vs. archives

1
Вече дъвках трева, аз и приятелят ми Орге* повярвахме това мотамо, заклевам се, аз откраднах, не отричам. Но тялото й не взех, не можех.

2
Аз не съм негър, от скромност не твърдя това, но си изпълнявам прилежно задълженията. Но телата ни лежаха заедно насред спално бельо, и аз я ухапах по шията, и заспах.

3
Защото в кръвта й бяха тъмни аутодафета, лампиони, негърски танци и умората на много шосета – аз обаче бях един малък идиот.

4
Дебели животни се прокрадваха през кафеникавата джунгла около нас, син дъжд громолеше по покривите от палмови листа и ние лежахме като нежни растения.

5
Това бе Хе Тъмнокожата, умряла като облак, който почти никога не е съществувал.

1920

* Прякор на Георг Пфанцелт, младежки приятел на Брехт (б. пр.).

1
Вечер на реката, в тъмното сърце на храсталака виждам понякога отново лицето й – на жената, която обичах: моята жена, която сега е мъртва.

2
От това минаха много години и понякога не знам вече нищо за нея, която едно време беше всички, но всичко отминава.

3
И тя бе в мен като малка хвойна в монголските степи, вдлъбната с бледожълто небе и голяма тъга.

4
Ние живеехме в черна колиба на брега на реката. Конските мухи надупчваха често бялото й тяло, а аз четях вестника седем пъти подред или казвах: косата ти е с мръсен цвят. Или: ти нямаш сърце.

5
Но един ден, докато перях ризата си в колибата, тя отиде до вратата, погледна ме и искаше да излезе.

6
И онзи, който я биеше, докато се умори, рече: ангел мой –

7
И реклият: обичам те – я изведе навън, и с усмивка погледна във въздуха, и похвали времето, и й подаде ръка.

8
Понеже тя беше сега навън на въздух и в колибата бе пусто, той затвори вратата и се скри зад вестника.

9
Оттогава вече не съм я виждал и от нея остана единствено един малък вик, който издаде, щом се върна при вратата на сутринта, когато тя беше вече затворена.

10
Сега колибата е изгнила, и гърдите са натъпкани с хартия от вестник, а аз лежа вечер на брега на реката в тъмното сърце на храсталака – и си спомням.

11
Вятърът мирише на трева в косите, и водата непрестанно крещи към Бог за мир, и на езика си чувствам горчив вкус.

1920

1
Няма съмнение: аз съм луд. Не ми остава още много. Просто междувременно полудях.

2
В моите залези стоят все още жени, бели, с вдигнати ръце, дланите сплетени.

3
Опиянявам се с музика, горчивия абсент на малки нощни музики от предградията, бучене на орган, следващ електричеството – от всичко това в мен е останала утайка от кафе, знам го. Но това е последното ми развлечение.

4
Чета последните писма на велики мъже и крада въздействащи жестове от кафявите вапцани араби от панаирджийските будки. Правя всичко това само временно.

5
…

1920

1
Приятели, чуйте, пея ви песента за Хе, тъмнокожата, моя възлюбена за период от шестнайсет месеца до нейното разлагане.

2
Тя не остаряваше, имаше безразборни ръце, продаваше кожата си за чаша чай и самата себе си за камшик! Тя бродеше до капване сред върбите, Хе!

3
Тя се поднасяше като плод, но той не беше приет. На мнозина беше в устите – и те я изплюваха, Хе, Благата! Хе, възлюбената!

4
Тя знаеше какво представлява една жена с мозъка, но не и с коленете. Тя познаваше пътя, където беше светло, с очите, но на тъмно не го познаваше.

5
Нощем бе пълна мизерия, заслепена от суетност, Хе, жените са нощни животни, а тя не беше нощно животно.

6
Тя не бе мъдра като Би** Милата, растението Би, тя непрестанно сновеше напред-назад и сърцето й бе лишено от мисли.

7
Затова тя умря в 5-я месец на 20-та година, тайно и с бърза смърт, докато никой не гледаше, и отмина като облак, за който е казано: никога не го е имало.

1920

* Прякор на Хеда Кун, интимна приятелка на младия Брехт (б. пр.).

** Прякор на Паула Банхолцер, първата младежка любов на Брехт, майка на първото му дете, Франк Банхолцер (1919-1943) (б. пр.).

1
Вече не си спомням лицето й такова, каквото беше преди да я споходят болките. Тя уморено отмяташе черните коси от изпосталялото чело, още виждам ръката при това движение.

2
Двайсет зими я заплашваха, страданията й бяха легион, смъртта се срамуваше от нея. После тя умря и откриха едно детско тяло.

3
Тя израсна в гората.

4
Тя умря сред видения, които я гледаха прекалено дълго докато умираше – и бяха се втвърдили. Простиха й, че страда, но тя се луташе сред тези видения преди да рухне.

4
Мнозина си тръгват от нас, без да ги задържаме. Казахме им всичко, вече нямаше нищо между тях и нас, лицата ни се втвърдиха при сбогуването. Не казахме обаче важното, а спестихме от необходимото.

5
О, защо не казваме необходимото, щеше да е толкова леко – и ще бъдем прокълнати заради него. Бяха леки думи, непосредствено зад зъбите, изпаднаха при смеха и се задушихме от тях с присвито гърло.

6
Сега майка ми е умряла, вчера, привечер, на 1 май! Вече не можеш да я изровиш с нокти!

1920

1
Знам, любима: сега ми окапва косата от безпътния живот и трябва да лежа на камъните. Виждате ме да пия най-евтината ракия и вървя гол във вятъра.

2
Но беше време, любима, когато бях чист.

3
Имах жена, тя беше по-силна от мен, както тревата е по-силна от бика – тя се изправя отново.

4
Тя видя, че съм лош и ме обичаше.

5
Аз не питах накъде води пътят, който бе неин път, и той може би водеше надолу. Като ми даде тялото си, тя каза: това е всичко. И то стана мое тяло.

6
Сега тя вече не е никъде, тя изчезна като облака след дъжд, аз я пуснах и тя падна назад, защото това беше пътят й.

7
Но понякога нощем, когато ме виждате да пия, виждам лицето й бледо във вятъра, силно и обърнато към мен – и аз се покланям във вятъра.

1920

Трябва да вдигаш високо колената като кралска курва, все едно висиш на тях. Огромни колена. И пурпурно главоломно падане в голото небе, и летене нагоре, ту със задника, ту с предника. Напълно голи сме, вятърът ни опипва през одеждите. Така бяхме родени.

Музиката не спира никога. Ангели надуват до пръсване малка панфлейта. Летиш към небето, летиш над земята, сестро въздушна, сестро, братко вятър! Времето минава – и музиката.

Към 11 часа през нощта люлките се затварят, за да може дядо Боже да продължи да се люлее.

1920

Чувал съм, че от правенето на любов вратът става дебел. Аз не искам дебел врат. Но чувам, че и от люлеене на люлки вратът става дебел. Значи няма как да се избегне.

Червените платнища, в които се врязваш при полета заедно с люлката, ръкопляскат, металните тръби скърцат при изстрелването нагоре, сравнявам това с животно, захапващо юздите, но конникът седи върху гърба му. Той се е впил кръвожадно като кърлеж, отвратителен полип, вкопчил се е в тлъстото пурпурно животно и язди възбог срещу небето, където го улавят платнищата. Жълтите лампи се пулят нагоре да видят колко високо може да се стигне, без цялата машинария да се разпадне.

1920

Щом умрете, някои ще отидат на небето.
Те няма да се чудят, защото са го видели вече.
Убиец и пияница ще бъдат там.
За който не ги обича, влизане няма.

Който удрял брата, няма да му е трудно на небето
Пияните вървят по тези пътища твърде лесно…
Виделият звезди, докато в уличката лежи
В деня на смъртта си лесно ще се извиси.

Който не е бил сляп, небето не ще види
В небето сам никой не влиза.
И мъки ще има задружно тамо
Всички носят бремето на всички заедно

Децата и глупците в сияйната страна със сигурност влизат…
Убиец и жертва ръка за ръка идат.
Ръка за ръка, от когото кръв и сълзи капят
Братята Карамазови и брата ни Баал.

1917

И червената Роза* изчезна сега.
Никой не знае къде лежи тя.
Защото истината каза тя на бедните
Богатите от този свят изчезнаха я.

1919

* Роза Люксембург (1871-1919) е убита без съд и присъда на 15 януари 1919 г. в Берлин, тялото й е хвърлено в Ландверския канал (б. пр.).