8
Бях отишъл да гледам Последният дивак и като излязох от киното
нямаше къде да отида. По някакъв начин аз бях
героят на филма и черният ми мотор ме отвеждаше
директно към разрушението. Без повече луни, отразявани
във витрините, без повече боклуджийски камиони, без повече
изчезнали. Бях видял смъртта да се съвкупява със съня
и сега бях пресъхнал.
7
Последвах следата на боклуджийските камиони, без да съм наясно
какво очаквах да открия. Всички булеварди
се вливаха в Олимпийски стадион с колосални размери.
Олимпийски стадион, изрисуван в празнотата на вселената.
Спомних си за нощи без звезди, очите на една мексиканка, младеж
с гол торс и нож. Намирам се на място, където само
виждаш с връхчетата на пръстите, помислих си.
Тук няма никой.
(to be continued)
6
Околностите на киното, сградите, дърветата, пощенските кутии
решетките на канализацията – всичко изглеждаше по-голямо отпреди
филма. Сводовете на колонадите бяха като улици, виснали във въздуха.
Нима бях излязъл от замръзнал филм и влязъл в град
на гиганти? За миг ми се стори, че обемите и перспективите
полудяваха. Една естествена лудост. Без актьори. Дори дрехите ми
бяха претърпели някаква смяна на декора! Треперейки, пъхнах ръце
в джобовете на черното си яке и продължих нататък.
(to be continued)
5
Улиците бяха празни. Мръзнех и в мозъка ми се сменяха
сцените от Последният дивак. Екшън с уловка:
всичко се случваше само привидно. Всъщност: тиха долина
вкаменена, на завет от вятъра и историята. Моторите, огънят
от картечниците, саботажите, 300-та мъртви терористи всъщност
бяха направени от вещество, по-летливо от сънищата. Блясък
видян и невидян. Видяно и невидяно око. Докато екранът
избеля отново и излязох на улицата.
(to be continued)
4
Стори ми се познат: под жълтата шапка на боклуджия един приятел
от младежките години. Никога не стоеше мирен. Никога не оставаше дълго в един
регистър. За тъмните му очи поетите казваха: като две хвърчила са
виснали над града. Несъмнено най-смелият. И очите му
като две черни хвърчила в черната нощ. Увиснал
на задницата на камиона, скелетът танцуваше в такт с текста на нашата
младост. Скелетът танцуваше с хвърчилата и сенките.
(to be continued)
3
Видях себе си като „Последния дивак“, яхнал
бял мотор, да прекосявам пътищата
на Долна Калифорниа. Отляво морето, отдясно морето
по средата пътят, изпълнен с образи, които малко по малко
изтляваха. Ще остане ли кутията накрая празна?
Ще изчезне ли накрая моторът заедно с облаците?
Ще се слеят ли накрая Долна Калифорния и „Последният дивак“
с Вселената, с Нищото.
(to be continued)
2
Нямаше къде да ида. Дълго време
бродих в околностите на киното
като търсех отворено кафене, някой бар.
Всичко беше затворено, врати и решетки, но
най-странното беше, че сградите изглеждаха празни, сякаш
хората вече не живееха там. Нямах какво да правя
освен да обикалям и да си спомням
но дори паметта започна да ми изневерява.
(to be continued)
1
Излязох от късната прожекция на празните улици. Скелетът
мина до мен, треперещ, увиснал на задницата
на боклуджийски камион. Големи жълти шапки
скриваха лицата на боклуджиите, но дори така ми се стори познат:
един стар приятел. Ето ни! казах си
поне двеста пъти
докато камионът изчезна зад ъгъла.
(to be continued)
Тази надежда аз не съм я търсил. Този смълчан павилион на Непознатия Университет.
Пациентът пристига в чуждия град.
Ако имах жена, чува някой да казва зад неговия
гръб. Но няма никой: това е Барселона и смехове
на педали жиголота, криминални, дилъри, бледи деца
на джагите. Ще се радвам, ще се радвам
ще се радвам много, казва някой с акцент
на немец. Но едвам му обръща внимание.
Момичето, което гледа през прозореца
на хотела. О, убегливи думи, една въображаема Барселона
полунощ на улицата, хората са щастливи
влюбеният, звездите като скъпоценни камъни, инкрустирани
в книга, която чужденецът никога няма да дочете докрай
(поне не в този свят), нощта, морето
щастливи хора, надничащи през отворен прозорец.
Цялата тъга на тези години
ще се изгуби с теб.
vs. archives 