vs. archives

Застанах пред недостроения жилищен блок,
с който градът свършваше.
За предишния хълм пред нозете
напомня само силният вятър на смрачаване –
несвикнал с новото ехо,
той го опитва все отново
в една пещера от бетон,
където звуците се откъртват
като шипове на призрачни динозаври.
Бях изпреварил заселниците, тяхното бъдеще,
затова изглеждах малко самотен.
Но да бъдеш строител
и да приемеш борбата като сърце на твоето тяло,
утрешния живот да защитиш искрено в себе си,
както дървото без намек брани хралупата –
нали на това учат старите майстори,
които загинаха млади.
Вратите липсват, за да си поделят
уморените ни стъпки в нощта,
и на балкона момичето не придържа
тежката кошница с изпраните рокли,
нито старицата полива цветята,
които ще измръзнат през зимата.
Ти стоиш пред чистия съд на живота
с един поглед в безликите стаи,
в урните на безплътните асансьори,
в най-голямата самота между бетон и въображение,
където един тънък лъч е твоята сянка.
Утре сградата ще погълне много покъщнина,
ехото на свирепия вятър ще се потопи сякаш в зехтин
и ние ще се отместим с един строеж по-нататък
в чистия миг, когато се наливат основите.
Но да търсиш уютност в борбата
и да обграждаш със скели вселената,
и да имаш за собственост
само съвестта на епохата –
нали това се опитва да ни извика
дрезгавият вятър на твоя глас,
който сега чупи стъклата
на утрешните опетнени прозорци
и кърти вратите, раждащи слузести катинари?

По стечение на обстоятелствата и неведомите пътища Манифестът се написа колективно във ФБ пред очите на всички, които искаха и можеха да гледат, основно от Вл. Сабоурин и В. Прасков. Аз лично не очаквах, че ще се наложи толкова скоро да взимам отношение като съавтор на Манифеста по злободневен политически въпрос: емигрантите. В личното си качество на съавтор на Манифеста на Нова социална поезия трябва да заява следното: без мен в антиемигранското говорене, без мен в расисткото говорене. Пиша поезия като дете от смесен брак, баща ми е емигрант. Юдеохристиянските ми основания изключват подобно изключване на хора. Били сме икономически емигранти в Египет, не можем да бъдем ловци на емигранти, пък било то и в най-интелектуално сюблимиран план.

Видях първите помръдвания на намеренията. Усетих самообладаването – беше и внимателно, и порнографско. Видях как началото се отскубна от нулата, как се раздвижи, как се задвижи, затръгва, изтрещя и тръгна. Роди се от кал и вода, с много революционна реторика, с гностично самонапомпване, с езотерична смахнатост, един нахален, самонадеян, здрав, умен, красив, готов да похищава Манифест – „Манифест на новата социална поезия”. И всичко това стана в световното сметище – Facebook, където (знаем вече!) и много златни мини за разкопаване има.
Вече към имената на Владимир Сабоурин и Васил Прасков, които чета с интерес, добавих и започнах да следя Слави Томов, Ивайло Мерджанов…
Дори не ми се мисли дали ще се реализира или не Манифеста, дали само след няколко месеца няма да се гътне омаломощен от паричната беднотия и други беднотии и цялото му секси ще се сгърчи, но е важен картечният откос, заразата, която хвърли около себе си. Чудо е, че изобщо се роди. Аз, която съм от смазаното от контрол поколение, се радвам и на това.
За съжаление такова нещо в театъра ни не може да се случи (поне в скоро време не). И Явор Гърдев, и Александър Морфов са добри, но не са манифестни. А младите – те се сепват от срещата с истината, че театърът е материално изкуство и поемат след сенките.