vs. archives

Идете, мои песни, при самотните и неудовлетворените,
Идете също при развалините от нерви, идете при
заробените от условности,
Носете им моето презрение към техните потисници.
Идете като голяма хладна вълна,
Носете моето презрение към потисниците.

Надигнете глас срещу несъзнаваното потисничество,
Надигнете глас срещу тиранията на нямащите въображение,
Надигнете глас срещу обвързаностите.
Идете при буржоазката, умираща от скуката си,
Идете при жените от предградията.
Идете при противно бракосъчетаните,
Идете при прикриващите поражението си,
Идете при нещастно свързаните,
Идете при купената булка,
Идете при жената, наследена като неотчуждимо владение.

Идете при онези с чувствителна похот,
Идете при онези, чиито изящни въжделения биват осуетени,
Идете и поразете като главня сивото жито на живота.
Изтеглете нож срещу това,
Заздравете фините струни,
Дайте увереност на водораслите и ластарите на душата.

Идете по приятелски открито,
Идете с прями думи.
Ревностно търсете нови злини и ново добро,
Възпротивете се на всички видове потисничество.
Идете при затъващите в средната възраст,
При губещите вкус към живота.

Идете при подрастващите, задушавани в семейството –
При отвратителната гледка
На три поколения, сгъчкани в споделян дом
Като старо дърво с издънки
И загнили, надломени клони.

Излезте и предизвикайте общественото мнение,
Изстъпете се срещу вегетативното робство на кръвта.
И срещу всяко едно неотчуждимо владение.

En robe de parade.
Samain

Подобно рой копринени конци развени край стена
Тя върви край парапет в Кенсингтън Гардънс,
И стъпка по стъпка умира
от нещо от сорта на емоционална анемия.

Наоколо гъмжи от паплачта
На мръсните, жилави, неизтребими деца на бедните.
Те ще наследят земята.

Тя въплъщава края на един изкуствен отбор.
Скуката й е изискана и необикновена.
Тя би желала някой да я заговори
И почти бои се, че аз
извършил бих подобна недискретност.

Преводът е направен съвместно с Кирил Василев

И дните нямат пълнота
Лишени са от нея нощите
И като полска мишка шмугва се животът
Не трепва стрък трева.

Мой Град, любими мой, мой бели! Тъй строен,
Чуй! Чуй ме и аз ще вдъхна в теб душа.
На свирка от тръстика, нежно, в мен се вслушай!

Сега аз зная вече, че съм луд,
Защото тук са милиони в трафика навъсени.
Това не е невинността на дева.
Нито знам да свиря на сиринга, дори да имах.

Мой Град, любими мой,
Момиче без гърди си ти,
Тъй строен като сребърна тръстика.
Чуй ме, в мен се вслушай!
И аз ще вдъхна в теб душа,
И вечно ще живееш ти.

О, поколение на все самодоволни и все
приклещени
Видях рибари, хапващи под слънцето,
Видях ги сред разпасаните им семейства,
Видях озъбените им усмивки и чух чепати
смехове.
И аз съм по-щастлив от вас,
И по-щастливи са от мене те.
А в езерото плуват риби и нямат си дори и дреха.

Тя отмина и не остави потръпване във вените, сега
Минава тя посред дърветата, слята с въздуха разполовен,
Повяваща в тревите, дето стъпва, пребъдваща:

Сиви листа от маслина под дъждовно студено небе.

Дори и в сънищата ми отказваше
И пращаше единствено прислугата.

На любовта познал е този мъж пътеките съкрити,
Непосветен това не би могъл да нарисува.
Сега отишла си е тя, билата негова Киприда
И ти сега си тук, сега си моят Остров.

И ето го това, което надживява всичко:
Очите й на мъртва дама ми говорят.

Очите й на мъртва дама ми говорят,
Че имало е тук любов, от придошли води неизличима.
Тук имало е страст, неизличима от целувки.
Очите й на мъртва дама ми говорят.

¹ Лежащата Венера на Джакопо дел Селайо (1442-1493).