Фридрих Хьолдерлин „Смъртта на Емпедокъл“ (фрагмент)
Вас викам през поля насам
От бавните облаци вий палещи лъчи
На пладнето вий най-узрелите за да
Позная по вас новия ден на живота.
Защото другояче е сега! край край
На грижата човешка! сякаш ми прорастват
Криле така ми е добре и леко
Тук горе тук достатъчно богато радостно
Великолепно обитавам аз където огнената чаша
Изпълнил с дух чак до ръба окичен
С цветя които сам си е отгледал
Гостоприемен е за мене татко Етна.
И щом подземната буря
Сега тъй празнично пробудена към трона облачен
На близкородствената гръмотевица нагоре
Към радостта полита и моето сърце пораства
С орлите пея тук песен на природата.
Не бе помислил за това че тъй далече в пустошта за мен
Разцъфва друг живот когато той ме
С позор прокуди от родния ни град
Моят брат царят. О! той не подозираше
Премъдрият що за благодат ще ми докара
Като разкъса връзката човешка като свободен
Обяви ме свободен и извън закона като криле небесни.
Затуй и стана! затуй се сбъдна!
С гавра и проклятие затуй въоръжи се тоз народ
Дето беше мой изцяло срещу душата ми
И ме прогони и не напразно кънти
В ухото ми стогласният
Трезв присмех когато сънувачът
Глупавият хвана пътя плачейки.
Кълна се в съдника на мъртвите! добре заслужих си го!
И лековито беше болните лекува ги отровата
Един грях наказва другия.
Защото много съгрешавах от младини още
Хората човешки нивга не обикнах не послужих им
Тъй както сляпо служи дори водата огънят
Затуй не се отнасяха и те човешки
С мен о затуй ме позоряха
В лицето и тъй държаха се с мен както и с теб
Всепретърпяваща Природа! И аз съм твой
Твой съм и се пробужда между теб
И мен отново старата любов
Ти викаш ме привличаш ме тъй близо все по-близо.
Забрава – о като радостно платно
Отделил съм се от брега,
И щом расте вълната и своята ръка
Майката простира над мен о от какво
От какво остава аз да се боя. Други може
Наистина да ужаси. Защото туй е смъртта им.
О ти! тъй добре познат ми ти омаен
Ужасяващ пламък! как тихо обитаваш
Ти ту тук ту там как боиш се сам от себе си
И от себе си бягаш ти душа на всичко живо!
От мене вече ти не се таиш втъкан във всемира дух
За мене ставаш прозирно светъл защото аз не се боя.
Нали желая да умра. Това е мое право.
Ха! Младост! вече като зазоряване наоколо
И долу отминава с рев гневът отколешен!
Долу долу вайкащи се мисли!
Сърце грижовно! От теб не се нуждая вече.
И тука няма вече място за съмнения. Вика
Богът –
