vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Роберто Боланьо „Тогава ми се присъни“

 

Тогава ми се присъни, че посещавам хасиендата на Алонсо де Ерсиля. Бях на шейсет и бях разпарчетосан от болестта (буквално са разпадах на парчета). Ерсиля беше към деведесет и агонизираше в огромно легло с балдахин. Старецът ме гледаше с презрение и после ми поиска чаша ракия. Аз търсех неуморно ракията, но откривах само амуниция за езда.

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Спомням си го“

 

Спомням си го.
И аз преживях
Онзи миг
Единствен по рода си
На двайсет
Някъде в Южното
Полукълбо.
Стихотворението
С щипците
Увиснали
В ледения
Въздух.
Студ и страх
Но не
Защото мигът
Сам по себе си
Ни ужаси.
Величието
Не ужасява
Само преминава
Покрай нас.
Студ и страх
Защото бяхме такива
Само млади
И нямахме нищо
Освен нашия
Кураж
И хумора ни.
Относителни стойости
Нищожна опора
В мигновената
Антарктида
На стихотворението.
И си помислихме
Или поне
Аз си помислих
Че от онази
Кутия
От грешки и случайности
Няма да излезем
Живи.
И така премина
Тоталността
На мига
Неговите реални
Фрагменти.
И сега
Само си спомням
Парата
От устите ни
И топлината
На очите ни
И на нашите сърца.
И не успявам
Да разбера
Какво се случи.

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Сънувах, че съм на осемнайсет“

 

Сънувах, че съм на осемнайсет и виждам най-добрия си тогавашен приятел, който също беше на осемнайсет, да правят секс с Уолт Уитман. Правеха го в кресло, докато съзерцаваха необузданото свечеряване над Чивитавекия.

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Сънувах, че съм на петнайсет“

 

Сънувах, че съм на петнайсет и че наистина напускам Южното полукълбо. Като пъхах в раницата си единствената книга, която имах (Трилсе на Валехо), тя лумваше. Беше седем вечерта и аз хвърлях овъглената си раницата през прозореза.

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Сънувах, че трупът се връща в Обетованата земя“

 

Сънувах, че трупът се връща в Обетованата земя, яхнал Легион Механични Бикове.

 

 

 

Роберто Боланьо „Сестро на свирепата ни памет“

 

Сестро на свирепата ни памет,
за смелостта е по-добре да не се говори.
Който съумя да победи страха
стана смел завинаги.
Затова нека танцуваме, докато минава нощта
като гигантска кутия от обувки
над морските скали и терасата,
в някоя гънка на реалността, на възможното
където не е изключение някой да е мил.
Нека танцуваме в несигурното отражение
на латиноамериканските детективи,
дъждовна локва, в която се отразяват лицата ни
на всеки десет години.

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Докато четях стихотворения в един парк срещу бензиностанция“

 

Открих книгата ти и я откраднах. Аз, смаян, аз, плувнал в пот и мечтаещ, смаян над една върба, изплювам стихотворенията ти, написани на английски или пък френски, отде да знам. Открих едно разлагащо се слънце, крило в кафето ми, коприна под леглото ми. Помня те в пустинята гол и с картечница. И на изгорялото ти чело сияеше като лайна от злато надеждата.

Хе, хе, Детски Капитализъм.

Зеленочерни поля на Забравата, с кипариси

и евкалипти, жълти пътища

които отвеждат на никъде

ако изобщо става дума за отвеждане, ако за пеене

на детски саги –

с бомбето на Оливър Туист, с баретата на Че
Гевара, нахлузена до носа –

става дума. Ама не,

нищо подобно.

Хи, хи, Младежки Капитализъм

(Домът на Ножицата)

Сега аз ли съм?

Изправих се на върха на кратуна за мате, рецитирайки

откъси от „Одата за хипотенузата Кармен Ласо“

Пих царевична ракия от кожен мех с щампа
с образа на дванайсетте приятели.

И пътувах по любовните морета

И си затворих човката на момченце

Осемнайсет априли, литератор по фанелка

наблюдаващ детето сополанко.

Аз бях самотен и бароков сопол

върху огромна стена.

Открих книгата ти и я откраднах. На хоризонта сините петна на полицията са обещания за Bluebirds, за цивилизовани пролети.
Живей щастлив. Живей щастлив.

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Поканен на банкета на живота“

 

Буржоата от едната страна, пролетариите и селяните от другата (от коя?)
Поканен на банкета на живота
Ония с яките ташаци до буржоата, Калинка рамо до рамо с живота.

Жената отдолу
Поета отгоре
прилепнал потящ се галещ
крака гърди коремче невероятни
Несравнима Путка Лето 2000:
глад на земята
десни горили, фашизъм, огън
двете враждуващи класи могат да потънат
спомнете си робите срещу патрициите – космическа пепел.
Вече прецака всичко, човече.

Ужас, минава бяла кола, ужас
от колата слиза жена,
пишка в канавката,
можеш да усетиш угасналия мотор,
шума на тревата.
Жената поглежда синьото небе и изчезва.

Иде ми да кажа Карлос Песоа Вèлис е Чили.
Живее на планинския хребет.
Водолаз е, живее в морето.
Лети като ангелче от ониа прощавания с ангелчета
на Виолета Пара.

Но не е истина.
Към този момент от Песоа само остават стихотворения и разкази
и мостове, прехвърлени към други мостове.
„Великият Кръстопът На Чилийската Литература“

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Седнали на вълнолома под крановете“

 

Тайнството започва в привидния край на всички пътища.
Адолфо Есте и Филидор Лагос

Този който клати с глава ухилен и крои гадории
Паника щом си спомни миналото
Талкауано Валпараисо Икике, пристанища от миналото
Този който си завира ръката в устата пред изумените деца
Децата се връщат у дома със сладолед в ръка

Тайнствени разговори на границата
Чилийци на път отчаяно празен стомах
на границата
Баобаби на границата
Чилийски младежи спят под сянката на баобабите

Месец по-късно една улица и дебели жени миещи тротоара
Таванска тераса, много тавански тераси и деца, играещи с камъни

Нощем светкавиците озаряват града
Сутрин гръмотевиците го разстрисат
Знам, че всичко е кристално ясно

Рецепционистът ми връчва виолетов ключ
отварям вратата на стаята си и порокът седи на леглото
Или си мие лицето в ужасяващата баня
или прави чук-чук с кокалчетата на пръстите
по скуловата ми дъга

На разсъмване като виждам падналите дървета не разбирам
как може да стават тези неща
Кучки раждащи котета в брачни легла
Книги на Киплинг опикани от някой луд читател
Булевардите покрити с тиня листа корени
малки птици и обувки

Не разбирам старата Лилиян как продава картините
на сина си невидимия и рецитира поеми
чиито главни действащи лица обичат и умират в епохата
на Максимилиан и Хуарес или пък са крави и котки

Понякога си мисля че не всичко е ясно
Понякога си мисля че има невидими течения
като сина на Лилиян

Паника щом си спомни миналото
Паника щом си спомни миналото
Това е затвор и това е журналистическа готика
(разхлабени вратовръзки, цигари)
и в най-тъмния ъгъл невинният съзерцава
как се процежда слънцето през странната капандура

Стените украсени от мъжествени жени
Портрети на женени полицаи на стените украсени
с откачени жени
И графит в подкрепа на вярата
„тук беше отчето франсиско вервайте“

И не вярват онези поглъщащи три хотдога
и бутилка бира
в пет следобед

Вадещите бележник и играещите на кръстечета и нули
или на точки и чертички или пишещите разказ
Как пък ще вярват тъкмо журналистите!

И пироманът ръкомаха
все едно иска да обясни всичко
Но не е Панюрж още по-малко
Още по-малко затворът бароков университет
или инфанта кракоразкрачена гледаща филма

О невероятната ми епоха
в която ежедневното се съвкупява
с трагичното

Почукват три пъти и съпругът нарежда
сложи си пеньоар и излез да отвориш
Съпругата надава ужасена вик

 

 

 

 

 

 

 

Роберто Боланьо „Последният дивак“

 

1
Излязох от късната прожекция на празните улици. Скелетът
мина край мен, треперещ, увиснал на задницата
на боклуджийски камион. Големи жълти шапки
скриваха лицата на боклуджиите, но дори и така ми се стори познат:
един стар приятел. Ето ни! казах си
поне двеста пъти
докато камионът изчезна зад ъгъла.

2
Нямаше къде да ида. Дълго време
бродих в околностите на киното
търсех отворено кафене, някой бар.
Всичко беше затворено, врати и решетки, но
най-странното беше, че сградите изглеждаха празни, сякаш
хората вече не живееха там. Нямах какво да правя
освен да обикалям и да си спомням
но дори паметта започна да ми изневерява.

3
Видях себе си като „Последния дивак“, яхнал
бял мотор, да прекосявам пътищата
на Долна Калифорния. Отляво морето, отдясно морето
по средата пътят, изпълнен с образи, които малко по малко
изтляваха. Ще остане ли кутията накрая празна?
Ще изчезне ли накрая моторът заедно с облаците?
Ще се слеят ли накрая Долна Калифорния и „Последният дивак“
с Вселената, с Нищото.

4
Стори ми се познат: под жълтата шапка на боклуджия един приятел
от младежките години. Никога не стоеше мирен. Никога не оставаше дълго в един
регистър. За тъмните му очи поетите казваха: като две хвърчила са
виснали над града. Несъмнено най-смелият. И очите му
като две черни хвърчила в черната нощ. Увиснал
на задницата на камиона, скелетът танцуваше в такт с песента на нашата
младост. Скелетът танцуваше с хвърчилата и сенките.

5
Улиците бяха празни. Зъзнех и в мозъка ми се сменяха
сцените от Последният дивак. Екшън с уловка:
всичко се случваше само привидно. Всъщност: тиха долина
вкаменена, на завет от вятъра и историята. Моторите, огънят
на картечниците, саботажите, 300-та мъртви терористи всъщност
бяха направени от вещество, по-летливо от сънищата. Блясък
видян и невидян. Видяно и невидяно око. Докато екранът
избеля отново и излязох на улицата.

6
Околностите на киното, сградите, дърветата, пощенските кутии
решетките на канализацията – всичко изглеждаше по-голямо отпреди
филма. Сводовете на колонадите бяха като улици, виснали във въздуха.
Нима бях излязъл от замръзнал филм и влязъл в град
на гиганти? За миг ми се стори, че обемите и перспективите
полудяваха. Една естествена лудост. Без актьори. Дори дрехите ми
бяха претърпели някаква смяна на декора! Треперейки, пъхнах ръце
в джобовете на черното си яке и продължих нататък.

7
Последвах следата на боклуджийските камиони, без да съм наясно
какво очаквах да открия. Всички булеварди
се вливаха в Олимпийски стадион с колосални размери.
Олимпийски стадион, изрисуван в празнотата на вселената.
Спомних си за нощи без звезди, очите на една мексиканка, младеж
с гол торс и нож. Намирам се на място, където се вижда
само с връхчетата на пръстите, помислих си.
Тук няма никой.

8
Бях отишъл да гледам Последният дивак и като излязох от киното
нямаше къде да отида. По някакъв начин аз бях
героят на филма и черният ми мотор ме отвеждаше
направо към разрушението. Без повече луни, отразявани
във витрините, без повече боклуджийски камиони, без повече
изчезнали. Бях видял смъртта да се съвкупява със съня
и сега бях пресъхнал.