На паметта на
JESÚS EDUARDO SABOURÍN FORNARIS
(1928-2002)
преподавателя, поета, мистика
I
Утопията на споделимостта на щастието от живота се пази в езика на доносниците, които един ден може би ще могат да го чуят – да чуят истината и щастието на собствения си език в устата на враговете и жертвите си. Един ден: в Дон Кихот.
II
Типичната за пикаресковия роман ирония, разработена до съвършенство половин век по-късно в Дон Кихот, не предполага наличието на субект, намиращ се във владение на „идеал”, т.е. на автономно вътрешно пространство, от чиято позиция „действителността” да може да бъде видяна в иронична светлина. Субектността на pícaro-то се конституира като продукт на инквизиционно наблюдение, което бива пародирано в наративните форми на автобиографичното аз-повествование, трансформиращи практиките на изповедта и инквизиционния разпит в качеството им на ранномодерни процедури на дисциплиниращ контрол и самоконтрол. На автономното вътрешно пространство, от което изхожда романтическата ирония, при pícaro-то отговаря конституираната от наблюдаващата инстанция идентичност.
III
Сервантес е (пред)усетил това раждане на модерния субект в сцената на четенето като дневно сънуване над масово тривиално четиво, започвайки с него Дон Кихот.
IV
Младият благородник Лойола иска да чете рицарски романи, но попада на популярно религиозно четиво, чието четене обаче – това взаимопроникване на интимността на интериора на дневното сънуване и масово възпроизводимата медия – довежда до резултати, аналогични на символния продукт на четенето на бедния идалго. Въпросът, който възниква във въображението на Лойола при четенето на двете книги, с които разполага, за да минава празното време, звучи познато за читателите на романа на Сервантес и за неговия герой. „Защото, четейки живота на нашия Господ и на светците, се спираше да мисли, разсъждавайки на ум: „Какво би станало, ако аз направя това, което е направил Св. Франциск, и това, което е направил Св. Доминик?” Това е въпросът на Дон Кихот. Екзистенциалният въпрос, на който ще настоява и Унамуно – какво би станало, ако аз направя направеното от Дон Кихот или Христос?
V
Половин век след момента на разказване на Автобиографията на Лойола, Сервантес ще накара Дон Кихот да отпусне поводите на Росинант и да остави избора на пътя, по който да поеме към рицарските приключения, на решението на крантата. Но вече не Господ ще води стъпките на добичето – както твърди Автобиография – а тъкмо празнотата на един трансцендентално неподслонен свят, в който плурализма на пътищата релативира верността на поемането по който и да било от тях, оставяйки волята в краката на единствено възможната сигурност на инстинктите.
VI
Дон Кихот ще бъде смешен до смърт, когато в началото на ХVІІ в. ще изисква като дребен благородник (с най-вероятно купена от баща му или дядо му благородническа титла) социалното зачитане на реалните феодални свободи (привилегии) на рицарско-аристократическия ценностен космос.
VII
Титлата е щит – дори Дон Кихот знае това и при цялата си анахронична неадекватност на ситуацията взима съответните анахронично неадекватни мерки: сменя името си и слага пред него съсловно нелегитимното „дон”. Той тъй или иначе няма финансовата възможност да плати скъпоструващата юридическа процедура по фабрикуването на генеалогия, която би му предложила своевременните юридически адекватните техники на подмяна на предците чрез възвеждането им към преселници от планинските региони на Астуриас , които да бъдат удостоверени под клетва от подкупни лъжесвидетели – селяни „изконни християни” – от съответните затънтени местности. Смяната на името от Алонсо Кихано на Дон Кихот де Ла Манча е пародийно контрапродуктивно, доколкото сближава бедния идалго както с обичайните за конвертитите топонимни фамилни имена, така и със стремежа им за придобиване на благородническа титла като защита от инсинуациите и нападките на „изконните християни”. Обичайният юридически рутинен път на превръщането на конвертита в hidalgo минава именно през тези процедурно легитимни практики, които Сервантес пародира в метаморфозата на Алонсо Кихано в Дон Кихот де Ла Манча.
VIII
Големият херос, чедо и изчадие на Златния век – Дон Кихот – е луд. Лудостта е сестра-близнак, неразделим сиамски близнак на интериорността в трансценденталната неподслоненост на модерността.
IX
Ако използваме една формулировка на В. Бенямин, можем да кажем, че медикализацията на мистичния опит е продукт на атрофия на опита, избутан – подобно на лудостта, движила се поне до публикуването на Втора част на Дон Кихот (1615) все още „необезпокоявано” (М. Фуко), – в измерението на интериорността.
X
След Дон Кихот проницателноста и дълбоките интуиции – ingenio – са принципно неразличими от „алиенираните” състояния.
XI
Лудостта на Дон Кихот не експериментира, а дори и насън безстрашно и неотразимо пролива безсмъртната кръв на виното и смеха, обагрящи безутешната гипсова сивота на посмъртната маска, оставена от експериментите на модерния субект.
XII
Теологическия залог на съвкупността от литературни похвати, наречена „реализъм”: способността да открива перспективата на апокалиптичния край във водовъртежа на материалния кръговрат. Доколкото апокалипсисът е разкриване на пределната конкретност, пределната реалност на света, фигурата на „оръженосеца” в Ласарильо открива в тематичния и сюжетен предел на глада апокалиптичната перспектива на радикално постигнатата реалност.
XIII
Изводите вече не касаят социално възможното, колкото и илюзорно да е то, а някаква „омагьосана” реалност, някаква обективна илюзорност. Току-що родилият се в Ласарильо де Тормес (1554) литературен реализъм е конфронтиран с обективната магия, реалната омагьосаност на социалната действителност, която половин век по-късно Сервантес ще превърне в основен принцип на представянето на действителността в романа. Според Канети – за да цитираме един съвременен наследник на испаноеврейския синтез, – зад обективната магия на социалната действителност – в концентрираната форма на феномена на властта – стои смъртта.
XIV
Милостта не е предмет на пикаресковия роман.
XV
Има някакво потопено в спасителна светлина виждане на другия едновременно в неуместното му благородство и човешка нищета, в което редуването на благородническата претенция и съвместността на нищетата на човешкото няма за цел дискредитирането на неуместно благородното. Това е тайнството на Дон Кихот в зародиш, предшестващ отблясък на светлината на спасението над патетиката и нищетата на човешкото.
XVI
Светлината на милостта обединява разнородното: състраданието и преценката.
XVII
Автентичната утопия на „света наопаки” на милостта може да бъде удържана и спасена единствено в повествователните рамки на едно а-утопично – реалистично в теологическия смисъл на термина – представяне на лицевия свят на жестокостта. Генеалогията на реализма в рамките на испаноеврейския дискурс предполага тази в основата си апокалиптична динамика на представянето на „света наопаки” на милостта в „хастара” (В. Бенямин), който става видим единствено в „подгъва” на разкривеното от гримасите на малтретирането лице на пикаресковата безмилостност.
ХVІІІ
Дон Кихот е сатирна драма на живота на Исус. Литотата е хиперболата на а-утопичния свят на милостта.
