата разпрягат
(до вечерта ги всички изпоклаха).
Щом захладя, насякоха те клони,
като ръце дебели, от гората
крайблатна, да горят добре. Месото
навряха между тях. Към девет с песни
запиха се. Нощ хладна и зелена.
С пресипнали гърла, съвсем пияни,
с последен хладен поглед към звездите
край огъня заспаха в полунощ.
Те спяха тежко, но един в зори
дочу през сън мучене на говеда.
Към пладне се събудиха – в гората.
С изцъклени очи, едва повдигат
тежащи крайници, в почуда виждат –
като ръце дебели клони, с чвори,
надхвърлили човешки бой, се сплитат
с листак и ароматни цветове.
Под този покрив много е задушно,
а сякаш още по-сгъстено става.
Не виждаш слънце. Няма го небето.
С рев главатарят брадвите им сочи,
те там са, де говедата мучаха.
Един с друг се не виждат и се лутат.
С проклятия се блъскат всред клонака,
като стена изпречен между тях.
С отпуснати ръце се хвърлят диво
срещу растения, които леко
трептят, като че полъх ги докосва.
След часове напразен труд притискат
челата потни до враждебни клони,
които все растат и ги въвличат
в ужасен хаос… Късно през нощта,
която беше два пъти по-тъмна,
мълчаха те като маймуни в клетка,
отчаяни, отпаднали от глад.
А през нощта клонакът все растеше,
но имаше луна, бе доста светло.
В зори на лабиринт клонакът стана
и те не се видяха до смъртта си.
На следващия ден отекна песен
сподавено и глухо. Те си пееха.
Нощта замря. Говедата мълчаха.
На заранта достигна бичи рев,
но доста отдалече. След това
се спотаи. Лесът погълна бавно
при лек ветрец, при ярко слънце, тихо
през следващите седмици полята.

Без обилни дози кино хората не биха издържали това.

Ню Йорк, 14 ноември 1935

Сега той обвинява не своите представи, а нещата, които са поели друг път.

Философите обикновено много се ядосват, като изтръгнеш изреченията им от цялото. Ме-ти препоръчваше това. Той казваше: Изреченията на философските системи са свързани пожежду си като членове на престъпни банди. Поотделно е по-лесно да бъдат надвити.

Всред двора сливово дърво
вирее от немай-какво
и плет го пази як,
да го не сгази крак.

Недоразвитото дете
напъва се, но не расте.
Ах, ясно е защо –
не вижда слънце то!

Сливово дърво от немай-какво
няма плод и за очи.
Че е сливово дърво,
по листака си личи.

1934

Ние произхождаме
От оръжейна фабрика
Малката ни сестра е
Манлихерата
А нашата майка –
Една рудница в Щайр.

Ние имаме:
Шест цилиндъра и трийсет конски сили.
Ние тежим:
Двайсет и два центнера.

Разстоянието между колелата ни:
Три метра.
Всяко задно колело е с отделно окачване: ние имаме
Завиваща ос.
В завоя залепваме като скоч.
Нашият мотор е
Мислеща стомана.

Човече, карай ни!!

Ние те караме тъй без следа от друсане
Че мислиш, че лежиш отпуснат
Във вода.
Ние те караме толкова леко
Че мислиш, че трябва само
Да ни притиснеш с палеца си към шосето и
Тъй безшумно те караме ние
Че мислиш, че караш
На колата си сянката.

1927

Наврял съм се осем фута под повърхността в Капитала. Сега трябва да знам това с точност.

1926