Дойде време за втората редакция на този текст.
http://kulturni-novini.info/news.php?page=news_show&nid=23722&sid=74
Тя е политически коректна. В началото на текста „пичове“ е заменено с „хора“, целият финал е пренаписан.
Интересен опит, за който благодаря на г-жа Антоанета Добрева, редактор на „Културни новини“.
Прочее, сега имате и политически коректното ми напускане на ЛВ.
Дерзайте, пичове.
Взимам повод за тези бележки към употребата на термина „левица” от реакцията на А. Кьосев на новината, че „студенти по английска филология от американския университет в Йейл са започнали подписка за закриването на курса по класическа английска литература, защото той включва само бели автори мъже”.
Какво е „лявото” в подписката на студентите от Йейл?
За мен – нищо. Йейл е един от най-скъпоплатените частни университети в САЩ, огнище на разпространение на френския постструктурализъм и неговите политики на различието. Подписката в Йейл демонстрира една доведена до абсурд малцинствена политика, която на свой ред е основополагаща за неолиберализма.
Какво му е „лявото” на подобни неолиберални малцинствени политики?
Нищо.
Имаме пред себе си типична проява на неолиберализма в сферата на академията.
Академична – да, левица – не.
Влизането на българския цар в политиката сякаш успя за по-малко от година да направи невъзможно осмислянето на ставащото в страната както в етиката на автентичния индивидуален опит, така и в сухото поле на чисто политическата интерпретация. На ниво разчитане на символите на царственото това положение на нещата се набеляза още през пролетта на 2001 г. Най-умело схвана ситуацията И. Дичев с тезата за “сакралното тяло”. Тази теза беше затвърдена в изборната нощ, когато след оповестяването на предварителните резултати И. Костов с посивяло лице изтърси на пресконференцията на ОДС, че “глас народен – глас божи”. Предизборната кампания на царя от своя страна се градеше върху тъмността на трансцендентното слово и отговарящите на тази тъмност усилия на тълкуванията. Медиите осигуриха резонансната кухина, в която нищото на царското мълчание да отекне с всепълнотата на по неведоми пътища все пак достигналия до нас повик. С това те, разбира се, не направиха нищо по-различно от характерното например за поджанра на интервюта с творци или по принцип създатели на художествено творчество по мъртво ефирно време на мъртво ефирно място, с тази разлика, че това ставаше в самото око на живота, по Канал 1, когато ракията и салатата се слагат на масата. Като изключим съсловието на професионалните анализатори, беше най-малкото обидно и леко налудно да виждаш как всяко изказване за царя бива въвличано в черната дупка на мълчаливото присъствие на трансцендентното. Богът в случая не се свиваше, за да направи място на творението си, а митологично го поглъщаше. В изборната нощ И. Кръстев единствен отказа да коментира случващото се, като по този начин за пореден път беше едни гърди напред в интерпретацията.
Припомням тези добре известни неща от близкото минало, защото ми се струва, че от известно време в заслужаващите внимание и респект коментари на текущата политика пълзи едно притъпяване на яркото и отчетливо усещане от пролетта на 2001 г. за фантасмагоричната мараня над ливадите, в която ни повече, ни по-малко боговете се завръщаха. Ако съдя по себе си, това усещане беше очевидно налудно. Опитвайки се да не бъда патетичен, мога да кажа, че възприемам безвъзвратния факт, че в нощта на 17 срещу 18 юни не се събудих от тази фантасмагория като нещо, което ме застрашава в личен план. Перверзно е да си на 35 и за пореден път да подкрепяш политическа сила, която за пореден път дебелооко е излъгала. Че царят не можа да бъде спрян обаче, вече е обективно болестно състояние. В този може би все пак личен смисъл си спомням фантасмагоричната атмосфера на пролетта на 2001-а и се питам какво се е променило през тези месеци, та вцепененото трептене да си отива от опитите да си обясним ставащото. Това не може да се обясни само с некакво психологическо претръпване или вътрешномедийна динамика, макар че “народопсихологически” и експертно може би е именно така. Ако има обаче нещо, на което идването на царя ни научи, това е осъзнаването, че народ все пак има и че ние или аз не сме народът не в смисъл, че теоретично не приемаме това понятие, а в практическия смисъл на всекидневното съществуване, смислено и отговорно с оглед на определено специфично добро, колкото и да са диференцирани благата, които наричаме “добро”, в един щем нещем суховато делови свят, удържан от хладни медии в бодливо настръхнало сцепление. Реалното излизане на народа на политическата сцена забранява позоваването на народопсихологически аргументи. Тази забрана само на пръв поглед разбива отворена врата: именно реалната поява на народа укрепва необходимата илюзия, че с него нещо може да се обясни, пък било то в модуса му на медийна конструкция. Обясненията наистина трябва да бъдат “чисто” политически, т.е. да изхождат от просветителската конструкция и формална идеализация, че обществото се гради върху договор и че в него не може да има елементи, които не са страна в договора. Българският цар е елемент, който не е страна в договора, най-малкото защото е номиниран за министър-председател от народни представители, които са негови представители, без самият той да е народен представител. Мисля, че чисто формалните противоречия заедно със спомена за фантасмагорията на появата сред нас на една мълчаливо присъстваща трансценденция са двете неща, за които, въпреки бързо натрупания опит и зрялост на резигнацията, имахме по-ясно съзнание и по-ясен език в разгара на безумието, отколкото сега.
1) https://vladimirsabourin.wordpress.com/2015/05/19/отворено-писмо-до-йордан-ефтимов-във-в/
2) https://vladimirsabourin.wordpress.com/2015/07/13/ние-очевидно-понасяме-себе-си-чудесно/
3) https://vladimirsabourin.wordpress.com/2016/04/25/спекулата-на-един-някогашен-млад-към/
4) https://vladimirsabourin.wordpress.com/2016/05/23/разпознаване-23-05-16/
5) https://vladimirsabourin.wordpress.com/2016/05/26/всеки-получава-каквото-иска/
6) https://vladimirsabourin.wordpress.com/2016/05/28/извинение-дадено-извинение-прието-вс/
7) https://vladimirsabourin.wordpress.com/2016/05/28/отговор-на-коментара-на-миглена-никол/
8) https://vladimirsabourin.wordpress.com/2016/05/30/прессъобщение-2/
9) https://vladimirsabourin.wordpress.com/2016/06/01/тези-към-лв/
10) https://vladimirsabourin.wordpress.com/2016/06/02/алгебрични-и-реални-неравенства-ad-мари/
11) https://vladimirsabourin.wordpress.com/2016/06/02/виж-кой-говори-2/
12) https://vladimirsabourin.wordpress.com/2016/06/02/разговор-да-изгонване-на-чолева-да/
13) https://vladimirsabourin.wordpress.com/2016/06/02/бий-чолева-продължаваме-нататък/
14) https://vladimirsabourin.wordpress.com/2016/06/03/сбогом-лв/
Tricky
Abbaon Fat Tracks
Fuck you in, tuck you in, suck you in
‘Then you fly
You fly as fast as you can to baby Jesus!’
I am she, mistakes of men
Gritted teeth, fists are clutching
Breast stroke, lots of touching
See you in the sauna
There’ll be a big foreigner at my
Hotel, motel, hotel, motel
I fuck you in the ass, just for a laugh
With the quick speed, I’ll make your nose bleed
I ride the pre-menstrual cycle
Forget about Michael
Now here’s the big blast, I like the big catch
I’ll spray you straight through
I spray your daydreams
Enjoy myself, within myself
And back again, encouraging sin, a powerful mind
Devious mind for a devious kind
Ugly noises and strange ways by the two praise
I roll up the blue bills
I snort the cheap thrills
1. “Алтернативата Шлайермахер”. – в. Литературен вестник, бр. 24, 1994, с. 2.
2. “Символите на другите”. – в. Литературен вестник, бр. 25, 1994, с. 2.
3. “Граматология на ръкава”. – в. Литературен вестник, бр. 26, 1994, с. 2.
4. “Апориите на метаезиковостта”. – в. Литературен вестник, бр. 27, 1994, с. 2.
5. “Херменевтика на златото”. – в. Литературен вестник, бр. 28, 1994, с. 2.
6. “Тавтологии на разбирането”. – в. Литературен вестник, бр. 30, 1994, с. 2.
7. “Превращения”. – в. Литературен вестник, бр.12, 1998, с. 10-11.
8. “Сложност и ред”. – в. Литературен вестник, бр. 30, 1998, с. 3.
9. “Крадецът на праскови или Философия на новата музика”. – забравих къде точно, в брой на Бойко
10. “Медии”. – в. Литературен вестник, бр. 3, 1999, с. 2.
11. “Бележки към превода на Диалектика на Просвещението”. – в. Литературен вестник, бр. 33, 1999, с. 5, 7.
12. “Eyes Wide Shut или Виена, новела на съновиденията”. – в. Литературен вестник, бр. 39, 1999, с. 8.
13. “Тези към Естествен роман”. – в. Литературен вестник, бр. 10, 2000, с. 4.
14. “Ляво и литературно”. – в. Литературен вестник, бр. 35, 2000, с. 5.
15. “Надежда Радулова, Екстатичната [sic] прозрачност на утрините”. – в. Литературен вестник, бр. 39а, 2000, с. 5.
16. “Катето от Вупертал”. – в. Литературен вестник, бр. 10, 2001, с. 6.
17. “Езикът: празната деиксия”. – в. Литературен вестник, бр. 23, 2001, с. 10.
18. “Оберлихт: интериор и светлина при Райна Маркова”. – в. Литературен вестник, бр. 27, 2001, с. 6.
19. “Георг Зимел: биографично-библиографска бележка”. – в. Литературен вестник, бр. 6, 2002, с. 11.
20. “Господарят и Робът при Галин Тиханов”. – в. Литературен вестник, бр. 32, 2002, с. 6.
21. “Естетическа теория или изкуство на най-малкия преход”. – в. Литературен вестник, бр. 6, 2003, с. 6, 10-11.
22. “Милост за Фауст”. – в. Литературен вестник, бр. 15, 2003, с. 6, 14.
23. “Другост, солидарност между чужди”. – в. Литературен вестник, бр. 22, 2003, с. 10.
24. “След сюблима: Bulgaria Limited”. – забравих къде точно, в брой на Бойко
25. “Паузата: проекти, форми, глина”. – в. Литературен вестник, бр. 9, 2004, с. 6, 10-11, 13.
26. “Модернизмът, обяснен за деца”. – в. Литературен вестник, бр. 18, 2004, с. 10-11.
27. “Незаобиколимата медиалност на любовта”. – в. Литературен вестник, бр. 22, 2004, с. 6.
28. “Роберт Музил: дългият път към Мъжът без свойства”. – в. Литературен вестник, бр. 32, 2004, с. 12-13.
29. „Бог Върнън Литъл: онтология на сънуването”. – в. Литературен вестник, бр. 2, 2005, с. 14-15.
30. „Черното на Космоса, черното под ноктите”. – в. Литературен вестник, бр. 15, 2005, с. 6.
31. „Текстология сега”. – в. Литературен вестник, бр. 18, 2005, с. 6.
32. „Записки за смъртта”. – в. Литературен вестник, бр. 23, 2005, с. 14.
33. „Книжният човек и народът на книгата”. – в. Литературен вестник, бр. 27, 2005, с. 9-10.
34. „Произход на испанския пикаресков роман (откъс)”. – в. Литературен вестник, бр. 32, 2005, с. 10-11.
35. „Промискуитет и миноритарен дискурс”. – в. Литературен вестник, бр. 2, 2006, с. 9, 12-13.
36. “Castillo Interior. Прелиминарии”, в. Литературен вестник, бр. 24, 2007, с. 14- 15.
37. “Малък коментар към Книга на Приятеля и Възлюбения (1283/85) на Раймонд Лулий”. – в. Литературен вестник, бр. 39, 2007, с. 9, 12.
38. “Кабала и женственост”, в. Литературен вестник, бр. 3, 2008, с. 10-11.
39. „Ако мистиците бяха физици: липсващи страници на Кирил Василев”. – в. Литературен вестник, бр. 21, 2010, с. 5.
40. „Към историята на победените. Тиханов в Бразилия“. – в. Литературен вестник, бр. 39, 2013, с. 9, 11.
41. „Хиазъм и модернистичен гений“. – в. Литературен вестник, бр. 13, 2014, с. 5.
42. „Похищението на България или политическият роман на 2002-2009 години”. – в. Литературен вестник, бр. 30, 2014, с. 9-11.
43. „Между трона на свети Петър и Сега отпускаш Твоя раб: към политическата теология на Владимир Градев”. – в. Литературен вестник, бр. 17, 2015, с. 3.
Знам, че не Ви дреме, но искам да се сбогувам с Вас. Ударихте дъното, пичове, и не съм склонен от стар сантимент по Вас да Ви последвам там. Имам планове за бъдещето извън академията. Сбогом.
Споделих с Вас литературната си младост и Вие бяхте неочаквано свежи, загорели, невротични асистенти и асистентки, които дори споделяхте с мен, маргинала, захвърлен за назидание на местните в БГ провинцията, голямото си желание да бъдете щастливи, макар и българи. Добре, че Вашите литературни асистенти сега не знаят какви сте били като млади пичове и пички и от какво сега ги лишаватe. Горко им, Вие взехте своето през 90-те, за тях оставихте и вещо ги въведохте в академичната пустиня на 10-те.
Сбогом, Миглена, дълго гледах в отражението на щита, за който ти ми разказа в първи курс по антична литература, ужаса и ти вярвах. Вече беше късно за всичко между нас (не че истински си ми помогнала някога, не те виня като гледам Камелия и Мария), когато ледено ме лъхна тъкмо в „Еднорозите на Революцията” арканумът на феминизма ти, властта без лице, било то женско, мъжко или детско.
Сбогом, Бойко, 90-те за мен беше преди всичко ти, пърхащата ти в предчувствие на настъпилия гробищен мир на мирния преход тлъстогърба пеперуда, благодаря ти, мъдър скръбен братко. Благодаря за скръбната ти Премъдрост, стоически лишаваща се от Изхода от Египет (не се залъгвай, че можеш да бъдеш ведър хедонист там). Дължа ти много, братко, но ще се разплатим някъде другаде.
(С Гогата се сбогувах през далечната 1999-та. Гордея се, че бях първият който видя АТМ терминала в него. Така и не разбра пича, че има по-свежи начини да трупаш реален и символен капитал от това да бъдеш национален поет на българите и меланхолен български негър за чужденците.)
Сбогом, Йордан Ефтимов, интригантът, който израсна и разпери криле във Вас, ме изпълва с ужас на фона на поезията Ви, която боготворях през 90-те. Светла памет на неизвестния поет от края на ХХ век. Сега сте само една всеизвестна фрустрирана Гого-Гага. Вървете по медиите и дяволите.
Сбогом, Камелия, асистент № 1. Олаби малко, сестро. От сърце ти го казвам, прикована сестро. Чаените церемонии и парижките финтове на теорията, от които видимо и неподправено се опиваш, не разрешават по никакъв начин проблема ти със свободата. Тя е проста.
Сбогом, Мария, асистент № 2. Дано усетиш навреме, че твоят № 2 е индулгенцията, която може да те спаси. Простодушно ти го пожелавам, но вече няма да си мръдна пръста. Излъга ме в очите, жертвена сестро, надянала маската на топлата човечност, за да представляваш арканума на властта. Това ще ти се въздаде, жертвена сестро, Нейно е отмъщението и Тя ще въздаде.
Другите от ЛВ не ме касаете, почивайте в мира на мирния си преход, наречен изследване на праха на близкото минало с активната мероприятийна помощ на ченгетата, които разобличавате, защото вече не могат да бъдат реално осъдени и да гният в затвора.
Сбогом и не прощавайте, академични мандарини, повервали си след Симеон ІІ, че гладкото протичане на семинара Е епифанията на литературата и политическото.
Нежно опирам магнума на теологическата си обсценност в гениталиите Ви, както Самюъл Джаксън в кура на Робърт де Ниро в „Джаки Браун”.
И преди да Ви отнеса топките и путките, дето вече ги нямате, за сбогом се разчувствам:
What Da Fuck Happened to You, Man??
Your Ass Used to Be Beautiful!
След последната новина за предстоящото изключване на Силвия Чолева от ЛВ съм длъжен да заявя, че като несвой читател на „Литературен вестник” окончателно снемам персоналното си доверие в говоренето тук на редактора на ЛВ Мария Калинова.
В тази връзка съм длъжен да припомня, че Мария бе затворила (или както там се казва) ФБ-профила си и го реактивира очевидно единствено за да играе ролята на човешкото лице на арканума на редакционната колегия на ЛВ.
Маска яде човешко лице.
Отказвам вече да правя разликата между маската и лицето. Стига толкова!
Гонете Чолева и да започваме начисто.
Моля всеки, който подкрепя каузата, която отстояваме като различима група хора с лица и подписи, да помисли и предложи как да продължим нататък.
ЛВ е мозъчно етично мъртъв.
Да живее бъдещият „Литературен вестник”, както и да се казва той!
С този текст реагирам на лично съобщение от редактора на „Литературен вестник” Силвия Чолева, която ме уведомява, че в редакционната колегия на ЛВ не просто има консенсус да не й се предоставя възможност да прави броеве, но и директно се подготвя изключването й от вестника.
Знам, че властта като арканум предполага изцяло различно – противоположно – интериорно и публично говорене. Редакционната колегия на ЛВ така ли работи?
Властта Ви арканум ли е?
Мария, защо във ФБ заяви преди малко „Може да се видим и да говорим в тази връзка.”? За какво, ако ЛВ смята да изгони Силвия Чолева, която е последният гарант на нейерархичния „Литературен вестник“ и спирачка за академично-властовото Ви самозабравяне?
Не усещаш ли, че това означава да ме лъжеш в очите? Бъди сигурна ти, подвеждаща ме за някакви разговори, чаепития и прочее, и арканумът, който представляваш като човешкото му лице във ФБ, че аз, Владимир Сабоурин, няма да оставя нещата така.
Жалко, Мария.
Арканумът не си струва това.
Здравей Мария,
това е наистина друго нещо. Не беше нужно да подменяш поста си, на който отговорих, беше забавен:)
Благодаря за артикулирания отговор на моя отговор на алгебричния ти пост, който при цялата ми симпатия към кръга пи, беше неуместен в разговора, който тепърва предстои да проведем.
И то не във ФБ, а във формат, оторизиран да взима решения за промяна в редакционната колегия на ЛВ.
Ако се окаже, че имаш/имате време за подобен разговор на друго място и в друг формат, ще означава, че си/сте намерила/намерили време да помислиш/помислите за ЛВ отвъд неотложните си академични ангажименти. Аз не бързам.
И също имам такива ангажименти.
Междувременно ще очаквам публичното обявяване в ЛВ на времето, мястото и участниците в срещата.
По стечение на обстоятелствата нямам никакви съпротиви „срещу теорията и аналитичните дискурси” (вж. библиографията на научните ми текстове). Не съм „употребАвал садистично”:) психоаналитичния жаргон, адресатът е друг, обърни се пряко към него.
Мисля, че инерционно допускаш грешка да виждаш говоренето ми като субверсивно – не е. Помисли пак.
Говоренето ми цели конструктивни промени в редакционната колегия на ЛВ.
Ако това е субверсивно, здраве му кажи.
В момента, в който посочите дата и място за срещата, в която да се обсъди промяната в редакционната колегия на ЛВ, разминаването на ЛВ и ФБ ще е факт.
Очаквам този факт.
Не преподавам академично писане, адресатът е друг, обърни се лично и поименно към него.
Но тъй като това се повтаря – повторенията, знаеш, са психоаналитично значими – нека го кажа: не съм говорител на неназования човек, към който през мен се обръщаш.
Отдавна съм напуснал самопричинената непълнолетност, която непредпазливо ми вменяваш с повторението си. По тази тема имаш много за губене, по-внимателно.
Ето, чуй какво казвам:
определете среща, в която да обсъдим промените в редакционната колегия на „Литературен вестник”.
