vs. archives

Бях като куче
покорно на гласа на господаря:
Хоп, Вирхилио, скачай!
Обичах красотата
домогвах се до грацията.
Притежавах изтънчености
на дресирано куче.
За награда, господарю мой
моля те само
за малко повече гавра.

Тъй като бях иконоборец
отказвам да ми правят статуя
ако приживе съм бил плът
в смъртта не искам да съм мрамор.

(1967)

Като телешкия или агнешкия
мозъка ми става за паниране.
В интелектуалните нощи
служи за афродизиак на идиота.

Като чапла, застанала на един крак
отрязвам си другия
и ти го сервирам, братко
за да познаеш най-сетне вкуса на плътта ми.

С настоящата си позволявам да се обърна към Вас
за да помоля да ми бъде присъден чин на светска светица
в Църквата на Любовта.

Един мъж ми се врече във вечна любов
но любовта му се оказа ад на земята.
Притежавам по тялото си повече стигми
от изискваните от Църквата
по-голямо количество сълзи
от дадените в кубически сантиметри
във формулярите на кандидатките за канонизация
по-голям брой часове безсъние
а по колената си толкова красноречиви мазолести образувания
че приятелките ми викат
Роса коленичещата.

Една нощ
той ме накара да ходя като кучка
да мяуча като котка
да плача като малко момиченце
и да пея като старица.

Друга нощ
ме накара да целувам снимка на любовницата му
и си помислих, че може би
кара любовницата си да целува моята
и същата нощ –
не знаете с колко мъка пиша това –
ми изкряска дегенератка.

В касаещото изискването на Църквата
„Обичай дори да те пребиват от бой“
мога да Ви уверя
че любовта ми е несъизмерима
до такава крайност
че този мъж е моето Висше Благо
моето Всичко и моето Нищо.

Поради това
бидейки унизена
оскърбена, презирана
подценявана и изтезавана
бидейки положена в тези странни ширини
което е равносилно на смърт приживе.

Аз,
Роса Кахи,
в пълно съзнание и владение на умствените си способности
смирено моля да бъда канонизирана като светска светица
с право да се числя към олтарите на ужаса.

(1967)

Три и половина следобед.
Стени, картини, люлеещият се стол,
писалището, затрупано с бумаги,
пепелникът, преливащ от фасове,
звънецът на вратата, беззвучен.
През сиестата сънувах, че звънецът е
звънец със звук – и се събудих.
Вече не сънувам, но дали съм се събудил?
Или съм онзи, който насън
се кълне и заклева, че буден е?
Ще трябва да се събудя малко повече.
Така полузаспал и полусънуващ
ако телефонът иззвъни
аз ще съм телефона,
а той, все едно съм аз, отговаря: Ало!
Събуждам се с кафе или смъртта.
В кухнята – чиниите неизмити
ме призовават към ред: Хайде, събуждай се
и ни събуждай! Защото и ние
сме потънали в сън.
Стените, картините, люлеещият се стол
сега са истински –
сядам, картините гледам, стените докосвам:
Представяш ли си ти сам да гледаш това, което си бил,
седнал на нещо, на което никой не сяда?
Още жив, но вече почти мъртъв,
излизам от кухнята. Четири и десет е.
Сега следва душ.
Подемам литании под водата:
Колко далече, колко далече от живота
толкова далече, че почти не се откривам;
колко близо, колко близо до смъртта
толкова близо, че почти не съществувам!
През хиляда деветстотин двайсе’ и шеста,
от банята виждам, надраскано на бележка:
„Отървах се от часовете,
учителката не е добре с нервите…“
Внимателно се подсушавам.
Падне ли стар човек, пада всичко
и в падението си повлича кърпата,
в последно съвкупление на крясък и гроб.
Сега дезодорантът,
но първо виж часовника колко е часа.
Не го забравяй насред ада си –
към последната пътеводна звезда сочи като компас;
мъртва звезда, убиваща часовниците.
На скрина има снимка:
аз през двайсе’ и осма на някакъв плаж.
Как си? – питам образа –
Студена ли е водата? Но той не отговаря,
между небето и морето, с отсъстващ поглед,
викам му: Наближава последното пътешествие.
Да почва да се облича, че няма смисъл
да кибичи на този въображаем плаж.
Пет и двайсе’. Сега вратовръзката.
Пред огледалото, двамата еднакви,
докато правя възела:
шиите се проточват или свиват,
четирите ръце обесват настоящето,
двата носа душат бъдещето,
четирите уши слушат присъдата
и два чифта очи виждат два езика
да излизат като плъхове от дупките си.
Хайде, побързай, чакат те тебе,
стига си се съзерцавал, възела перфектен е;
никога вече няма да направиш друг по-добър.
Бързо: панталоните, сега сакото.
Шес’ и половина. През коя врата да изляза?
През вратата на банята или през оная,
която гостната свързва с хола?
Облечен вече. Седем без двайсе’.
Блъскам се в стените, разравям фасовете
с дясната ръка, а с лявата
се хващам за вратовръзката, дръпвам я,
падам по гръб, удрям се в люлеещия се стол.
Проклетият стол се люлее сам.
Езикът ми забременява и ражда език
на идиот, целият в лиги;
очите ще станат скъпоценни камъни,
но, преди да заблестят, ще угаснат.
До ушите ми долитат думите,
нечувани никога по-рано –
от непреводим език са, думи са.
Седем нула нула и нито час повече.
Вече съм готов. Да влязат фотографите.

Докато умирах си представях една дупка
нахвърляни буци пръст застояла вода
смътни шумове стиснати устни
и аз как падам надолу с главата.

Докато умирах си представях лицето си
с мътни очи косите щръкнали
съзерцавайки върховната безутешност
смъртта маскирана с лицето ми.

Така си умирах преситен
от цветя и червеи издъхвайки
над устата си уста последен дъх

подреждайки вехториите си
полагайки костите си в нищото
и повръщайки погребалния си образ.

Когато се покая
за престъпленията си
ще ти пратя телеграма.
Ще дойдеш, облечен в бяло
ще белосаш душата ми.

Ще поплача на рамото ти
ще сефтосам костюма
на гърдите черни диаманти
черен от пушек в червата.

Ще сложим камата
в ножницата на откачен сън –
придобила формата на агне
изникнало от тигър развързан.

От раните ще направим рими
Ребуси от крясъците
изкуплението ще е убиване на време
във вечността, която ме очаква.

После ще седна на масата
за да ям от свещения хляб:
аз ще го разломя черен
ти ще ми го дадеш бял.

Когато дойдат за мен
да ме водат на бала на куците
ще река от патерици не’ам нужда
краката ми са идеални.

Ще демонстрирам ча-ча-ча и негърски танци
докато цел се разпадна
но те нема да се откажат
да ме водат на странния бал.

Два удара с брадва ще свършат работа
с две патерици ще греба напред
и щом влеза през оная врата
ще ми тикнат една куца в ръцете.

Тя ще ми каже: любов моя!
Аз ще ѝ река: моя прелест!
Как станà това с краченцата ти?
Кажи ми, че цел кървя!

С достойнство тя
ще ме уведоми, че са я помлели от бой
но скривайки ловко неудобството си
като същинско бижу
ще избухне в смях гръмогласно
отекващ в залата.

После ще направим кръгчетата
задължителни в тия случаи
ще се здрависваме налево и надесно
с ръце и патерици.

И когато най-малко очакваш
в два сутринта
ще дойде палача на куците
за да не оста’ат следи.