vs. archives

днес, 20.09.2016, 09:00 ч. в коментар на стената ми г-н желев изказа интересни мисли за зависимостите, които движат нещата в българския литературен мир

г-н желев ми обърна внимание, че е правил неща за мен (които влизат в служебните му задължения, доколкото мога да преценя профпрофила му):

„десетки пъти в медиите съм споменавал колко силна и важна е книгата ви „Работникът и смъртта“, но това не е нищо и се дължи на лошия ми литературен вкус, явно. А, и на вас съм го казвал. И автограф си имам от вас, в Перото, това свърталище на октоподи и корпорация бяхме. А, и представяне имахте там.“ (Светлозар Желев, редактиран от С. Ж. ФБ коментар)

„услугата“, която г-н желев предлага на литпазара, явно включва широк спектър от обратни зависимости

не съм подписвал такъв или какъвто и да е друг договор с г-н желев, който да включва клауза „публичното харесване на литературен клуб „Перото“ и всичките му дейности и решения“

Асансьорите на светлината
работят край мен
прозрачните капсули
се забиват в земята
смачквайки стръкчетата трева
и одата трещи по етажите

искам да знам какво става
небето е разтворило трюма си
и градовете ни скоро
ще бъдат натъпкани в него
за поредното околосветско плаване
за поредната размяна
на митове
и вируси

нямам илюзии
че мога да бъда чорапа
дамската превръзка слиповете
протезата на своя ближен
затворен съм
сред капсулите на светлината
и чакам да отмине
онова което дори не е дошло

автоматичната врата се отваря
разлагащото се тяло
украсило една неистова воля
бавно слиза от асансьора
и тръгва към мен

ела седни тук
вдовице на живота
аз съм твоят покой и глухота
седни до мен и остави
прозрачното
да намери прозрачното

преди да ни изтрият

литературното поле по дефиниция е „война на всеки срещу всеки“ (Райнхард Козелек през Хобс)

въпросът е войната да се води с текстове, имена (неанонимно) и без корпоративно-държавни (олигархични) предимства за някой участник

другото е хуманистична наивност, наречена за пред наивната публика „мирен преход“, пробутвана тъкмо от литолигарсите

скоро ще ни дишат прахта

и като опитни кучки го усещат още отсега във въздуха

при цялата им неолиберална реторика те могат да виреят само при абсолютен олигопол

нова социална поезия вече де факто го разби

Този текст взима повод за размислите си от ФБ поста на Светлозар Желев от 18.09.2016 г., 14:50 ч., който гласи така:

„Наградата „Перото“ е за принос към българския литературен контекст. Тя се връчва на автори и книги за високо литературно качество и влияние, важност и въздействие върху българския литературен живот през изминалата година. Тази награда е комплексна и се старае да отбележи общественозначимите автори и книги в българския литературен мир. Честито още веднъж на победителите и всички номинирани, чиито чудесни книги обогатяват българската и световната литература, и българските читатели.”

В коментар на стената ми от 18.09.2016 г., 17:53 ч. С. Желев заявява:

„Това е моят отговор.”

Предполагам, че става дума за отговор на текста ми „Защо по-слабата книга?”, публикуван в личния ми блог на 17.09.2016 г.

Ще приема, че цитираният по-горе ФБ пост на С. Желев Е отговорът на въпроса ми защо по-слабата поетическа книга Там, където не сме (2016) на Г. Господинов бе предпочетена пред по-добрата поетическа книга Когато заспят (2015) на Надежда Радулова.

Първото, което трябва да се отбележи и дебело да се подчертае, е, че в отговора си С. Желев НЕ отхвърля твърдението ми, че Когато заспят е по-добра поетическа книга от Там, където не сме.

По-сложно е, Владо.

Нека оттук нататък анализираме понятията, които са същевременно критерии за оценка, въз основа на които обществото (данъкоплатеца) трябва да приеме, че по-слабата поетическа книга има по регламент право да бъде предпочетена пред по-добрата:

1) „Контекст”. По-добре разположеният в „българския литературен контекст” автор има по регламент право на наградата „Перото” пред по-зле разположения. „Да” за Г. Господинов.

2) „Високо литературно качество”. Поетическата книга, отличаваща се с по-„високо литературно качество” би трябвало да спечели наградата на „Перото” в категория „Поезия”. Тази книга обаче – до доказване на противното – е Когато заспят.

3) „Влияние, важност и въздействие върху българския литературен живот”. Г. Господинов все по-очевидно, нагло и агресивно има повече „влияние, важност и въздействие върху българския литературен живот” от всеки друг български автор. Но защо тогава наградата „Перото” не му се връчва директно без всякакви журита, предварителни номинации, лонг листи, шорт листи и т.п. финтифлюшки? Защо ни губите времето? Че той е човекът го знае всяко дете.

4) „Комплексност”. Кухо понятие, което отваря пространство за заобикалянето на всички други критерии за оценка – просто защото е „сложно”. Животът е „сложен”, „литературният живот” е „сложен”, българският мирен преход е „сложен” и т.н.

5) „Общественозначими автори и книги”. Кой е критерият за „общественозначимост”? Продажбите, медийното време, държавните награди, държавното промотиране? Докато това не е разписано в регламента, „общественозначимите автори и книги” също е напълно празно понятие, което може да се запълва ad hoc. Или вече е запълнено до края на живота ни с Г. Господинов.

И, разбира се:

6) „българския литературен мир”. Напълно (не)ясна алюзия, искаща да бъде метафора, дори символ. Напълно технически неизползваема като критерий за оценка и мотивиране защо една по-слаба поетическа книга е предпочетена пред по-добрата поетическа книга.

Извод:

Наградата на литературен клуб „Перото” е дадена на Г. Господинов за Там, където не сме (2016), защото международното положение в българския литературен мир е комплексно.

Благодаря за отговора, Светльо.

Бистра,

Въпреки че в поста си, на който отговарям, Вие говорите за мен в 3 лице ед. ч. и с фамилното ми име, смятам, че трябва да се обърна към Вас публично по начина, по който протече краткото ни лично общуване на „лични” във ФБ и на живо – в 1 лице мн. ч., на което настоявахте. Беше добра идея.

На фона на модалностите, използвани от Вас в личното общуване, постът Ви ме учуди с третоличностното говорене, което създава странното впечатление за дистанционно произнасяне от позиция, за която научавам едва сега от поста Ви. Убеден съм, че това дистанционно произнасяне не е дистанционно управлявано, а е само ефект на неудачния избор на комуникативна модалност.

Във ФБ поста си Вие взимате отношение към моя текст „Българският Литературен модел 99-16 Или Там, Където Не Сме”, публикуван в блога ми по-рано същия ден.

Преди всичко искам да Ви благодаря за бързината, яснотата и директността, с която отговаряте на основни положения на текста ми. Това ми спестява време, което на моята възраст е от решаващо значение.

Тази бързина прави от изповедта Ви на фенка на Г. Господинов шедьовър на обществото на спектакъла и на почти академично-библиографското изброяване на любимите Ви негови творби. Сигурно е смешно до смърт, но бях поразен, че „иконата на Нова социална поезия” (формулировка моя, В. С.) може така да обгрижва публично иконата на лайфстайл академизма.

Бързината Ви всъщност превръща планираното от мен Отворено писмо до г-н Светлозар Желев в простичък отговор на Вашия ФБ пост. Та значи все пак: Там, където не сме по-добра поетическа книга ли е от Когато заспят? Между другото, чисто литературен въпрос, as you like it.

Тази бързина компресира също, което е по-важно, десетилетните процеси по приватизацията на идеята за нова социална поезия, чийто копилефт автор съм, в броени изгубени дни от написването на Манифеста на новата социална поезия до ФБ поста Ви.

В качеството на автор на Манифеста съм длъжен да заявя, че Вие очевидно сте подписали договор, който не сте прочели. Аз, от своя страна, съм Ви поканил за админ, без да познавам възгледите Ви за българските литературни награди и Г. Господинов. Взаимно криворазбиране, не по-малко забавно от обяснението на иконата на социалната поезия пред иконата на лайфстайл академизма.

Ако трябва да синтезирам в една дума съдържанието и посланието на Манифеста – и тя да НЕ е литературна – това е „свобода”. На първо място от българския литературен истаблишмънт, чийто ключов актант са литературните награди и Г. Господинов.

Във ФБ поста си Вие се обявявате в защита на този истаблишмънт. Намирам това за абсурдно от страна на човек, подписал Манифеста. Същевременно това е Ваше право като свободно подписала Манифеста: правото да защитите българския истаблишмънт на мирния преход, срещу когото в съавторство с В. Прасков написах Манифеста, подписан от Вас.

Във ФБ поста си Вие оспорвате правото ми да говоря от името на Група „Нова социална поезия”.

Добре, щом казвате. Особено имайки предвид, че Вие сте админ на ФБ Групата „Нова социална поезия”.

Вече се премахнах като админ на Групата. Оттеглям също така блърба, който написах за ръкописа на първата Ви поетическа книга, изхождайки от грешното допускане, че Вие не се стремите да станете част от българския литературен истаблишмънт. By the way, с ФБ поста си Вие току-що си осигурихте не просто блърб от когото пожелаете от този истаблишмънт, но и директно светло бъдеще.

(Конкретно за блърба мога да Ви препоръчам най-добрите, познавам ги отлично, измежду които да изберете.)

Искам същевременно да Ви обърна внимание, че създадената от мен концептуална платформа „Нова социална поезия” още в първото изречение на Манифеста категорично отхвърля – понятийно отхвърля – идеята за „демократично” формиране на позиция. Концепцията за дистинкцията „враг-приятел” като основа на политическото е на смъртния враг на (нео)либералната демокрация Карл Шмит.

Приложих тази идея към българското общество на мирния преход с дълбоката убеденост, че „демокрацията” му е маска на абсолютната липса на свобода. Предложих да потърсим липсващата свобода в радикалното оттласване от истаблишмънта на мирния преход и свалянето на демократично-неолибералната му маска.

Т.е. изказвайки се от името на Група „Нова социална поезия”, аз го правя като религиозно-политически екстремист, който нема време в най-буквалния есхатологичен смисъл на израза да се занимава с „демократичното” формиране на обща позиция. Манифестът е така конципиран и написан, че всеки подписал го получава абсолютно същото право.

Че не искате или не можете да се възползвате от това право и свободата, която то гарантира, си е изцяло Ваш проблем. Лукава импликация, прокрадната във ФБ поста Ви, е, че сте носител на някаква „свобода” в Групата. Не. Вие сте просто следващият носител на някоя награда на истаблишмънта, който защитихте. Той не забравя. Дори няма да забави.

Взели сте правилно решение, което трябва да бъде реално подплатено с оттеглянето на подписа Ви под Манифеста и напускането на „Нова социална поезия”. И двете неща – подписът и членството – могат да Ви навредят още в най-близко бъдеще, свързано с номинирането на следващата Ви книга за литературни награди и дори възможното им спечелване.

Оставям Ви на разположение в режим копилефт идеята за „икона на Новата социална поезия”, в която има много хляб.

Не точно този, който надушвате под формата на „демокрация” и „социална чувствителност”.

Но администрирайте това, което сте надушили. Някои Ваши стихотворения ме подведоха, но поезията като цяло не е нищо повече от проблясък на нещо абсолютно друго.

С уважение,

Владимир

18.09.2016, София

Аз, поетът Владимир Сабоурин, публично твърдя, че поетическата книга Когато заспят (2015) на Надежда Радулова е по-добра от Там, където не сме (2016) на Г. Господинов.

Защо наградата на лит. клуб „Перото“ бе дадена на очевидно по-слабата книга?

Ще намеря начин да повтарям въпроса си, докато получа отговор.

Вече няколко пъти съм правил това.

На 16.09.2016 г. поредната българска литературна институция преподписа един модел на структуриране на литературното поле, който условно ще наречем „модела Господинов”: литературната награда на клуб „Перото” в категория „Поезия” бе дадена на Там, където не сме (2016) на Г. Господинов.

Тъй като литературните награди на клуб „Перото” са млада институция, навършила на 16 септември 2016 г. едва две години, със сигурност можем да видим в решението й да даде наградата в категория „Поезия” на Г. Господинов препотвърждаване на една вече необратима тенденция.

Най-видимата част на „модела Господинов” е очевидният корпоративен абонамент за основните български литературни награди.

За всеки, следящ съвременна българска поезия, е ясно, че Г. Господинов отдавна не е поет. След ПР акцията около Естествен роман (1999), започнала в лайфстайл списанието „Егоист”, Г. Господинов е медийна конструкция, разчитаща на софтпроза, помпозно наричана романи и други естественолични истории. Г. Господинов дължи успеха си на тази софтпроза и би трябвало да се придържа към медийния образ, който тя му създаде. Но той иска да се изявява и като поет. Литературен клуб „Перото” каза „да” на това негово желание.

Показателно е, че литературен клуб „Перото” предпочете автора на софтпроза Г. Господинов пред стопроцентовия поет Надежда Радулова. Това предпочитане е знаково не на последно място поради факта, че Н. Радулова също има силни позиции в Корпорацията, чиято публично видима част е „Литературен вестник” (ЛВ). Председател на журито, отговарящо за номинациите, бе главният редактор на ЛВ. Негов член бе представител на Катедра „Теория на литературата” (СУ), която е ключова в академично-корпоративното управление на ЛВ.

Предпочитането на автора на софтпроза Г. Господинов пред поета Н. Радулова, имаща силни позиции в Корпорацията, свидетелства за ексклузивния статут на Г. Господинов в рамките на българския литературен модел на мирния преход.

Българският литературен модел на мирния преход е „моделът Господинов”, който литературен клуб „Перото” преподписа, давайки наградата в категория „Поезия” на Там, където не сме.

Нека уважаващ името си български поет стане и каже публично:

Там, където не сме на Г. Господинов е по-добра поетическа книга от Когато заспят (2015) на Н. Радулова.

Степента на изкривяване на конкурентните възможности на литературното поле вече е достигнала степен на необратимост, засягаща дори автори, имащи силни позиции в Корпорацията, промотирала Г. Господинов през 10-те.

От 16.09.2016 г. „моделът Господинов” е поименният единствен Кой на българското литературно пространство.

Заслугата това да стане публично видимо е на наградите на литературен клуб „Перото”.

Група „Нова социална поезия” се обявява открито срещу този литературен модел, репродуциращ олигархичния модел на българското общество на мирния преход.

Владимир Сабоурин, член на Група „Нова социална поезия“

17.09.2016
София

ПП. До този момент никой не е опровергал обвинението, че Там, където не сме (2016) масирано – включително и в заглавието! – плагиатства книгата на покойния Гриша Трифонов Градовете където не сме, Издателство „Захарий Стоянов“, С. 1999.