vs. archives

Утре ще се проведе най-важният дебат в българския парламент от този за допускане на самолети на НАТО през въздушното ни пространство през 1999г. И ще се вземе – както и тогава – решение, което ще наложи нови перспективи пред обществото ни и нови разделителни линии в политиката ни, като преформулира (ах, тази мечта на г-н Местан…) цялото политическо и властово пространство.

1) На първо място, ще се проведе дискусия за контрола и баланса между властите и Институциите. Този дебат беше съзнателно пропуснат от ВНС през 1990/91г., което предопредели криминалната и контролирана същност на голяма част от политическия преход.

Защото “преход” в системата на правосъдието не се състоя, а през безконтролната и нереформирана структура на прокуратурата, криминалните номенклатурни елити на късния тоталитарен режим запазиха и увеличиха властта си.

Ще се проведе дискусия за свръхконцентрацията на власт в ръцете на прокуратурата и поредица от главни прокурори.

Ще се проведе дебат и за ефективността на прокуратурата. Защото четвърт век и четирима главни прокурори са предостатъчен период за оценка, а тя е еднозначно негативна. Резултатите от налагането на върховенство на закона, борба с организираната престъпност и политическата корупция са отчайващи.

Или по-точно – никакви. Няма резултати.

И трябва да кажа честно, че този дебат е предварително загубен. 43-тото ОНС няма да приеме достатъчно радикални промени в Конституцията, които да решат проблема.

Смелите предложения няма да намерят достатъчна подкрепа, а напротив – ще бъдат отхвърлени с огромно мнозинство.

Но все пак, през юли, в българския парламент се постигна сериозен компромис, който открехва вратата ако не за дълбока реформа по румънски модел, то поне за установяване на минимални контрол и баланс. И тук въпросът е – ще удържат ли народните представители и парламентарните групи постигнатото съгласие, ще останат ли верни на думата и подписа си? Или с други думи…

2) Утре ще се проведе и дискусия за доверието. Онова, което могат да имат помежду си политиците от властта и опозицията, когато са поели ангажимент за общи национални цели. Защото без минимум доверие между власт и опозиция, съгласие около национални цели е невъзможно, а обществото ще продължава да се лута в плетеницата от свински черва и бандитски схватки, която наричаме демократичен процес.

Ще се проведе и дебат за доверието вътре в отделните партии и коалиции от мнозинството. Доверие, което – отвъд естествената конкуренция и лични сблъсъци – определя смисъла и ползата от съществуването на тези политически тела. И преди всичко – дебат за доверието между гражданите и властта. Доверие, без което всичко останало е загубена кауза.

3) Може би най-важната част от дебата ще бъде за корупцията – както в съдебната система, така и в политиката. Защото в демократичните държави, борбата с корупцията е работа на прокуратурата.

И тук е отговорът на ключовия въпрос за разделението на ВСС и съотношението на квотите в двете му колегии. Съдът трябва да бъде независим, но и контролиран по начин, който да гарантира преследване на корумпираните съдии.

И в България има орган, който може да разследва и контролира съда. Този орган е прокуратурата. Невъзможно е обаче, контролът да се осъществява успешно, когато съдии и прокурори се назначават взаимно. Нужно е разследващият орган да бъде независим и безпристрастен в дейността си. И оттук нуждата за отделни, независими колегии във ВСС.

Разделението само по себе си ще гарантира контрол върху дейността на съда и разследване на корупционните практики – защото прокуратурата ще бъде независима от съда. И няма нито да се изкушава да кадрува и да слага под чадър протежетата си, нито ще се страхува от влияние върху собственото си кадрово развитие. Прокуратурата, освен независима трябва да бъде и контролирана.

Защото – за разлика от съда в България, нея няма кой да я контролира и разследва. И предложението за паритет на парламентарна и професионална квота в “прокурорската” колегия на ВСС е недостатъчна, но правилна стъпка в тази посока. Стъпка, която е плод на тежък политически компромис, в който участва дори и Главният прокурор на Републиката.

Дебатът за корупцията би трябвало да потвърди този компромис. Но през последните седмици, на фона на небивала компроматна кампания, този компромис, скрепен с подписите на над 180 народни представители, е силно разколебан.

4) И тук е моментът да кажем, че ще се проведе и дебат за страха. Налага се да отговорим каква е причината, някои измежду нас да се огъват и отмятат от подписа си и постигнатото съгласие. И моят отговор е ясен.

Страх от собственото минало и от възможността прокурорският чадър върху него да бъде снет или “медийните“ псета да бъдат насъскани. И преди всичко, да отговорим на въпроса: Кой обръща позициите на българските народни представители и ги кара да се откажат от подписа и думата си?

5) А това значи, че ще трябва да отговорим и на въпроса за политическата роля на Главния прокурор в процеса на вземане на решения от върховния орган на властта в парламентарната ни република.

И да се върнем на въпроса за контрола и баланса, защото нелегитимната политическа роля на Главния прокурор се превръща в покровителство на политическата корупция. Безконтролният главен прокурор – независимо от неговото име – се превръща във фигура, която преценява дали и доколко политическата и съдебна корупция да бъде разследвана. И ако съдим по резултатите – предпочита да прикрива корупцията, вместо да я разследва. И така да я използва за инструмент при упражняването на нелегитимна политическа власт.

По силата на изкушението на позицията и неограничените си правомощия, а не на личните си качества или недъзи, той се превръща в главен рекетьор на Републиката. И в заплаха за националната сигурност.

Цената на утрешния вот е доверието в мнозинството и волята на народните представители да се преборят с властващата политическа корупция. И всеки, който се огъне и отстъпи от постигнатия труден компромис, ще плати с бъдещето на всеки един български гражданин, с бъдещето на децата ни, с обричането на морална и икономическа мизерия цялата българска нация.

Аз отказвам да платя тази цена.

дълга поредица от преводи, които са просто по-изкусни маски
Езра Паунд

Да теоретизираш това, което правиш най-добре – в крайна сметка върховните блаженства на живота си – може да се окаже рисковано начинание. Поне от Марионетния театър на Клайст и неговите романтически тривиализации насетне перформативната грация, от една страна, и усилието на рефлексията, от друга, неизбежно се съчленяват в мъчителни иронично-парадоксални конфигурации: грацията на марионетката, недостижима за надарено със съзнание същество (но достижима за един Бог); неподражаемата за рефлексивно самопричинилия си пълнолетност модерен субект непринуденост на античното момче роб, вадещо бодил от стъпалото си; видяната на път за Русия небрежно фехтуваща с дясната лапа мечка, която винаги различава (и парира) реалните удари от финтовете (пред които не трепва) на плувналата в пот западна субектност. Описанието на ситуацията, в която попада подложилият на съзерцание блаженствата на своята vita activa, направено от един балетен солист, възхваляващ асубектната грация на танца на марионетките, е резюмирано по следния обезкуражаващ начин: „Виждаме как в степента, в която в органичния свят рефлексията гасне и отслабва, грацията изпъква все по-сияйно и господстващо.“ В първата българоезична теоретична книга на преводача на френска и италианска хуманитаристика Ирена Кръстева Преображенията на Хермес. Преводът между етика и херменевтика (2015) (1) тази обратнопропорционална зависимост между грация и рефлексия, приложима към апориите на традуктологията, се обръща в продуктивно разглеждане на превода преди всичко като „форма на живот“ и „значима социална практика“ (96), чийто телос е определено „върховно блаженство“ (178), постижимо по пътя на една „екзистенциална рефлексия“ (171). Книгата на Кръстева обединява в себе си трудните за съчетаване добродетели, от една страна, на научно изследване, представящо по метаезиково софистициран начин актуалното състояние на дебата в дадено дисциплинарно поле, и, от друга, на първи по рода си в българското хуманитарно пространство учебник по теория на превода, характеризиращ се с впечатляваща дружелюбност към читателя и лекота на изложението.

Концептуалното поле, в което се полага осмислянето на превода като форма на живот, се задава на първо място от незаобиколимия за „[в]сяка сериозна съвременна рефлексия върху превода“ (21) текст на Валтер Бенямин Задачата на преводача, определен от Кръстева като „тест за компетентност на всеки уважаващ себе си теоретик на превода и отправна точка за всеки задълбочен анализ“ (22). В Преображенията на Хермес на преден план е изведено Беняминовото схващане за превода като продължаване на живота, пре-бъдване, буквално „по-нататъшно живеене“, „продължаване на живеенето“, но и „задгробен живот“ (Fortleben) на оригинала, разгърнато във ветрило от фигурации на животворящата, но и неотделима от отказването от нещо и работата на скръбта същност на работата на преводача. Именно доколкото взима участие в социално- и лингвистично-историческия живот на оригинала, преводът „не е нито копие, нито възпроизвеждане, а обновяване на оригинала. Оригиналът расте и оцелява благодарение на превода и затова му е задължен. Това задължение се издължава от преводача, който поема отговорността да продължи живота на оригинала” (29, курсив мой). Прочитът на Кръстева решително набляга в Задачата на преводача на семантичната верига Leben-Lebendige-Lebenserscheinung-Überleben-Fortleben-Aufleben с нейната жизненофилософска концептуална обвързаност и субтилните й метафорични разклонения.

Ето няколко примера за поставените в Преображенията на Хермес акценти в цитати от Бенямин и коментар на Кръстева: 1) „Задачата на преводача се състои в това […] да се доведе в превода семето на чистия език до съзряване“ (24); 2) „Мантията не бива да бъде нито прекалено стегната, нито твърде свободна, а да обгръща със съпружеска нежност тялото на краля“ (26); 3) „той [Бенямин] дава ясен и еднозначен отговор на въпроса защо се превежда? – За да оцелее творбата. […] преводът й предоставя възможността да продължи да живее. […] Преводът цели не просто възпроизвеждането на оригинала, а запазването на неговата жизненост.“ (30); 4) преводът „осигурява както оцеляването на оригинала, така и обновяването на езика“ (31); 5) творбата „търси своя адекватен преводач, за да продължи да живее. В този смисъл преводът се превръща в тест за жизнеността на творбата: от него зависят и нейното оцеляване, и нейната „слава“.“ (32); 6) „Преводите… възникват тогава, когато в последващия си живот една творба е достигнала епохата на своята слава. […] В тях животът на оригинала постига своя постоянно обновяващ се най-късен и най-пълен цъфтеж“ (49, бел. 93); 7) „В акта на превеждане съжителстват два нагона: нагонът към живота, свързан с оригиналната творба, която живее благодарение на превода, и нагонът към смъртта, свързан с желанието да се сломят съпротивите на собствения език.“ (49-50). Митографичното мото към Преображенията на Хермес предвардващо вече е напомнило и предупредило, че богът покровител на превода се явява едновременно като Добър пастир „подпомагал растежа на животните“ и като Психопомп „съпровождащ душите на покойниците до подземния свят“ (9), като ни подготвя да приемем, следвайки Валтер Бенямин и Антоан Берман, че преводът е Fortleben.

Доколкото последният залог на теорията на превода на Ирена Кръстева е „[в]ърховното блаженство“ (178), конституиращо работата на преводача като определена форма на vita activa, прицелена в „добрия живот със и за другия в справедливите институции” (Рикьор), тя търси и разчита на дискурсивни съмишленици, при които превеждащият субект – и „добрият превод“ (173) – е във фокуса на интереса в качеството си на наместник на етическото измерение. Уводният прочит на Задачата на преводача въвежда в една теоретична архитектура, основаваща се върху концепциите на Антоан Берман и Пол Рикьор, които задават методологическата рамка и екзистенциалния телос на Преображенията на Хермес. Задължеността спрямо първия е експлицирана по недвусмислен начин в дисертационния вариант на книгата на И. Кръстева, озаглавен, подхващайки Изпитанието на чуждото на Берман, „Изпитанието на преводимостта“. Книжният вариант на дисертационното изследване обаче е не по-малко експлицитен в засвидетелстването на дължимото на Берман и Рикьор, маркирайки определящата роля на двамата в композиционната подредба на книгата чрез едно свръхнатоварено в рамките на научен текст повторение и (минимално) различие. Подзаглавието на книгата на Кръстева Преводът между етика и херменевтика намира композиционен израз в една рамкова конструкция на изложението, започващо с „Първа част. Етика на превода“ (via Берман) и завършващо с „Четвърта част. Херменевтика на превода“ (via Рикьор). Чрез своеобразен mise en abyme рамковата конструкция се реализира и на микротекстуално равнище посредством повторението с (минимално) различие на ключов за Преображенията на Хермес пасаж в края на „Етика на превода“, посветен на Берман – и в края на „Херменевтика на превода“, разглеждащ Рикьор. Кодата на „Етика на превода“ (по Берман) гласи: „Какво по-хубаво от удоволствието да приемеш чужденеца в твоя дом, но не, за да го оставиш безмълвен, а за да чуеш неговото слово и да дадеш на другите възможност да разговарят с него.“ (57) Напомняйки за един Пиер Менар, който не просто е автор на Дон Кихот, но и цитира собствения си Дон Кихот, „Херменевтика на превода“ (по Рикьор) – и Преображенията на Хермес – отзвучава така: „Какво по-хубаво от това да приемеш чужденеца в своя дом, но не, за да го оставиш безмълвен, а за да чуеш неговото слово и да дадеш на другите възможност да разговарят с него.“ (175) Синтагмата „от удоволствието“ в началото на книгата се е превърнала в края й в деиктичното „от това“ (и притежателното „твоя“ – във възвратно притежателното „своя“), без да се променя нищо друго в пасажа, съдържащ основното етическо послание на книгата, може би за да ни напомни, че „върховното блаженство“ не задължително съвпада с „удоволствието“. Важно напомняме в един свят, който, макар и технологически да стои под императива на преводимостта и капиталистически да е сатуриран от преводи, все по-трудно разбира условията на възможност на една нехедонистична vita beata в „междуместието“ на езиците“ (35).

Разполагането на превода между етика и херменевтика – в междуместието на метаезиците на етиката и херменевтиката – артикулира едно дълбинно продуктивно напрежение в теорията на Ирена Кръстева, намерило израз в алтернативните заглавия на изследователския й проект: Изпитанието на преводимостта или Преображенията на Хермес. Фигурата на изпитанието решително спада към етическия регистър, чиято юдео-християнска генеалогия възхожда в крайна сметка към прасцената, в която напълно Другото ни изпитва. Кръстева рефлектира това последно основание на фигурата на „изпитанието на чуждото“ през критиката на Жан-Рьоне Ладмирал и неговото разделяне на теоретиците на превода на „изворовисти“ и „целевисти“, успешно преформулиращо традиционната дилема „вярност“ vs. „свобода“. В типологията на Ладмирал, внимателно отчетена в Преображенията на Хермес, Бенямин и Берман са „заклети изворовисти“ (132), каквато в крайна сметка е и херменевтиката на Рикьор с нейната миноритарно-протестантска фундираност. Заедно с Ладмирал, рефериран от Кръстева, можем да се запитаме дали пред нас не е една „изворовистка утопия на превода“, дали не трябва да сме „изключително скептично настроен[и] и към изворовисткото свеждане на уважението към оригиналния текст до „етико-метафизичната фигура на другостта (Друг, Бог, Несъзнаваното)“ (133, курсив И. К.). На този фон фигурата на преображението се оказва по-поливалентна и способна да обхване и приюти противоположности, съвпадащи в бога покровител на преводача, „[т]ова двусмислено същество, изобразявано ту като младеж, ту като старец, ту голобрадо, ту с брада, въплъщавало непрекъснатото преображение“ (143). В светлината на фигурата на преображението преводът може да бъде видян едновременно и като „преобразуване на мъртвия текст в живо слово, на Танатос в Ерос“ (13, курсив И. К.), и като „способността на целевия език да се подчини на преобразуващата сила на изходния език“ (46-47), и като „желание за преобразяване на родния език при сблъсъка с чуждия“ (48) – и в крайна сметка като Езра-Паундовско „преображение“ (78), при което преводачът се превръща в Personae, усилващи звука и огласяващи „дошлия отдругаде [sic] глас“ (147). Така фигурата на преображението и неговата множественост с обич и в подробности обгръща със съпружеска нежност крайностите на „[п]реобразуващия превод, който променя думите или смисъла, или жертва едното или другото“ (57), от една страна, и удоволствието да приемеш чужденеца в твоя дом, от друга – върховните блаженства на преводача.

(1) Кръстева, И. Преображенията на Хермес. Преводът между етика и херменевтика, София: Издателство „Изток-Запад“, УКХ „Алма Матер“, 2015. Цитирам по-нататък в текста по това издание с отбелязване на страниците в кръгли скоби. И. Кръстева има издадени две книги на френски: Pascal Quignard: la fascination du fragmentaire (L’Harmattan, 2008) и Pour comprendre la traduction (L’Harmattan, 2009). Сред преводите й изпъкват ключовите за самосъзнанието на съвременната българска хуманитаристика Раждане на клиниката на М. Фуко, Различие и повторение на Ж. Дельоз, Прочити на П. Рикьор, Секс и ужас на Паскал Киняр.

Ирена Кръстева, Преображенията на Хермес. Преводът между етика и херменевтика, София: Издателство „Изток-Запад“, ИУКХ „Алма Матер“, 2015.

Благородни мъже в черно
с черни широкополи шапки
седнали около солидна маса
покрита с тежка плюшена покривка

те леко се надигат от столовете си
за да те приветстват
да ти отдадат заслуженото
защото знаят накъде си се запътил
макар че ти си убеден
че стоиш стабилно на краката си
и гледаш картина в музей

когато узнаеш това
което те знаят
ще бъде твърде късно за теб

няма значение
добрите обноски остават