Това са римските ликове от Ада
Предпочитам да живея далеч от всичко, казах
Да не съм съучастник Но тези лица съзерцават
онова отвъд тялото ти Благородни
черти фосилизирани във въздуха
Като края на стар филм
Лица отпечатани върху синьото на небето
Като смъртта, казах
Котката която вчера ми беше симпатична
днес вече говори Да допуснем
че черните мисли също са
хелиоцентрични кораби Копнежът
винаги се измъква от подлите
павловски засади
По посока на ядрото на революцията
Докато пиеш сиянието наречено уиски
Попитай писателя:
какво ще стане с всички тези хора?
Понякога съм безпределно щастлив
Каквото и да ти казвам
Женски глас казва че обича
сянката, която може би е твоята
Преоблечен си като полицай и наблюдаваш
как вали сняг Но кога?
Не помниш Беше на улицата
и валеше сняг върху минцифайската ти униформа
Дори така успя да я проследиш:
красиво момиче яхнало
черен мотор
в края на булеварда
Вазите скриват
Вратата на Ада
При определена светлина
В определен момент на деня
Изведнъж си даваш сметка
Този предмет е ужасът
Никога да не се разболяваш Да изгубиш всички битки
Да пушиш с полуотворени очи и да рецитираш провансалски бардове
в самотното напред-назад на границите
Това може да е поражението но и морето
и кръчмите Знакът уравновесяващ
предумишлената ти незрялост и алегориите
Да си себе си, да си слаб и да се движиш
Кюрнбергер. Когато по кралствата
на Европа се разхождаше смъртта.
А в бардовете имаше кураж за
обновяване на лириката. Седнал
в стая на замъка
обсаден отново.
И едно любовно стихотворение
пропито със „сюзеренно безразличие“.
Когато някой, може би един придворен
изкрещява предупреждение, което не може да се чуе
в края на каменен коридор
заглъхващо отново
в точката на пресичане на смъртта
и стихотворението.
Господин Теофило Сид го няма.
Дъждът над този странен град, Сантяго на
Новия Предел.
Господин Сид се разхожда по сиви улици.
Коса на плъх, оченца на плъх
Под едно неутрално свечеряване.
Палта, пардесюта, сака, червени на цвят, които дъждът тласка
В коя и да е посока.
Господин Теофило Сид, малко подпийнал,
В своя град
Спасявайки се под дъжда.
Единствената реалност на тези думи.
Искам да пиша забавни неща за теб.
В катастрофи и дребни тъги
сме затънали до гуша. Никакви образи
може би устни, коси, момиченце, което играе
с докторска чанта. Не знам, Ефраин
за какви пейзажи да говоря сега, когато мисля
за теб. Не само добротата ти ми помогна, също
някаква свещена честност, простотата
с която се облягаше на прозореца на апартамента си
за да съзерцаваш по тениска мексиканския
залез, докато зад гърба ти поетите
пиеха текила и приглушено разговаряха.
Преди 16 години Тед Бериган публикува
Сонетите си. Марио разходи книгата по
лепрозориите на Париж. Сега Марио
е в Мексико и The Sonnets на
етажерка, която сковах със собствените си
ръце. Мисля, че намерих дъските
близо до старческия дом в Монтеалегре
и с Лола направихме етажерката. През
зимата на ’78, в Барселона, когато
още живеех с Лола! И вече са минали16 години
откакто Тед Бериган публикува книгата си
и може би 17 или 18 откакто я е написал
а аз някои сутрини, някои следобеди
изгубен в квартално кино се опитвам да я чета
когато филмът свършва и запалват лампите.
Попитах дали още е там.
Каза ми да мина.
Пак вали сняг, съобщих му.
Книгите му пръснати навсякъде.
Не става за правене на любов.
От 6 месеца не е водил момиче
в стаята.
Настойчив, категоричен посочи
размазана муха
в другия край на прозореца.
Като да се изплюеш върху огледало, спомних си.
Нещо като поет.
Безгрижен и щастлив.
