vs. archives

Благодаря за коментара, който нарушава йерархично наложената Ви от инстанция извън „Литературен вестник“ забрана да ми отговаряте.

Смятам това за съществен напредък в автономността, към която сте задължена да се придържате като редактор на ЛВ.

Автономната употреба на способността за съждение и свободен изказ може да е начало на сериозен разговор по повдигнатите от мен мъпроси.

Същевременно неравенството, което представяте като отговор на текста ми – ЛВ=СУ=НБУ=БАН=ВТУ=25 < ЛВ=ФБ – категорично не ме удовлетворява. Забелязва се, че е мислено корпоративно, но на дискурсивно артикулиран текст не се отговаря с абревиатури и неравенства.

Очаквам от Вас членоразделно говорене отвъд алгебричното неравенство, с което лапидарно коментирате тезите ми.

С уважение,
Владимир Сабоурин

1) „Литературен вестник” никога не е бил преобладаващо и определящо университетски вестник. Още от самото начало академията е движеща, но не контролираща сила на вестника.

2) В нито един момент от 25-годишната история на ЛВ не е имало пълно припокриване между сферите на литературата и академията. Точките на разминаване между литература и академия са били за вестника не по-малко важни и продуктивни от точките на среща.

3) ЛВ никога не е имал отчетлива йерархична структура на редакционната колегия. Колективният суверенитет на автономни редактори като негова отличителна черта неизменно го е отличавал през всички тези години от другите периодични издания за култура.

4) Колективният суверенитет на редакционната колегия на ЛВ никога не е копирал йерархичните структури на академията. Автономията на отделните редактори не е била функция на техните йерархични зависимости в сферата на академията.

5) „Литературен вестник” никога не е бил пряко и изцяло функция на 2-3 университетски катедри и тяхната специфична академична дейност.

6) Академията никога не е определяла чрез своите преки йерархични зависимости баланса на властта и разпределението на правомощията вътре във вестника.

7) „Литературен вестник” никога не се е управлявал от неявен център на властта извън вестника, разположен изцяло в сферата на академията и директно пренасящ йерархичната стълбица на взимането на решения от академията в литературата.

Аз, долуподписаният, смятам, че настоящото състояние на „Литературен вестник” пряко нарушава както основополагащия принцип на нейерархичност, така и наложили се през годините практики и баланси на силите между литература и академия.

Изхождайки от тези твърдения, призовавам в качеството си на дългогодишен сътрудник на ЛВ и академична фигура да се направят промени в редакционната колегия, които да възстановят баланса между академия и литература, основополагащ за „Литературен вестник”.

Владимир Сабоурин,
професор по антична и западноевропейска литература
сътрудник на ЛВ от 1994 г.

Макар и номинално „културен деец“, за теб няма публично поклонение в театъра на Народно читалище „Наука“ – 1870 г.

От Ловеч, където аутопсията установява перфорация на язва и перитонит, взета от дежурния лекар за гастрит, тленните ти останки са докарани в дома на майка ти.

Лежиш на леглото, където тя те е открила мъртъв на сутринта. От другата страна на мътните прозорци на стаята ти и остъкления балкон тече Бели Осъм.

Майка ти споменава Горния и многото Му пътища да прибира, когото си е набелязал. В твоя случай е дежурен лекар.

Облечен в пуловер, приличаш на старец. Лявото ти око е приотворено, в черния процеп на устата ти остатък от зъб. Леко си наклонил глава на дясно, сякаш се прислушваш. Жена ти е бременна с второто ти дете. Първото е на година и половина.

От пенсионерската пейка пред блока с гравирана във входа с черна мозайка година „1980“ се вижда мътен триъгълник от реката. Над нея като цитадела се извисява газостанция с ограда, боядисана със свеж ярък миниум. По брега брястове и акации, Бели Осъм бърза за срещата си с Черни.

На некролога пише „националния поет“.

Блазе на нацията, чиито национални поети умират така. Но твоята нация обича и вече отново си има друг национален поет. Няма медии.

Не принадлежиш на никого.

Сбогом, Иво. Твоят бял Осъм е застинал завинаги преди сливането с Черния.

На паметта на Мария Вирхов

Живота губи своя вкус
за вечеря люти чушки
на котлон с гол реотан
мъртвите разчистват терена
за живите но са по-големи.

Аз не сънувам
облегнат на леко открехнатото крило
на трикрил гардероб наблюдавам в полумрака
леглото пред себе си и се събуждам

Голото дете с отрязана опашка
говореше и каза
на поповата лъжичка

Градът е плоска карта
Разгръщам книжката
с надигащите се картинки
Мостът сива ивица
сложена на кръст с канала
Нямам време да отгърна
на следващата страница
Дъгата на моста под който тече
реката на живота ми.

Очаквайте в близките часове и дни сензационни разкрития, всъщност изцяло достоверни и потвърдени новини за интимния живот на несвоите читатели на ЛВ. С други думи, лайнометът е пуснат.

Препоръчва се да запазите мълчание по отношение на несвоите. Всичко казано от вас може да бъде използвано за обогатяване на течащите вече сензационни новини.

Към своите: внимавайте какво (пре)подписвате и кой е авторът на последната редакция. И какво не подписвате.

Имената Ви стоят отзад на ЛВ и могат да бъдат свързани с текстовете на първа страница.

Към несвоите: Не мога да повярвам, че галванизирахме ЛВ.

С намаляващо подлежащо на удържане уважение Ваш несвой читател.

Ивайло Иванов „Малкият Йов“

73-та, август, плажа
на Златни пясъци – и аз, едно хлапе
на шест години, а нозете вече
от нерви го сърбят – и стърже то
с черупчица от мида свойте глезени,
досущ като един невръстен, малък Йов,
който със чирепче изстъргвал е проказата
от своите нозе – и в този миг
тайфа от малчугани покрай мен
минава и, съзряла ме, се смее
със гърлен смях, единствено присъщ
на детската жестокост – и отронвам
една сълза от миглите си аз,
и капва тя във мидата подобно бисерче.
И цялото море, и плаж, и свят
оглеждат се във нея – ей с такова
безценно бисерче аз съм запомнил своето
първо море и знам, че и каквито
вълни да ме люлеят след това
в „морето на живота”, вечно аз
към своя бряг ще плувам несмутим
във лодка от черупката на мида…
А накрая
със него ще платя, наместо с драхма,
и на Харон – дано пък неговата ладия
ме отнесе действително на бряг
от златен пясък – не където няма
проказа, а където зарад нея
не ще понечи никой да ти се присмее!…

Започвай да се сбогуваш
не можеш да кажеш
че нямаше предизвестия
ето, падна простирът
остана да виси
на вертикални струни

Започвай да се сбогуваш
роди се дъщеря ти
което те прави баща
събирай трохите
посети от нея сънувайки
нашествието на мравки

Започвай да се сбогуваш
събери книгите в кашони
някои ще отидат в мазето
някои в гаража други ще се пресяват
за да стигне една до бялото нощно шкафче
на най-студената сутрин

Започвай да се сбогуваш
разходите за живот нарастват
все по-алчно е подземното царство
есента все по-златна
като в христоматиен стих
от Хьолдерлин или Пушкин

Започвай сбогуването
рано или късно (толкова късно)
всичко ще бъде опаковано
след толкова живеене на едно място
остават валма прах
и много боклуци

Вятърът ще се разходи тук.

Миглена,

Или както любезно се обръщаш към мен: Miglena Nikolchina – благодаря за коментара ти към текста ми „Извинение дадено! Извинение прието! Все още не”, коментиращ определянето на Ани Илков за невменяем от ЛВ, каквото и да означава това ЛВ след текста на Йордан Ефтимов („Спекула с младите”) и текстът на ЛВ (без заглавие: „ЛВ се извинява…”).

Коментарът ти напомня важни неща, свързани с дългото време: „минали са 22 години, откакто Ани не е редактор в този вестник”. Позоваваш се на дългото време, за да обърнеш внимание, че ЛВ от дълго време „същестувва (sic) благодарение на други хора”.

В текстовете си „Спекулата на един някогашен млад или Лоши ли са основанията на скандала” и „Извинение дадено! Извинение прието! Все още не” коментирах именно поведението на тези „други хора”. Някои от тях са в ЛВ благодарение на Ани Илков, някои – благодарение на теб.

Твърдя в прав текст, че ЛВ съществува благодарение на тези други хора като всичко друго – „Университетски глас”, стенвестник на Катедра „Теория на литературата” (СУ), литературно приложение на Департамент „Нова българистика” (НБУ) – но не и като в. „Литературен вестник”, в който ти ме покани да сътруднича през есента на 1994 г. като негов главен редактор тогава.

Отбелязваш също така в многозначителни скоби, успоредяващи твоето отсъствие от ЛВ с това на Ани Илков: „и [са минали] 18, откакто аз не съм там”. Доколкото съм могъл да наблюдавам процесите в това дълго време, което визираш, твоето отсъствие от ЛВ не е от същия порядък като отсъствието на Ани Илков.

Не съм чул редактор, въведен от теб в ЛВ, да се обърне към теб 18 години по-късно с текст, подобен на текста на Йордан Ефтимов „Спекула с младите”, с който той гънещо се обръща към Ани Илков. (Може би ти ще сметнеш, че аз се обръщам към теб в момента с подобен текст, но аз не съм редактор на ЛВ, въведен от теб в ЛВ, и не спадам към „другите хора”. Странно, че дойде време да се гордея с това.)

„Ха малко да замълчим”, казваш като заключение на ентимемата си.

Поздравяваш ме и ми пускаш Вагнер.

Това – да помълча, потънал в слушането на Вагнер – не ме касае, защото не е от порядъка на дискурсната етика, в която участвам в този дебат за ЛВ.

Благодаря все пак за популяризирането на мое литературно произведение, което също не е от порядъка на дискурсната етика на протичащия дебат, доколкото е литературно произведение – поемата ми „Йожени или Новата асамблея „Знаме на мира” (Педагогическа поема)”.

„Всъщност още по-грубо е, отколкото го поменх (sic)” е комплимент за мен в отровното блато на политическата коректност, в което Ани Илков е естествено и дори нормално, нормализирано иронично да бъде обявяван за невменяем.

Може би шерването на поемата ми в този контекст иде да е част от аргументацията ти в дебата около ЛВ.

За мен не е. Имам друг спомен: донос на доц. от ВТУ до ВАК, позоваващ се на поемата ми като аргумент в академична процедура.

Поздрав и успех (без музика),

Владимир

„ЛВ се извинява на своите читатели за инцидента, довел до изтичането на текста „Към защитниците на крепостта”, предназначен очевидно за друг вид издание, но озовал се в предишния брой на вестника. ЛВ се извинява и на своя автор и някогашен редактор Ани Илков за това, че публикувайки текста му, е допринесъл той сам да си нанесе трудно поправими морални и чисто езикови поражения.”

Извинение дадено! Извинение прието! Все още не:

Уважаеми ЛВ,

Като Ваш читател приемам, че извинението Ви е адресирано и до мен, но аз не приемам извинението Ви.

За какво ми се извинявате точно? Наричате го „инцидент”. Възразявам на подобна квалификация по отношение на текст, публикуван от редактор на „Литературен вестник”, оторизиран от редакционния формат на вестника да взима автономно решение какво да публикува в броя си.

Или този неприкосновен статут на ЛВ, отличавал го през годините от всичко друго на пазара на формиране на смисъл, е суспендиран?

Нима въвеждате извънредно положение?

Кой, ако е така, е суверенът, взимащ решение за него? Кои сте Вие, суверенните, узурпиращи правото да се обръщате с извинение към „своите читатели” очевидно от някакъв „свой” ЛВ?

Текстът Ви не е подписан. Ако допуснем, че водещият редактор на броя Ани Бурова е автор на неподписания текст, има ли тя правото да изразява колективния суверен на редакцията на ЛВ? Като читател на ЛВ, скромното ми мнение е, че статутът на колективна суверенност не дава право на нито един редактор, взет поотделно, да се обръща към читателите на ЛВ като към „свои”.

Вие говорите за „изтичане на текст”. Текстове изтичат обикновено от информационни цитадели на властта от рода на секретни служби, военни министерства, външни министерства, корпорации.

Вие, които и да сте, безименни и неподписали се, криещи се зад някакъв „Ваш” ЛВ и някакви „свои” читатели, така ли се изживявате? Ако сте това, което имплицира стилистиката Ви с „изтичането”, аз лично бих приветствал всеки лийк.

Твърдите, че „изтеклият” текст на Ани Илков е „за друг вид издание”. Вие чели ли сте броеве на ЛВ от преди 2001-а година? Или за Вас ЛВ започва с идването на Симеон ІІ, разграждането на политическата сфера, деполитизацията и политическата коректност, обслужваща мутрите?

Вие се извинявате и на Ани Илков, чийто текст от 11 май 2016 г. по нищо не се отличава от неговите текстове през 90-те, които очевидно са „изтекли” масово без Ваше знание и суверенно дозволение. Имате ли памет за тези текстове на Ани Илков от 90-те?

Имате ли право да се изказвате за настоящия му текст очевидно без тази памет?

Извинявате се на Ани Илков, че Вие – „вашия” ЛВ и „своите“ му читатели – сте публикували текста му. Не сте го публикували Вие, а Силвия Чолева, съответно нямате право да се извинявате от нейно име.

Смятате, че сте допринесли нещо за моралния и езиков облик на Ани Илков.

Надценявате се. Силно.

Вие ще кажете, че не разбирам тънката Ви ирония. Не, не я разбирам.

Как искате като читател на ЛВ да улавям тънките Ви иронии, когато на практика, извинявайки се иронично може би на Ани Илков, всъщност го третирате като невменяемо лице, което не контролира суверенното си право да отговаря за текстовете си?

Вие, ирониците, отговаряте с извинението си за един невменяем Ани Илков!

Все още нямате право да правите това с авторите на ЛВ.

Пък било то и от името на „своите” читатели.

Все още не.

С уважение Ваш,

Владимир Сабоурин