За дебютна книга Сферата на света (2016) на Андриана Спасова е зряла, сякаш е втора книга след отказ от някаква първа.
В сферата на света й харесвам преди всичко стихотворенията за реални грижи – например „Най-топлото семейство“ (любимото ми), „И днес“, „Жената на виртуоза“, „Сутрешна наслада“ – от които грижи обаче лирическата героиня изрично се срамува в „Срам“. За щастие книгата завършва с тях, завършва силно.
Зрелостта на книгата проличава най-отчетливо в апофтегмите, в апофтегматичните жестове: „не боравя с тези инструменти“, „влюбването/ е чужд център,/ да бъдеш център за друг“, „Друг вкус има виното/ при причастие – друг/ по време на чума“, „да вярваме в любовта,/ докато научаваме/ обратното“, „Почти всяко действие/ е не любов“. И естетски злополучното „Срам ме е,/ че някои измежду нас/ имат реални грижи.“, където стихотворната цялост съвпада с апофтегмата.
Ако античната сила на апофтегматичното говорене е неразделна от зрелостта на говорещия, реалните грижи би трябвало да са загърбеното сърце на тази поезия.
Зрелостта проличава също така и на тематично равнище не на последно място във фигурата на „никаквеца“, експлицирана в случката с настойчиво бутащия в претъпкан рейс: „Извъртам се да видя кой е./ Мъж. Аз също се оказвам/ Мъж. Един никаквец“. Това не е Никой от епизода с циклопа, това е просто един никаквец, поредният. Понякога ти става жал за поредния никаквец: „Нямаш срам – стоиш сам/ до грозен влак без изпращачи“. Тук нямането на срам е на никаквец с реални сякаш грижи, без изпращачи. Малко неубедително и изневеряващо на силата на трезвия поглед, падащ върху никаквците, Сферата на света завършва с „Преди сън обаче/ дясната ми ръка/ топли лявото ти ухо“. Но предхождащата апофтегма – „Почти всяко действие/ е не любов“ – припомня да не се отдаваме на разнежването преди сън. За мен последното стихотворение, вярно на трезвата зрялост на книгата, е предпоследното „И днес“.
Зрялото отношение към никаквците добива най-силен израз, отворен към емпатията и на читател от другия родов пол, какъвто съм аз, в „Красиви лъжи“: „Гневът/ ме върна към живота./ Но първо поседях/ с него“. Преподписвам това. Харесвам тази гневна Сафо.
Любимата ми античност в Сферата на света, нескъпяща на античности: „Хилеше се/ дори когато се давех“, по-скоро по Архилох.
Хиленето и гневът, които ни връщат към живота и неговите реални грижи отвъд стъклената сфера на академията и естетизма, взривена от архилоховския хилеж на морето и възкресяващия гняв на седящата до поредния никаквец Сафо.
