vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Бертолт Брехт „Песен за кавалерите от Отделение „Д“*“

 

О, как изгаряха безмилостните пламъци на любовта
Когато млади бяхте, изпълнени със плам.
Ах, за съжаление човекът вълк е за човека
Такъв за жалост неговият нрав е.

 

* Отделението за кожни и венерологически болести (б. пр.).

 

 

 

 

 

Бертолт Брехт „Ода за един сановник“

 

1
Височайши вицеконсуле, благоволи
На треперещата пред теб въшка
Да отпуснеш ощастливяващия печат!

Издигнат дух
По чийто образ и подобие са сътворени боговете
Позволи непостижимите ти мисли
Да бъдат прекъснати за миг!

Четири пъти
Успях да си пробия път чак до теб.
Някои от думите ми
Обмисляни през безсънни нощи
Надявам се успяха да те доближат.

Два пъти се постригах заради теб
Никога
Не отивах при теб без твърда шапка, мръсният ми каскет
Винаги го криех пред теб.

Ти знаеш, че пестеливите ти думи
Ще бъдат тълкувани седмици наред от треперещи семейства
В търсене на мрачни намеци или ощастливяващи знаци –
Затова ли те са толкова жестоки?

Великият ловец, залагащ капани, приближава.
Ето я малката вратичка, която извежда
От капана на открито. Ти
Държиш ключа.
Ще го хвърлиш ли вътре в мишеловката?

2
Няма страшно, дребно човече зад бюрото!
Твоите началници
Няма да ти се разсърдят за полагането на печатчето.
В многомесечни инквизиции
Ти проучи из основи кандидатстващия.
Ти познаваш всеки косъм по езика му.
Нито буква от предписанията ти
Не е подмината. Нито един въпрос от формуляра
Не си забравил. Сложи сега край на изтезанията!
Прасни печатчето, началниците ти
Няма да те изядат!

1941

 

 

 

 

 

Бертолт Брехт „Списък на загубите“

 

Спасявайки се от потъващ кораб, качвайки се на потъващ –
На хоризонта още не се вижда друг – записвам
На малко листче имената на онези
Които вече не са около мен.
Малката учителка от работническата класа
МАРГАРЕТЕ ЩЕФИН. Насред курса
Изтощена от бягството
Линееше и умря мъдрата.
Така също ме напусна противоречащият
Знаещият много, търсещият новото
ВАЛТЕР БЕНЯМИН. На непрекосимата граница
Уморен от преследваното, той си легна.
Не се събуди повече от съня.
И постоянстващият, радващ се на живота
КАРЛ КОХ, майстор на диспута
Се изличи в смърдящия Рим, измамвайки
Проникващата вече в стаята SS.
И вече нямам никаква вест от
КАСПАР НЕЕР, художника. Де да можех поне него
Да зачертая от този списък!

Тези отнесе смъртта. Други
Си тръгнаха от мен заради насъщния
Или лукса.

1941

 

 

 

 

 

Бертолт Брехт „Напълно съм убеден, че утре времето ще е хубаво“

 

Напълно съм убеден, че утре времето ще е хубаво
Че след дъжда идва слънце
Че съседът ми обича дъщеря си
А врагът ми е лош човек.
Също че я карам по-добре отколкото почти всички други
Не се съмнявам в това.
И никога не са ме чували да казвам, че
По-рано е било по-хубаво
Расата била в упадък
Или нямало жени, на които един мъж да стига.
С оглед на всичко това аз съм по-широко скроен, по-доверчив, по-любезен от всички недоволни
Щото всичко това
Струва ми се, не доказва почти нищо.

1921

 

 

 

 

 

Бертолт Брехт „Негърска песен“

 

Облаците изплуваха пред луната…
Жаби квакат в мангровото тресавище! Те обичат жаби.
Тъмно е и не виждаш другия, докато правиш любов
Ръцете на мъжа, който е с мен, изведнъж затреперват.
Улиците са тъмни и гъсталакът трепери от вятъра
Господаря на фермата минава покрай храсталака и дочува нещо от правенето на любов.
Той ревнува, защото е пиян и не вижда нищо.
Нощем господаря ревнува от всеки мъж и също от кон, куче и светулки.

1920

 

 

 

 

 

Бертолт Брехт „Прометей“

 

Това на нейния триумф часът е –
На сините гори въздигат се железните огледала.
Самата тя стои – бял призрак – обрамчена от блатни пари.
Скала прораства през суровите парцали на плътта ми.

Тя слиза гола от ощавено небе
Без никакво усилие, лицето бледо, зъбите оголени.
Оставям я така да се възправя всяка утрин рано
И лягам за храна на водопада.

И щом се тя насити, тревата пребледнява
Небето в дим съкрива своето лице –
През тъмното небе тогава идва Той отгоре
За който знайно е: обича дроба черен.

1920

 

 

 

 

 

Възпявам бялата жена от Чистотата (предпремиера)

 

Безспирно репетираме сбогуването
Но няма да ни има на премиерата.

 

Под петопръстата смокиня
Под сивия блясък на маслината
Под леките перести облаци
Под блясъка на храма на тялото
Под леките дълги вълни
Под зехтина над бездната
Под гостоприемната чернота
Бойте се

Илинден 19

 

Великденско посещение на Тутраканското гробище

Априлски триумф на зеленината
Зелеви пеперуди над пресни гробове
Безвкусицата на новите плочи край входа
По пътя на всяка плът смъртта сега е
В новото избавлението на първите лишеи
Ръждиви кутии от сирене възлести корени усоен
Мирис на саморасляк орех надигнати гробовни рамки
Пъплене на възбудени мравки паяжина полюшвана от пламъка
Слезнал до буците окислена пръст земна пчела излетяла
Към вечното струене на реката.

 

Мъкнеше се с протрити
Торбички от кауфланд пъхнати
Една в друга като сложна инсталация

Приличаше на клошар
Но беше майстор електричар

Ровеше в концентричните пликове
Пресяваше с пръсти като златоносен пясък
Всякакви бурмички и отвертки

Имаш ли фенерче вика
Дадох му телефона изцапа ми
Кейса омазни дисплея оправи фасонката светна лампата

Колко ти дължа пет лева
Нямам дребни дай железни
За трамвая

Приличаше на клошар
Но беше майстор електричар.

 

Първо се отказа от поезията
заради науката
После се отказа от науката
заради администрацията
Сега администрира щастлив
Липсата

 

Живия труд може всичко
Бурените избуяват по-пищни
От соломоновите одежди
Весели са майските треви избили
В бетонната плоча черницата осенява всичко
Забивай дълбоко лопатата заравяй
Пръсти в пръстта за бели корени
Загърби търпеливия гълъб чакащ
За бог да прости нямай милост
Към разрязания надве червей
Нарани се оближи кръвта изпикай се
До оградата с кухите кръстове
Нека пикнята е топла върху тревата
Не изтръсквай пръстта от обувките
Смъртта е капитал живия труд
Може всичко

 

Всички се прибраха у дома
Единия в панелката на словоблудството с малолетни
Другия в провинцията с екскурзии в голямата поезия
Третия в квартала на червената буржоазия
Четвъртия в избледняващото ксерокопие на академията
Родината е там отдето няма връщане.

 

Малки предстоим

На Христина Василева

Малки предстоим
Като слеличосана 35 годишна държанка на олигарх
Пред нетленната руска красота
Малки предстоим
Пред момиченцата разучаващи брошурата на била
Под погледа на дълбоко ортодоксален рехабилитиран педофил
Малки предстоим
Пред шестващите в порше кайени абитуриентки
Които утре ще работят на смени по 12 часа в денонощен магазин
Малки предстоим
Пред майката отчаяно спираща с поглед отдалече обратния мах
На люлката отнасяща главата на току-що проходил ангел
Малки предстоим
Пред утрешния бош клечащ пред тебеширената си рисунка
Върху ударопоглъщащата настилка минимализираща болката
Малки предстоим
В облак от напечена смола пред пинията на посейдон дионис хадес
Малки предстоим
Пред музиката в колата на път за безкрайните фризери на метро
Пред дъното на ада в рибния отдел
Малки предстоим
Пред детето зевс играещо със светове
На брега на вечното море

 

Възпявам бялата жена от Чистотата
Най-сетне бял човек който да се бори с ентропията на белите хора
Най-сетне трудов етос, а не висене на припек по детските площадки
Най-сетне някой работлив който не разчита на детските
Най-сетне бяла жена от Чистотата
Възпявам циганката албинос от махалата.

 

 

 

 

 

 

 

Бертолт Брехт „Сонет № 14. За вътрешната празнота“

 

Щом чух за мен да казват по пазарищата
Че вътрешно съм празен аз човек
Отвърнах бързо: бих искал аз така да е
И казах го съвсем не с цел да дразня

Не го и казах също, с надежда да е ново.
Празен съм – и гладен затова, затова и мая се:
Обядът ми мучи все още, а вече си мечтая
Изсирам как говедото, преживящо все още.

В мен да има място трябва, тогава не съм сит!
И се надявам силно да не стана никога
Едно е, за което дебна аз сега:

Аз искам да съм плосък, за да надживея всичко!
А как да стана плосък? Говеда цяло стадо
Няма как да стъпче празната стотинка: плоска тя е.

 

 

 

 

 

Бертолт Брехт „Спомен за Мари А.“

 

1
На онзи ден в луната синя на септември
Стоейки тихо под сливака млад
Държах я любовта тъй тиха и тъй бледа
В ръцете като прекрасна мечта.
А над нас в красивото лятно небе
Имаше облак – дълго го гледах
Ужасно горе и ужасно бял
Погледнах пак – не беше вече там.

2
От онзи ден тъй много, много месечини
Изтекоха тихо надолу, отминаха
Сливаците отсечени са сигурно
А ти за станалото с любовта ме питаш?
Отвръщам ти: Не мога да си спомня.
Но зная аз добре въпросът за какво е
Лицето й обаче аз наистина забравил съм
И зная само: аз го целунах някога.

3
Целувката аз също отдавна бих забравил
Ако не беше облакът отгоре там
Че още помня го и винаги ще помня
Той беше много бял и идеше отгоре.
Сливаците цъфтят си още може би
Момичето родило е навярно седмото дете
Но онзи облак цъфтя за миг едва
И щом погледнах, изчезнал бе по вятъра.

 

 

 

 

 

Бертолт Брехт „О, защо оставяте нецелунати да отминат“

 

О, защо оставяте нецелунати да отминат
Последните лица, приличащи на вас
Скоро вече никое няма да видите!
И гласа, който задушихте
Той за последно пя вашата
Песен!

1920