Роберто Боланьо „Чаршафът“
Англичанинът каза, че не си заслужава. Дълго мисли какво бе имал предвид. Пред него сянката на човек се плъзна през гората. Разтри коленете си, но не понечи да се изправи. Мъжът изникна иззад храсталака. Носеше, прехвърлен през ръката, бял чаршаф, като сервитьор, който се приближава към първия си следобеден клиент. В движенията му имаше нещо непохватно, но походката му излъчваше спокоен авторитет. Гърбушкото предположи, че мъжът вече го бе забелязал. Мъжът върза с жълта връвчица единия край на чаршафа за един бор, после завърза противоположния край за клона на друго дърво. Извърши същата операция с долните краища, докато гърбушкото можеше да вижда само краката му, защото екранът закриваше остатъка от тялото. Чу го да кашля. С пестеливи движения краката се запътиха към края на чаршафа, отвеждайки мъжът отново от тази страна на екрана. Огледа възлите, които закрепяха чаршафа за боровете. „Не е зле“, каза гърбушкото, но мъжът не му обърна внимание. Опря лявата си длан в горния ляв ъгъл и я заплъзга, притисната към материята, към центъра. Като стигна там, отлепи дланта от чаршафа и го побутна няколко пъти с показалеца, като да изпробва дали е добре опнат. Обърна се с лице към гърбушкото и въздъхна доволно. После поцъка с език. Косата му падаше върху челото, плувнала в пот. Носът му бе червен и голям. „Наистина, не е зле“, каза. „Ще прожектирам филм.“ Усмихна се, сякаш се извиняваше. Преди да си тръгне, хвърли поглед към все по-тъмните върхове на дърветата.
