Запознах се с Александър Петров, без да зная че е той, на прескрининга на документалния филм за Гео Милев в офиса на режисьора Костадин Бонев. Не знаех също, че е брат близнак на сценариста на филма Константин Петров, който ни закара с дъщеря ми на предпремиерата в Стара Загора. Не знаех, че мекотата на близнака сценарист е направена някъде в махалата, между „Джовани Горини“, асфалтирания двор на „Антим І“ и читалището „Алеко Константинов“, по времето на моята детска направа там през 70-те.
Поетът Александър Петров, с когото се разминах на ръка разстояние, без да го позная, със странното митологично усещане, задължително при срещите с близнаци и поети, дори когато не знаеш, че са поети и близнаци, е моят идол текстописец на Тангра ІІ от края на 80-те, дълго преди да си въобразя, че съм поет. Александър Петров беше моят пръв Брехт и пръв Далчев на късния соц от махалата на детството и юношеството. Когато четиресет години по-късно случайно срещнах боготворения автор на „Бъди какъвто си“, „Черно-бяла снимка“, „Циркът“, „Жулиета“ и „Оловният войник“, не го познах. Но усетих полъха на непознатото, което обикновено наричаме поезия или свобода.
Отидохме да гледаме с дъщеря ми новия документален филм на Костадин Бонев на втората му премиера в Дома на киното, без да зная, че е кръстен на „Оловният войник“ на Александър Петров и Тангра ІІ. Преди две-три години бяхме гледали заедно на същото място „Изкореняване“, тя едва ли имаше 7, но много й хареса. „Оловният войник“ е също филм за неизкоренимите корени.
Когато излязохме от киното, беше валяло и тя изстреля някакво римувано четиристишие експромт за празни черни локви. Корените на кръвта, свободата и поезията, Господ да пази Ио, се бяха преплели в Рая на намереното, спасено време – дори когато е Ад – на документалистиката. Над София се беше излял някакъв дъжд като пороя над тълпата на концерта на Систъм ъф ъ Даун в Ереван от „Изкореняване“.
Във филма има две любими ми секвенции близначки: нощна дъждовна София някъде пред НДК с неспирното отминаване в подстъпите към синьо-белия небостъргач на КВС и лист обрулен – и дневният дъждовен Далчев град някъде по „Алабин“, който е толкова истински, че разбираш, че е филм едва като бегло мяркаш почти в гръб младия Стефан Данаилов. Тези близначки казват всичко за разбирането на Бонев за киното като истина и документалистиката като кино.
И двете имат за цел намирането на изгубеното време и спасяването в неговата вечност на любимото и любимите, които са ни напуснали. Срещата с тях в тукашната вечност на спасеното време на киното е предвкусване на срещата в оттатъшната, когато времето ще е спряло като в съвършенството на стар филм: босите млади жени в дъжда и жената в черно-бяла документална или неразличима от документалната фикционална лента, излизаща от подлеза на НДК в края на 80-те като от стихотворение на Александър Петров.
Походката й казваше, че ще бъде завинаги утре в пет в белоснежна рокля пред Пети райсъвет.
vs. archives 