vs. archives

Видяхме как смугла жена се вгражда в прибрежната скала.
За не повече от секунда, като пронизана от слънцето. Като
Ранените клепачи на бога, предсъществуващо дете
На безкрайния ни плаж. Гъркинята, гъркинята
Повтаряха средиземноморските курви, великолепният
Бриз – самонасочваща се като фаланга
От мраморни статуи с жилки от кръв и воля
Като дяволски, ликуващ план, крепен от небето
И нейните очи. Отстъпнице от градовете и Републиката
Когато реша, че всичко е изгубено, ще се доверя на очите ти.
Когато състрадателното поражение ни убеди, че е безсмислено
Да продължим борбата, ще се доверя на очите ти.

Обърнат навътре, все едно възнамерявах
да целуна самия себе си.

Данте Габриел Росети

Акото цапа… С огромно старание съм изписал „Г“-то
в Габриел… С голямо 12 полунощ събуди се Роберто
сънят ми каза да ти кажа сбогом

В този час ми се явяват онези утрини на Мексико Сити
Повтарящи се отново С Карла Рикардо и прелестния
Лусиано който обичаше да си играе с мен
И маршрутките които превозват останките ми
по Авенида Револусион и по Ниньо Пердидо
Метафори които гражданите се въздържаха
да положат в краката на чужденеца
висял на косъм толкова месеци И Марио
Мара, Бруно започващи да се оттеглят
към по-добри зимни квартири
И тънката светлина в шест сутринта

Може би не обичам никого специално, каза
докато гледаше през стъклата
(Поезията вече не ме вълнува) – Какво?
Приятелката ѝ повдигна вежди Поезията ми
(Акото цапа) Тази празнота която чувствам след
оргазъм (Проклятие, ако продължа да пиша за това
наистина ще почна да го чувствам) Курът натопорчен
докато Болката се разгръща (Тя се облече
набързо – чорапи от червена коприна) Джазирана
атмосфера, някакъв начин на изразяване (Импровизирам,
следователно съществувам – кой беше казал това?)
Декарт Акото цапа (Колко е облачно, каза тя
докато гледаше нагоре) Ако можеше да видиш
собствената си усмивка Анонимни светци
Имена лишени от значение

Какъв цвят е пустинята нощем?

небето приличаше на огледало без амалгама, място, в което всичко би трябвало да се отразява, но в което в крайна сметка нищо не се отразяваше

В 4 сутринта стари снимки на Лиза
между страниците на научнофантастичен роман.
Нервната ми система свива криле като ангел.
Всичко е изгубено в света на думите в 4
сутринта: гласът на рижавия изгърбва милостта.
Стари снимки къщи в онзи град
където бавно правихме секс.
Почти гравюра върху дърво, сцени
които неподвижно следваха една след друга листак насред дюни.
Заспал на масата казвам че бях поет,
едно „прекалено късно е“, едно „скъпи събуди се“,
никой не е изгорил свещите на приятелството.

В заниманията ми практиката се оттича като причина и следствие
на винаги присъстващ и движещ се ромб.
Отчаяният поглед на детектив
пред един изключителен залез.
Бързо писане бърза скица на нежен ден който
ще дойде но няма да видя.
Не мост в никакъв случай нито знаци
за излизане от илюзорен лабиринт.
Може би невидими рими бронирани рими около
детска игра, сигурността която тя сънува.
Поезия която може би ще се застъпи за сянката ми в идните
дни
когато аз ще съм единствено име а не мъжът който с
празни джобове скиташе и работѝ в кланиците
на стария и на новия континент.
Да са достойни за доверие не да са трайни моля романсите
които съставих в чест на твърде конкретни момичета.
И милост към годините преди да навърша 26.