vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Роберто Боланьо „Да не пишеш стихове, а молитви“

 

Да пишеш молитвословия, които да дуднеш под нос
преди да напишеш онези стихотворения
които да вярваш, че не си написал никога

Роберто Боланьо „Дървета“

 

Наблюдават ме тихо
докато пиша И короните
са изпълнени с птици, плъхове
змии, червеи
и главата ми
е изпълнена със страх
и планове
за идни равнини

Роберто Боланьо „Китайски поет в Барселона“

 

Китайски поет чиято мисъл кръжи около
една дума, без да я докосва,
без дори да я поглежда, без
да стигне до изобразяването й.
Зад поета има планини
жълти и сухи брулени от
вятъра
мимолетни дъждове
евтини ресторанти
бели облаци които се разпарчетосват.

Роберто Боланьо „Пиши за вдовиците изоставените“

 

Пиши за вдовиците изоставените
старите, сакатите, лудите.
Зад Големите Войни и Големите Гешефти
разтърсващи света са те.
Живеят ден за ден, молят за пари назаем
изследват малките червени петна
върху градовете ни
върху спортните ни състезания
върху песните ни.

IMG_20181012_112824

Прочетете остатъка от публикацията »

Роберто Боланьо „След хиляда години няма да остане нищо“

 

След хиляда години няма да остане нищо
от написаното през този век.
Ще четат откъслечни фрази, следи
от изгубени жени
отломки от недвижни деца
очите ти бавни и зелени
просто няма да съществуват.
Ще бъде като Гръцката антология
дори по-далечно
като плаж през зимата
за друга почуда и друго безразличие.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Това е чистата истина“

 

Израсъл съм редом с революционни пуритани
Бил съм критикуван оказвали са ми помощ подбутвали са ме герои
на лирическата поезия
и махалото на смъртта.
Искам да кажа че моя лиризъм е РАЗЛИЧЕН
(всичко вече е изразено но позволете
да добавя още нещо).
Да плувам в блатата на превземката
за мен е като Акапулко от живак
Акапулко от рибя кръв
подводен Дисниленд
Където съм в мир със себе си.

bolaño

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Очакваш да изчезне свиването на сърцето“

Очакваш да изчезне свиването на сърцето
Докато вали над странното шосе
Където се намираш

Дъжд: само чакам
Да изчезне свиването на сърцето
Давам всичко от себе си

 

 

 

 

 

Сега какво ще кажеш за истината

 

Пусто небе над безвидна земя
Невидима долу преди буквата да удари валяка
Октомврийски щурец обаждащ се гръмко
От нищото пишещата машина на баща ти
Небето свило се на свитък

Сега какво ще кажеш за истината

За индуцираната вирусно афония за молещото
За край отчаяние на асматичен пристъп
За бунта срещу природните закони на вдишването
Избавящия удар на буквата върху времепространственото огъване
На небесата свиващи се на свитък както е писано

 

 

 

 

 

Вирхилио Пиньера „Вече те обичам окончателно“

 

Вече те обичам окончателно.
Преди обичах те от път на път
преди предито – като загуба на съзнание
и в основата си хипотетично.

Като на обладание гледах на теб в началото
като на обладана ти самата след това
а след това на следтовато – като на загубена.
А сега…? Загубил съм разсъдъка си!

За любовта на разума загубих смисъла
сега не разсъждавам – чувствам
не размишлявам, не доказвам – дишам.
Тази светлина ми липсваше на блясъка!

Вече те обичам окончателно.
Сега, във този миг и на мига
обичам те. Вече се покръстих!
Вече съм обичащият вечно.

 

1972

 

 

 

 

 

Вирхилио Пиньера „Защото вчера не дойде умирах“

 

Защото вчера не дойде умирах
защото не видяха моите очите ти
защото топлината заскрежи се
защото стъпките ти не усетих…

Сънувайки те за да не те изгубя
сънувах че очите ти ме гледаха
сънувах стъпките ти и отдалечих смъртта си
сънувайки сънувах че те виждам.

В съня ми устните ти казваха:
очите ми са вперени в очите ти
усещаните стъпки мои са
очите ти на моите разчитат.

Тогава засънувах: вече се събуждам!
тогава бе когато ме погледнаха очите ти
тогава бе когато стъпките усетих  –
тогава бе когато ти се приближи.