vs. archives

4.

Андрешко бе чувствителен селянин.
Той отклони властническия дискурс
в психоаналитичното блато.
Развърза конете и изостави каруцата
с проявен кастрационен комплекс.
Докато бирникът се чудеше
как да се справи с аналната си фиксация,
Андрешко съблече своята дрешка
и се оголи в причина
на собственото си желание,
фантазъм, обект а.

5.

Копелето на баща си
има проблеми с родителния падеж.
Откъдето и да се погледне,
е задлъжняло до уши.
Кой бутон да натисне?
Творителният падеж
е закърнял безнадеждно,
винителният се е уплел
във фалшиви залози,
дателният се криви в асиметрия,
а в звателния се потулва
изплъзващия се обект а.
Разривът с Другите и с Властта
описва заканителна ножица: Клъц!
Ще се изкачи ли по майчината
пътека на сублимацията
към митофалическото тяло на Господаря?
Аз съм си баща, аз съм си майка,
аз съм си син – заканва се копелето
с генитална перодръжка.
Но безбрачието го мъчи.
Копелето на мама и татко
се разхожда по къси панталони
и преподава къси форми
в Uni-vers-Cythere.

Снишените скали – статуя на прилеп,
в чийто скут морският фар си спомня
заседналия кораб в плитчините
и тъй се превръща в спасителна светлина
на един плач, който служи на бъдещи катастрофи
от нескончаемо мъжество.
От двете страни – тъмните пясъци с мекотели гърди,
където лодките се забавляват в безопасност
на нощните плажове.
Ти си тук,
в трюмовете на сърцето вече нахлува вода
и как над подводния живот
ще запазиш гласа си, отглас в прибоя,
образа на една борба с изтъняващи въжета,
образа на две тънки плитки в косата с медночервен отблясък
на момичето, което се надява да се спаси с плуване
в лунния прилив.
Примигва морският фар в ущърб на нощта:

предупреждението само е вечно.

Сигналът, който полепва по хоризонта
и преследва забравата от страха,
опиянението на пясъка под телата от изтекла любов,
дюните от преситени ветрове, –
само този сигнал:

предупреждението само е вечно.

Ти мислеше, че е възможно
подновяването на пристанищното лекомислие в гърдите,
пребоядисването на татуировката в избледнялата кожа,
скришната размяна на онемелия от самотност папагал
с нова птица –
да усили вчерашния ти глас с вечно юношески слова.
Гледай, фарът те предупреди в мъглата:

предупреждението само е вечно.

Срещу стълбата, опряна о прасковото дръвче –
раковините на палеолитния студ,
срещу помургавелите прасци на нозете,
нагазили в минералния извор с инстинкта на древна тракийка,
срещу двете плитки в косата, жилки на червената мед –
опустошението на нощните плажове.
А сигналът е същият:
вечното предупреждение
от единия живот към другия,
от единия бряг към надеждата.
Ти го видя
с разядени от солените пръски очи,
този сигнал
в спасителен ущърб на нощните плажове, на морето.

Златомир Златанов, Нощни плажове. Стихотворения, София: „Български писател“, 1983, с. 32-33.

На Цветан Марангозов

In Girum Imus Nocte Et
Consumimur Igni.

Алегорията на нощта прелиства
хелиоцентричните си протоколи
в тях няма лично против теб
защото ти си само сянката на свойта сянка
тъй както облакът е спекулативен опит
на безкрайно отрицателно съждение
и орхидеята превръща в травестит осата
заради илюзията на трансфера

това е обективно-ориентирана-поезия

канибализъм на минималните различия
гримаси на непричестената реалност
в структурата на следата
колебливи паралакси
и случайно претеглени позиции
в които ларвени субекти и ангели-пазители
под дъжд от атоми танцуват
по ръба на празнота с напътстващ clinamen
и бедствените неспасими светове
в несъстоятелност да евакуират
собствената си привидност
в лъча от мъртвата звезда пулсиращ
като в старинен палиндром въртим се
в кръг в нощта и огънят ще ни погълне
о мениджмънт на колабиращи
елмазни сутри и плачещи икони
анабазиси и катабазиси
между Изтока и Запада
с инфлационен индекс
където не само екстериорът липсва
но и интериорът също
да не говорим за изкуствения рай
или това прет-а-порте на преизподня
с голата навалица пред него
и в експозиция на бивши светлини
небето търси своето небе напразно
подобно на държавите които
намират отчуждения си облик
в публичните дългове
и кредитния рейтинг валоризиращ
националното достойнство
да вярваш посредством другите измамени
в инцестна задълженост на клонирани финанси
и пантеони на токсичните активи

На Ализ Мошони

Добрите романи се сбъдват,
непогрешимо, като съдбата.
Жадувам за евтина булевардна история,
където има щастие и има опрощение,
а логичните последици
не настъпват.

С еднаква лекота, финес и
Чиста съвест
Той работи
(С ударение върху „и“)
За Ани Илков през 90-те
И през първото десетилетие
На чисто новия век –
За другаря Георги Пирински
(Вероятно за други пари)
Що е то

Трябваше да познавам и боготворя Дьорд Петри най-късно от 17 септември 2001-а, когато в Пеликаните се появяват преводите на Николой Бойков. Дори не мога да се оправдая, че тогава не съм познавал НБ. Никога няма оправдание за пропуснатото време на учение, още по-малко сега, след ивицата, от слънцето огряна. Избрана поезия 1966-2000 в превод на Мартин Христов, отнасящ главата и нагарчащ на езика като маслина (това е вкусът на фекалиите, казва компетентен герой на Сад). Пропуснал съм близо 15 години непознаване на Петри.

Първо: поет, който по тези земи на Изток от рая не е писал на йота различно преди и след 89-та. Трябваше да съм го прочел заедно с Х. Мюлер или – с по-голямо закъснение, но все пак по-малко от сегашното – заедно със Сара Кирш.

Второ: какъв език! Не, това не са „мръсни думички“, както с обичайната си импресионистично-естетска фриволност дефинира М. Бодаков. Това е субстанцията на свободата на човешкото състояние по тези земи. Катуловски (в превод на Яна Букова). Да, след успешния мирен преход от социализъм към капитализъм това може би наистина са само „мръсни думички“. Но винаги може повече, поне при четенето и писането. Младите български поети има какво да научат от този език.

Трето: диагнозата на източния соц като форма на некрофилия. Дотук познавах това само от прозата на Виктор Ерофеев, бях поразен, че това е могло да се направи и в поезията. Тайната на соца е некрофилията – вече можем да чуем това, ако ни интересува, в стихотворна форма и на български.

Четвърто: „религиозно немузикалното“ (М. Вебер) говорене за трансцендентното. Както „От последните дни“:

„Господи, още малко нека поживея,
преди да си изпея песента.“

„Тъй възпитано, смирено молиш!
Старче, гащите да не осра?“

„Осрах ги, я.“

Книгата с избрана поезия на Д. Петри е езиково и библиографско постижение, в което Мартин Христов, Александър Байтошев и Иво Рафаилов са постигнали нещо, което по-старите от нас познават от (все още номинално) съветските издания на руските авангардисти и неоавангардисти през „перестройката“ – всичко е възможно, защото има субстанция за възкресяване.

И още нищо не е приключило.

Дьорд Петри ивицата, от слънцето огряна. Избрана поезия 1966-2000, превод от унгарски Мартин Христов, София: „Ерго“, 2014.

Какво да правя с обичта, не знам –
Глезете ме и ме ласкайте,
но и не ме закачайте,
пращайте пари по пощата.
Ама и от подлизурство ми е писнало.
По-добре загубете по-голяма сума на улицата,
която аз после случайно да намеря.
Възхищавайте ми се, но зад гърба ми,
та наистина съвсем случайно да го подочуя
от някого, който дори не знае, че говори за мене.
Припишете ми къщите си, и умрете.

Дьорд Петри ивицата, от слънцето огряна. Избрана поезия 1966-2000, превод от унгарски Мартин Христов, София: „Ерго“, 2014.

Зверовете на Август завършват с безумно веселия Хьолдерлин, завръщащ се „от Древна Гърция в германиите тъпи“. Постоянното завръщане в някакви германии е сякаш незаобиколимо за модерната българска литература от Пенчо Славейков насетне. Така топлата предмодерност се отмества на 2000 км, за да усети отново топлината си, позабравена през годините на прехода от социализъм към капитализъм. Отивайки в германиите, тя разбира, че тук дори капитализмът е топъл, комунален. Като от буркан с лютеница или от кутия с мащерка. Това самопознание си струва отместването. Все по-често обаче то е само трик на момчето от провинцията за докарване пред германиите. Ако това се избегне, те могат да бъдат полезен опит. Германии (2014) на Владислав Христов са изключително полезни с гастарбайтерския си поглед, който ни връща към истинното съдържание на визиите на Брехт, Фасбиндер и Мюлер за суровите неми земи и техните черни гори, твърде далеч от картинките на примерните стипендианти от провинцията. Прекрасни са стиховете, в които героят е наемен работник: „когато бутам/ количката с бельо“, „цял ден мета/ един огромен паркинг“, „бъди внимателен/ когато чистиш препарирания бухал“, „това е стара немска поговорка/ гордо заяви мъжът/ който ме нае/ за пренасяне на мебели“, „дано пристигнат скоро италианците/ стаите им са пълни с парфюми/ когато вляза да ги чистя“. Това са германиите от Катцелмахер и Страх яде душа. Не може да не се спомене в тази перспектива за валкириите: те се усмихват (и не разбираш какво премълчават) – или няма нищо за разбиране. Едно е сигурно: те имат големи крака – „ако дамските обувки/ са по-големи от мъжките (…) почукай смело/ и бъди вежлив/ с домакинята“. Размерът на германското вечноженствено никога не лъже. Капещите листа в германиите, отронените листа се почистват със сизифовска неуморност. Това е сполученият композиционен гръбнак на книгата. И гръбнакът на опита на човека от миньорските бантустани, метящ разомагьосаните неми пространства. Германиите са щедри само „когато машината за прах/ в обществената пералня се повреди“. Щедри дори към чужденеца от щедрите страни. Само ние си знаем с колко хитрини и хитруване продължаваме да поддържаме по тези земи фикцията на щедростта във време на пазарната й възпроизводимост и в условията на капиталистически оскъден ресурс. Когато машината работи безупречно – reibungslos със задоволство казват немците – това звучи така: „от едната страна на реката/ хората бягат за здраве/ от другата фучат коли/ след няколко часа/ ще си сменят местата“. Какво да търсим там освен някое и друго евро, което да похарчим сред постоянно засичащите машини на родината. Истината на гастарбайтерския свят са службите Чистота. Служителите им са чужденци, поддържащи немската Sauberkeit. Те копнеят за гниещите листа и топлината на храмовете. Затова любимото ми стихотворение от Германии е това:

понеделник е ден за чистене/ вратите на катедралите/ са широко отворени/ само тогава/ за няколко минути/ слънцето стопля/ краката на исус

Ако поезията е писмо в бутилка, то в условията на разделно събиране на отпадъци, т.е. на модерното отдиференциране на сферите, мястото й е в контейнера за стъкло. Брехт и компания биха харесали тази визия за германиите им.

Сутрин нощната лампа
Светва и угасва
Като морзова азбука
Ти играеш на съобщения
За възникването на Вселената
Не спираш да пелтечиш
Забравяш я да свети