Думите се движат заедно с кораба. Мястото на думата е гората. Думата почива под думите като златен грунд в древен образ. Щом се стигне дотам думата да не оживява думите, тогава под напора на прилива им се разпростира едно ужасяващо мълчание – първо в храмовете, превръщащи се в разкошни надгробни паметници, след това и в преддверията.
Най-лесно е да сплашиш онзи, който вярва, че при заличаването на мимолетната му проява в този свят всичко приключва. Това е известно на новите рабовладелци и върху това се основава значимостта, която те придават на материалистическите учения.
През далечния и съдбовен за България край на 90-те, когато за първи път преживяхме, без да знаем още, първата литературна ПР кампания („Естествен роман”), а Симеон ІІ биваше подготвян от съветските другари за парашутиране в БГ, излезе един роман, който така и не прочетох, но чието заглавие ме съпровожда през всички тези години постмортем на политическото и литературното в неолибералната фаза на все по-мирния мирен преход – „Нови степени на свободата”.
Позволявам си да се върна толкова назад в говоренето си по казуса ЛВ, при това без да съм изчел задължителната библиография, защото изповядвам схващането, че с предстоящото тези дни единодушно изгонване на Силвия Чолева от вестника ще се затвори последната страница на новите степени на свободата, които представляваше „Литературен вестник” през 90-те.
В предходен свой текст по казуса предложих да дефинираме настоящото състояние на ЛВ като окончателна победа на академичния неолиберализъм в мащаба на един литературен вестник, докаран до университетски стенвестник на Катедра „Теория на литературата“ (СУ) и тук-там НБУ. Окончателна победа, която вече се е случила в мащаба на процеса на мирния преход и която ЛВ, изцяло успоредно на правилната линия, в крак с времето и в съзвучие с решенията на последния конгрес на КПСС, редакционно имплементира.
Впечатляващ, поне за мен, който вече гледа на ЛВ изцяло отвън, след като публично заявих, че го напускам след 22 години сътрудничество, е изоморфизмът между редакционното затваряне на последната страница на новите степени на свободата – и достигането на нови коти на мълчанието в скандала или дебата, както ви харесва, около ЛВ.
Мълчанието на литературните асистенти сякаш е в реда на нещата. Макар чувствително да деформира и накърнява автономността им на редактори, то е по-скоро структурно следствие от основополагащата подмяна на литературното с академичното, при която академичните йерархии се проектират в литературното поле, прекроявайки го властово по свой образ и подобие.
Но от какво е обусловено мълчанието на Александър Кьосев?
В изцяло личен разговор (различен от публичния разговор в Синия лъв, който той публично обяви за личен) А. Кьосев беше така любезен да сподели с мен някои съображения относно сгрешените основания на поведението ми, от които би могло да се изведат съответно определени основания за неговото странно мълчание, което аз като външен наблюдател възприемам като съществена нова степен на мълчанието в казуса ЛВ.
Аз няма да си позволя да направя това извеждане вместо него.
И не защото би било проява на „лош вкус”, както натърти А. Кьосев в едно обяснение на стената си във ФБ, а защото по никакъв начин нямам намерение да му спестявам необходимото усилие на публичната аргументация, която според скромното ми мнение той дължи след като по собствена инициатива вече взе участие в събитието в лична устна форма (но не в Синия лъв).
Докато това не се случи, мълчанието на А. Кьосев по казуса ЛВ представлява обезпокоителна нова степен на един обезпокоителен сам по себе си феномен.
Където има безсмъртие – където дори е налице само вярата в него – там трябва да допуснем позиции, при заставането на които човек не може да бъде досегнат или накърнен посредством никаква земна власт или свръхвласт, да не говорим за възможността да бъде унищожен. Гората е светилище.
Този текст, за разлика от предходния за академичния неолиберализъм, ползите му за някои и вредите му за литературата, е личен и не ангажира никого с взимането на отношение по възможност в писмена форма и извън постове във ФБ.
Същевременно той не нарежда в качеството си на личен да се запази мълчание, а по-скоро се учудва, че някой го прави и някои го следват. Личният характер на опита, който ще опиша по-долу, не забранява неговото споделяне и оспорване.
За първи път се натъкнах на явлението, което искам да коментирам тук, при написването на „Отворено писмо до г-н Марин Бодаков” в далечната предбойковска 2007-та. Накратко припомням за по-младите и по-щастливите да не го знаят: призовах в това писмо г-н Бодаков да напусне в. „Култура”, след като научих, че е станал съветник на Георги Пирински, изтъкната високопоставена комунистическа (не се чете), която по това време бе Председател на Народното събрание.
Г-н Бодаков запази мълчание, в което внушително количество хора, някои уважавани от мен, други по-малко, го подкрепиха и окончателно се убедиха, че аз, Владимир Сабоурин, съм гадно копеле (в случай че бяха пропуснали да разберат това още през 1993 г. във връзка с дебютната ми книга „Sex Shop”).
Аз лично бях впечатлен от запазването на мълчание от страна на г-н Бодаков, доколкото написах и публикувах в мрежата около трийсетина текста май бяха, в които настойчиво се обръщах към него като към журналист, интелектуалец, субект на говорене и прочее.
Реших, че това е изключение.
Поведението на един високонадарен поетически и културно мълчаливец не би могло да се взима за правило как да се държим в публичното пространство, когато към нас се обърнат с членоразделна реч и особено в писмена форма.
Почти десет години по-късно се наложи да преразгледам убеждението си за уникалността на поведението на г-н Бодаков. По интересно стечение на обстоятелствата получих поука за неидиосинкразната изключителност на г-н Бодаков не от кой да е друг, а от същия, който с обичайната си любов към скандали за чужда сметка ме бе информирал за прекарното Георги-Пиринско съветничество на г-н Бодаков.
Става дума за Йордан Ефтимов, разбира се. При още по-интересното стечение на обстоятелствата самият той – а не някой друг Й. Ефтимов, както би могло да се предположи – лично в имейл ме информира за прелюбопитния си текст за честването на юбилея на Любомир Левчев, публикуван в небезизвестния в. „Труд”.
На 19 май 2015 г., осем години след първото, написах второто си „Отворено писмо”, този път „до Йордан Ефтимов във връзка с участието му в юбилея на Любомир Левчев”.
Последва направо стряскащо и плашещо с продължителността си мълчание, такова на фона на обичайната медийна мълниеносност на взимането на думата от негова страна.
Почти два месеца Йордан Ефтимов не отговори на Отвореното писмо, което бях адресирал до него. След което ми сервира един литературно-исторически трактат, обръщащ се към мен с „проф. Сабоурин” и ползващ чужди езици в оригинал, предимно немски. Ученият му отговор на Отвореното ми писмо се бе проснал като чаршаф във в. ЛВ, видимо и убедително смазвайки както скромния обем, така и неученото, простовато и директно съдържание на моето Отворено писмо.
Отговорих на Й. Ефтимов, че в конкретния случай, за който говорим, ме интересува единствено неговото поведение – отправянето на публичен поздрав към Л. Л. от подиума на зала 6 на НДК – от което продължавам да съм изненадан, въпреки пространните му и ерудирани литературно-исторически обосновки.
Твърдях и твърдя отново тук в прав текст, че Й. Ефтимов не отговори защо е отправил публичен поздрав към един изтъкнат представител на престъпната комунистическа върхушка от подиума на зала 6.
Като един от най-добрите в класа, той написа литературно-исторически трактат, за да запази мълчание по един прост въпрос, адресиран публично в писмен вид до него.
Както г-н Бодаков, така и Й. Ефтимов ми направиха показно, че с отворени писма мълчанието става мъдро, а питащият – идиот, по-лошо дори местен Мунчо.
Мисля, че си научих урока и, когато се включих в дебата около ЛВ една година по-късно, не написах Отворено писмо.
Написах обаче няколко текста, които излязоха първо в блога ми, а после два от тях и в електронна медия за култура.
Първият формулираше „Тези към ЛВ”, спрямо които ЛВ запази мълчание, макар че се погрижих да не му досаждам с Отворено писмо.
По-интересното беше обаче, че още преди моя текст Миглена Николчина през ФБ нареди (предполагам на своите асистенти в ЛВ) да запазят мълчание.
Това не ми се беше случвало. Нареждане за превантивно запазване на мълчание преди началото на същинското ми говорене!
М. Николчина препоръча и на мен, макар че не съм неин асистент, отново чрез пост във ФБ, адресиран персонално до мен (после изтрит от нея), да помълча.
Смятайки, че това не може да е сериозно, написах и публикувах в блога си първо писмен отговор на междувременно изтрития пост на М. Николчина, след което написах и публикувах на същото място текст, в който коментирах позицията на А. Кьосев в скандала около ЛВ.
С това личните ми спомени за мълчанието дотук се изчерпват. Изводът, до който на този етап стигам след опита си с г-н Бодаков, Й. Ефтимов, М. Николчина и А. Кьосев, е, че в крайна сметка аз съм грешният човек, на който да се отговори.
Засега не съм се отказал да се утешавам с мисълта, че не съм грешният човек, който да задава прости въпроси.
И това, разбира се, подлежи на фалсифициране, т.е. на опровергаване чрез нов опит.
Който е преживял опожаряването на една столица, навлизането на източните войски, никога няма да изгуби будното недоверие спрямо всичко, което може да се притежава. Това е негов плюс, защото той ще спада към онези, които без особено голямо съжаление ще обърнат гръб на селския си двор, на къщата си, на библиотеката си, в случай че се наложи. Той дори ще забележи, че с това е свързан акт на свобода. Само който се оглежда, претърпява съдбата на жената на Лот.
Икономическите теории имат валидност „на кораба“, докато покоящото се и непроменливо притежание лежи в гората, този плодороден пласт, несекващо даващ нови жътви.
Има ситуации, които непосредствено призовават към морално взимане на решение. Това се случва преди всичко там, където машинациите достигнат най-дълбоката си турбулентност. Тогава взимането на решение опира до отделния човек и то под формата на или-или, при което всяко трето поведение – неутралното – бива изключено. Оттук насетне невзимането на участие, но и осъждането, изхождащо от позицията на невзелия участие, са белязани с особен вид низост.
Горският пътник е конкретният отделен човек, той действа в конкретен случай. Той няма нужда от теории, нито от партийни юрисконсулти, за да знае какво е правилно. Той слиза към изворите на нравствеността, които още не са каптирани в каналите на институциите. Тук нещата стават прости, в случай че в него живее още неподправеното.
В наличността на почтеност се загатва респект спрямо един по-висш ред. Тази почтеност поражда един необходим вакуум, станал видим в живописта, който има теологически съответствия.
