„Там (в 23-ти МИР, София) на второ място е културологът и професор в Софийския университет Александър Кьосев. Същата позиция той заема и в листата в Благоевград.“
„Стефан Тафров, проф. Александър Кьосев и Тома Белев влизат в листите на „Да, България““
Интересно, а щял да бъде само редови член на „Да, България“.
Мдам, България.
Който греши, го духа.
Сгреших.
Значи ще го духам.
1993, 2017
Наниз червени пиперки овесен на бароков прозорец
Просветено праволинейни улици с безкрайни перспективи,
Опиращи в ротондни пространства легови замъчета с легови морави
Сред отвратително обживени блокове патрициански руини с опаковани
В полиетиленови чували статуи железницата покрай реката индустриите отсреща
Умиротворението на денонощните магазини
Познавах отнякъде този град сякаш майка не ме беше стоварила от танкера във Варна
А някъде тук големият ръждив кораб бе навлязъл дълбоко в реката
И го видях да гние в неподвижните води на неделния следобед
Тъкмо спуснаха бариерите и дълго стояхме на прелеза
Влакът все не идваше
първо се разчиташе на несъществуването на чистото радикално зло в аграрен контекст (онтологично-аграрно допускане)
после се премина към упование в разцепването на несъществуващото зло надве (аграрно-макиавелистично допускане)
ние сме краят
друсат те друсаш ги
никой повече не те чете
след матурите тестовете
или квото там ще е
в бъдеще
„ОСТАНКИТЕ НА ТРОЦКИ“ е антология на Владимир Сабоурин, събираща текстове от 1992-2017 г.
(копие от пост на ФБ стената на В. Сабоурин, 13.02.2017, 14:40)
Ръждиво и златно морето и корабът
Олекнал в пътя си към последния пристан
Туловището изплувало ватерлинията високо
Над водите оголвайки ребрата на шпангоутите
Набраздени от някогашното обилие от течове
Безутешно навирен носът като на черна триера
На някой син победоносно завръщащ се от лабиринта
На водите и сънищата забравил уговорката с баща си
От радост че е победил и отсякъл бичата глава на океана
Океана и брега който е умирането
Това изплуване тази голота античното черно навирване идат
Да посрещнат края витлото се пени наполовина извън водата
Като все още въртящи се колела на преобърната кола
Огромният танкер изпълнен с остатъчни взривоопасни
Газове като аеростат леко навлиза в плитчините излиза
На самия плаж безшумно засяда без дори да обяви
Преди да започне дългото нарязване за скрап за смъртта си
С метално яростно стържене на кила в мекия пясък.
надявам се, че няма да решиш
че точно ти си малката ми муза
бъди разумна нека да сгрешим
свали сега навеки тази блуза
за двама ни е тясно в пантеона
при туй е чиста проба некрофилия
защо не го поемеш зъзне милия
смъртта е по-студена от неона
изкуството е смърт живота глезене
съм жив глези ме малко ми остана
пачаврата наречена поезия
защо не ме оставиш сам да чукам
на тебе посвещавам него стана
сонетът вече зрял е за боклука
„Продължаваме напред” включва на първо и екзистенциално най-важно място признаването и приемането на окончателното и необратимо поражение на всеки автор в литературно поле на 10-те, който не разчита на корпоративен ресурс.
Признаването и приемането на поражението се мисли същевременно като единствено възможния ресурс на свободата. Само ако признаем окончателното си поражение можем да действаме свободно в настоящото литературно поле, изцяло подвластно на срастването на държава и литература под формата на приватизация на обществен ресурс.
Освен социополитическа констатация на наложеното през 10-те години олигархично статукво „Продължаваме напред” предполага есхатологична вяра, че само крайността на този свят и княза му ни прави безвъзвратно свободни. Словосъчетанието е в основата си апокалиптично, разчита на „апокалиптичната страст” (Васил Прасков), която катехонът на мафиотската държава и мафиотизираната литература без мафии може само да задържи, но не и да спре.
„Продължаваме напред” е безразлично към политическия цвят на апокалиптичния звяр и дистинкцията между империи на доброто и злото, с които Мирният преход успя да усмирява повече от четвърт век есхатологията на бунта.
Продължават напред битите, чийто антикомунизъм е на победените от червената буржоазия и на признаващите окончателната й победа в преуспелите млади хора от Делян Пеевски до Георги Господинов.
„Продължаваме напред” е гледане в апокалиптичната бездна без надежда и страх към Новата Луканова зима, след която вече да няма опция за Нов Мирен четвъртвековен преход.
„Продължаваме напред” е страстната вяра, че Мирният преход има край.
Този текст взима повод от картинков пост от 10.02.2017, 22:24 на ФБ стената на Ал. Кьосев. За пореден път от миналото лято академичната му фигура, претендираща за обглеждане и дори модериране на текущите литературни процеси в българската литература, демонстрира озадачаваща интелектуална немощ, чието непоклатимо алиби е „всичко е лично” и недостигнало изискуемото ниво, че совата на минерва да разпери дискурсивни криле.
За първи път обаче той напълно абдикира от всякаква дискурсивност и коментира случващото се с картинка:
Силует на човек на червен фон, стоящ на ръба на пропаст, който вече пропукан се рони под краката му, гледа надолу в също толкова червеното нищо. Над картинката пише лапидарно „Продължаваме напред”.
Лично аз отказвам да вникна в дълбоката символика. В тази картинка ме интересува отказа на дълбокомислено постващия от аргументативно артикулирана дискурсивност.
В крайна сметка отказа от високата теоретичност, с която проф. Кьосев и във ФБ обича да поучава. Нима вече и това жизненоважно удоволствие не може да го накара членоразделно да аргументира с думи?
В този текст ще се опитам тезисно да артикулирам значението на „Продължаваме напред” в употребата му от Нова социална поезия от лятото на 2016 насетне.
„Продължаваме напред” включва на първо и екзистенциално най-важно място признаването и приемането на окончателното и необратимо поражение на всеки автор в литературно поле на 10-те, който не разчита на корпоративен ресурс.
Признаването и приемането на поражението се мисли същевременно като единствено възможния ресурс на свободата. Само ако признаем окончателното си поражение можем да действаме свободно в настоящото литературно поле, изцяло подвластно на срастването на държава и литература под формата на приватизация на обществен ресурс.
Освен социополитическа констатация на наложеното през 10-те години олигархично статукво „Продължаваме напред” предполага есхатологична вяра, че само крайността на този свят и княза му ни прави безвъзвратно свободни. Словосъчетанието е в основата си апокалиптично, разчита на „апокалиптичната страст” (Васил Прасков), която катехонът на мафиотската държава и мафиотизираната литература без мафии може само да задържи, но не и да спре.
„Продължаваме напред” е безразлично към политическия цвят на апокалиптичния звяр и дистинкцията между империи на доброто и злото, с които Мирният преход успя да усмирява повече от четвърт век есхатологията на бунта.
Продължават напред битите, чийто антикомунизъм е на победените от червената буржоазия и на признаващите окончателната й победа в преуспелите млади хора от Делян Пеевски до Георги Господинов.
„Продължаваме напред” е гледане в апокалиптичната бездна без надежда и страх към Новата Луканова зима, след която вече да няма опция за Нов Мирен четвъртвековен преход.
„Продължаваме напред” е страстната вяра, че Мирният преход има край.
Това е нашата картинка, проф. Кьосев.
Очевидно сте окончателно решен да почнете да я мислите с думи след пенсия.
Но тогава, знаете, на никого няма да му пука какво мислите.
vs. archives 