vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Розата на бъдещето (Нова социална поезия) V

 

Аватар на теологията
В ексцесна любовна поема
Профанация на езика на откровението
Език на аналната пенетрация
Наречена мирен преход арабска
Натурфилософия медицина мистика
Дъщеря на кредитен милионер
Брокер на сриващо се ново
Строителство облечена
В сангрия

Разбира от космология
Лунни петна първодвигател
Възникване на време
Пространството

На шест тя е в разцвета на красотата
Която се разкрива на люлката
Разлиства се когато се люлеем прави
И всеки пада върху другия
Лице с лице както е писано
Заедно с небето и земята едновременно
По корем и гръб

Тя споменава снизходително
в Чистилището за едно малко момиче

Тя не умира през деветдесетте

Педагогически настървена
С математическата точка на големия
Взрив в очите й поезията е
Теология която трябва да
Отрича че е теология

 

 

 

 

 

Златомир Златанов „На гроба на Пеньо Пенев“

 

Застанах пред недостроения жилищен блок,
с който градът свършваше.
За предишния хълм пред нозете
напомня само силният вятър на смрачаване –
несвикнал с новото ехо,
той го опитва все отново
в една пещера от бетон,
където звуците се откъртват
като шипове на призрачни динозаври.
Бях изпреварил заселниците, тяхното бъдеще,
затова изглеждах малко самотен.
Но да бъдеш строител
и да приемеш борбата като сърце на твоето тяло,
утрешния живот да защитиш искрено в себе си,
както дървото без намек брани хралупата –
нали на това учат старите майстори,
които загинаха млади.
Вратите липсват, за да си поделят
уморените ни стъпки в нощта,
и на балкона момичето не придържа
тежката кошница с изпраните рокли,
нито старицата полива цветята,
които ще измръзнат през зимата.
Ти стоиш пред чистия съд на живота
с един поглед в безликите стаи,
в урните на безплътните асансьори,
в най-голямата самота между бетон и въображение,
където един тънък лъч е твоята сянка.
Утре сградата ще погълне много покъщнина,
ехото на свирепия вятър ще се потопи сякаш в зехтин
и ние ще се отместим с един строеж по-нататък
в чистия миг, когато се наливат основите.
Но да търсиш уютност в борбата
и да обграждаш със скели вселената,
и да имаш за собственост
само съвестта на епохата –
нали това се опитва да ни извика
дрезгавият вятър на твоя глас,
който сега чупи стъклата
на утрешните опетнени прозорци
и кърти вратите, раждащи слузести катинари?

 

 

 

 

 

Розата на бъдещето (Нова социална поезия) ІV

 

Гатанката
Политическото
В Розата на Рая
Що е

Нов живот
Все още не съдържа
Политически мотиви любов
И космология без политика но
После идва изгнанието

Misera Italia
Първият политически трактат
Въведение към Ад българия има
Нужда от спасение политическо
Чистилище за алегориите трите
Звяра на алчността

И все пак Рай е
Надеждата за завръщане
У дома

Първородство на етиката
Пред метафизиката и космологията
Емпиреумът кожух на мотор
Или любов е

Възхождането към Рая просто
Така дойдох от софия кучката
При справедливи хора

Поету поетово
Апаратчику апаратово

Чистилище за алегории
На зверове на алчността
Буквалността е
Розата на Рая

 

 

 

 

 

Розата на бъдещето (Нова социална поезия) ІІІ

 

За пореден път бог
Умира започваме борбата
За истината в поезията

Раят на свещения гняв
Поезията тукашна форма
На нетукашен крясък политическа
Теология на павел в Рая вече
Не вярваме не богословстваме
Съзерцаваме крещим

Беатриче говори като млада
Асистентка по антична литература
Теорията е страстта на включване
В празнична процесия присъствам
На зрелище виждам теорията като
Пътуване до светилище до религиозно
Събитие изпратен специално
Да видя за да разкажа

Космология на Рая
Бог математическа точка
На началото субстанциална
Светлина отрицателно
Любовно стихотворение
Освобождаващо място
За обичаното

Поезия на втренчването
В нещата сокол на който
Свалят качулката кърмаче
Протягащо ръка
Към гърдата

Любов
В Рая на справедливостта

 

 

 

 

 

Розата на бъдещето (Нова социална поезия) ІІ

 

…………………………………

От майка ми чакаща

Месията който да не идва
От страшното бъдеще

Теологията умира

Започваме борбата
За истината в поезията
Стилизираме се все едно сме
Вече в Рая отблъскващи копелета все едно
Вървим по улиците на флоренция
(По джовани вилани) все едно сме
Призовани от небето за пророци
От предградията

Дойдохме от софия кучката
При справедливите човеци на къв
Опит можем да се позовем кура ми
За къв хуй ни е

Пишеме Рай
За да се завърнем в Подуене
Ние решаваме кой влиза
В Рая на предградията

Заявяваме универсална
Познавателна претенция
Пред лицето на академията
И лайфстайла учим на живеене
Във време на катастрофа

За пореден път бог
Умира започваме борбата
За истината в поезията

 

 

 

 

 

Добавка № 6 към Манифеста на Нова социална поезия: Емигрантският въпрос

 

По стечение на обстоятелствата и неведомите пътища Манифестът се написа колективно във ФБ пред очите на всички, които искаха и можеха да гледат, основно от Вл. Сабоурин и В. Прасков. Аз лично не очаквах, че ще се наложи толкова скоро да взимам отношение като съавтор на Манифеста по злободневен политически въпрос: емигрантите. В личното си качество на съавтор на Манифеста на Нова социална поезия трябва да заява следното: без мен в антиемигранското говорене, без мен в расисткото говорене. Пиша поезия като дете от смесен брак, баща ми е емигрант. Юдеохристиянските ми основания изключват подобно изключване на хора. Били сме икономически емигранти в Египет, не можем да бъдем ловци на емигранти, пък било то и в най-интелектуално сюблимиран план.

 

 

 

 

 

как, приятелю

 

приятел, когото уважавам, не, повече: говори по необичаен начин на душата ми – ме изправи пред собствената ми съвест

каза: толелираш на стената си расистко говорене, какво става с теб, къде е гневът, къде е отговорът на социалния поет?

наистина какво става

приятелят говори от нетука, но аз не искам да се оправдавам с тука, защото никога не съм приемал тука-то за възможно оправдание

но все пак: аз съм тук, където съм

тук съм преди всичко тъкмо защото съм поет, тук съм заради болката на този език, заради болката на мимезиса на тази лудост тук

но трябва да отговарям и пред едно нетук, което уважавам, в което вярвам

то същевременно също се разпада като замък от карти пред очите ми

нима аз ще го задържа от падане – той сам вече не може да удържи себе си

каво се случва скъпи приятелю, какво става със света ни

тази лудост тук поне е болка, пораждаща поезия

страх ме от онзи свят там, който продължава да ни призовава към разум, който вече самият той не може да защити

как да го защитим ние в тази лудост тук

как

 

 

 

 

 

Аз съм

 

некви емигранти
удавили се в дунава
труповете им надлежно
скривани три дни вмирисани
порядъчно сме

 

 

 

 

 

Breaking Corporative News (Futures Trading)

 

Георги Господинов изчаква появата на истинската социална поезия!

очевидно вижда хляб в нея, а може и св. св. ордени

горещо препоръчваме незабавно инвестиране в ценните книжа на „Нова социална поезия“!

(disclaimer: тове е препоръка за взимане на инвестиционни решения, базираща се на вътрешна информация под формата на лайкове във фб)

 

 

 

 

 

Кева Апостолова „Доживях да чета български литературен манифест“

 

Видях първите помръдвания на намеренията. Усетих самообладаването – беше и внимателно, и порнографско. Видях как началото се отскубна от нулата, как се раздвижи, как се задвижи, затръгва, изтрещя и тръгна. Роди се от кал и вода, с много революционна реторика, с гностично самонапомпване, с езотерична смахнатост, един нахален, самонадеян, здрав, умен, красив, готов да похищава Манифест – „Манифест на новата социална поезия”. И всичко това стана в световното сметище – Facebook, където (знаем вече!) и много златни мини за разкопаване има.
Вече към имената на Владимир Сабоурин и Васил Прасков, които чета с интерес, добавих и започнах да следя Слави Томов, Ивайло Мерджанов…
Дори не ми се мисли дали ще се реализира или не Манифеста, дали само след няколко месеца няма да се гътне омаломощен от паричната беднотия и други беднотии и цялото му секси ще се сгърчи, но е важен картечният откос, заразата, която хвърли около себе си. Чудо е, че изобщо се роди. Аз, която съм от смазаното от контрол поколение, се радвам и на това.
За съжаление такова нещо в театъра ни не може да се случи (поне в скоро време не). И Явор Гърдев, и Александър Морфов са добри, но не са манифестни. А младите – те се сепват от срещата с истината, че театърът е материално изкуство и поемат след сенките.