vs. archives

Винаги съм се смятал за самотен боец. После прочетох при Че Гевара, че събърбън герилата не трябва да надвишава 8 души. Но тук няма и толкова. Юнгер ме върна към себе си – партизанският отряд трябва да се състои само от един човек, самият ти.

Влади здравей,

Сега се прибрах в Атина и прочетох всичко.
Признавам, че харесвам втория (публикуван в Литернет) вариант на “Сбогом, ЛВ” много повече от първия. Не само защото обсценното, дори концептуализирано, би могло до такава степен да разсее един неподготвен читател, че да измести тежестта на текста, но най-вече защото в новия вариант финалът съдържа няколко параграфа, които смятам за особено важни, всъщност най-важната и съществена част от спора около ЛВ.
Ето ги:

“Напускам Ви като Ваш дългогодишен сътрудник и читател, след като се опитах да Ви убедя, че трябва да направите промени в редакционната колегия, които да неутрализират изражданията на академичната ендогамия, която практикувате в момента.
Вие предпочетохте да останете насаме със себе си. Оттук насетне „Литературен вестник” окончателно се превръща в университетски стенвестник, а редакционната му колегия в Катедра, съставена от професори, доценти, главни асистенти, старши асистенти и асистенти, намиращи се един спрямо друг в йерархични отношения на подчинение и зависимости.
А читателите са студенти, на които предстои да положат изпит пред Вас, академичната власт, разбираща от литература повече от тях.
И поради това трябва да Ви харесват, както като преподаватели, така и като поети.”

Това са думи, под които бих могла изцяло да се подпиша. Сблъсъкът е принципен, колкото и да има опити да бъде представен като личен. И именно принципната си (и не лична) позиция бих искала да прибавя в подкрепа на твоята.
Смятам – от години мисля така -, че срастването на Академия и литература е едно от най-опасните неща, случващи се литературата в световен план. Академията произвежда теория, илюстративно спрямо нея произвежда (често от същите хора) литературен текст, който на свой ред бива тълкуван, ситуиран и канонизиран въз основа на тази теория (често от същите хора), така че да я обогатява с нови литературни примери. Това е кръгов, абсурден и самодостатъчен процес, способен да продължава до безкрай, без да излиза от своята кръговост. Създава движение също толкова, колкото хамстерът, тичащ километри вътре в колелото си. Когато една система се самозадоволява, рано или късно (обикновено рано) започна да се самозадоволява и в онзи първоасоциативен (обсценното май е неизбежно, а?) смисъл на думата. Т.е. остава ялова.
Това не е само български проблем и не само проблем на ЛВ. Но в едно толкова тясно пространство като българската литература и без алтернативна трибуна е особено ясно поставен и болезнен.
Обичам да казвам (тъкмо днес е особено актуално :), че не може някой да свири дузпа и едно временно с това да рита топката. Няма такава игра! Това е морално вредно, а оттам автоматично и литературно вредно. Първото неизбежно води до второто с математическата точност, позната ни от тоталитаризма.

Това исках да кажа накратко. Публикувай, ако искаш, този текст във Фейсбук или където другаде прецениш в мрежата.
Добре е да говорим, дори и, ако се налага, само помежду си. По-смислено е от мълчание.

Поздрави
Яна

Смятам, че сме навлезли със страшна сила в принципно нов етап на мирния преход, различен от присвояването на ресурс през 90-те.

Новото според мен е, че сега вече с откраднатия през 90-те ресурс трябва да се купят „младите“, по-точно казано бъдещето на бг литературата.

Това е много важно, хора! С всички налични сили на партизанската война трябва да се противопоставим на стартиралата кампания по корумпирането на сега навлизащите в литературата автори.

Да ги убедим, че това е мишеловка, че ще ги съсипе като автори, че ще ги лиши от безсмъртие.

Войната е започнала и никой да не се прави, че не вижда това.

Мирният преход като цяло е перманентна гражданска война на крадците срещу обраните, но сега вече наистина става дума за необратимото открадване на бъдещето на бг литературата.

Трябва да се борим за всяка душа на млад автор, да им се молим, да ги сритваме в задниците, да им показваме, че извън мишеловката животът е по-жив, че сиренцето не си заслужава да продадеш вечността на душата си и текстовете си.

Като за начало: Не продавайте литературното си първородство за кастронче леща!

И: Не забравяйте, че който има, се посира от страх да не го изгуби.

Знае, че го е откраднал, това увеличава страха му.

Вие от какво се страхувате??

В относително ведро и спокойно постсеместриално очакване на становището на Александър Кьосев по казуса ЛВ реших да си припомня как се развиха нещата с казуса Марин Бодаков преди осем години. Това припомняне е важно за мен, доколкото проточването на стратегическото мълчание около казуса ЛВ започва да ми напомня за на пръв поглед добре позабравени времена и нрави.

Преди 8 години написах и публикувах трийсетина текста, в които исках оставката на г-н Бодаков като редактор на в. „Култура”, смятайки, че е неприемливо от гледна точка на журналистическата етика да се съвместяват позициите на редактор на „Култура” и съветник на Георги Пирински.

Писането ми остана без никакъв резултат. Всеки може да се убеди в нулевия резултат, хвърляйки просто в момента as you read бегъл поглед към редакторското каре на в. „Култура”.

Мълчанието на г-н Бодаков се оказа на 100 % полезно, моето писане с нулев КПД.

Дали обаче между мълчанието на г-н Бодаков и мълчанието на А. Кьосев може да се постави знак на равенство?

До окончателното доказване на противното аз ще избягвам да поставям този знак на равенство.

Не изключвам възможността мълчанието на А. Кьосев да може да бъде успоредено по-скоро с близо двумесечното забавяне на литературно-историческия трактат на Йордан Ефтимов на тема „Как да не отговоря кратко и ясно защо поздравих Л. Левчев от подиума на зала 6 на НДК”.

Но и този сценарий куца, защото доколкото познавам литературнополитическите текстове на А. Кьосев, подобен изврътлив Йордан-Ефтимов чаршаф би бил обида за самия него като мислещ и пишещ човек.

Общо взето ползите от мълчанието, дори когато се пише пространно и ерудирано, видимо и недвусмислено натежават над вредите както в случая Бодаков, така и в случая Ефтимов.

Аз обаче ще се въздържа до окончателно доказване на противното да паралелизирам тези два случая с моментното решение на А. Кьосев да помълчи.

Засега не вярвам то да е окончателно.

Би било несериозно и навяващо не особено приятни аналогии. При уважавана академическа фигура като А. Кьосев не е изключено вредите от мълчанието да натежат спрямо ползите.