vs. archives

Тази гора кади тъмен
Тамян. Бледен мъх сцежда
Провисващи ешарпове, лакът бради

От архаичните кости
На огромните дънери.
Сини мъгли застилат

Езеро, гъмжащо от риба.
Охлюви труфят с извивки ръба
На гледжосаните води

Като краваи на овнешки рога.
Някъде в далечината
Отиващото си лято

Изчуква с млата своите
Незнайни метали.
Корени от вехто олово

Се пресукват в черния кехлибар
На водното огледало.
Отчетливо прозирна

Клепсидрата на въздуха процежда
Струйка слитъци злато.
Сияйни водни светлинки

Плъзгат своите халки една
След друга
По стволовете на елите.

Фонтаните са пресъхнали, няма ги розите.
Тамян на смъртта. Наближава денят ти.
Наливат се крушите като мънички Буди.
Синя мъглица застила езерото.

Ти преминаваш през стадия на риба,
Самодоволните столетия на свинята –
Глава, пръст на крак и ръка
Изплуват отчетливо от мрака. Историята

Отхранва натрошените канелюри,
Капителите от акантус,
А гарванът натъкмява одеждите си.
Ти унаследяваш бялата калуна, крилото на пчела

Две самоубийства, вълците на семейството
Черните часове. Неумолими звезди
Вече се жлътват на небето.
Паякът по собствена нишка

Прекосява езерото. Червеите
Напускат обичайните си обиталища.
Мънички птици се слитат ли, слитат
Със своите дарове за трудното раждане.

(1)

Изпаднали от тъмна парцалива торба, тези две
Мъртви къртици на каменистия път
Безформени като захвърлени ръкавици, почти една до друга –
Син велур, сдъвкан от пес или лисица.
Ако беше една и сама, би била достойна за жалост
Дребничко създание, изровено от някоя по-едра твар
От света под корените на бряста.
Ала второто трупче превръща историята в двубой
Между слепи близнаци, фатално белязани от лошия си нрав.

Далечният небесен купол е трезв и прозрачен.
Хлътващи в жълтите си пещери, окапалите листа
Между пътя и повърхнината на водата
Не разкриват зловещи следи. И вече
Трупчетата на къртиците изглеждат естествено като камъни.
Тирбушонестите носове, белите длани
Издигнати нагоре, коченеят в интимно близка им поза.
Трудно е да си представиш прилива на ярост –
Изтлял сега, дим от някаква отколешна война.

(2)

Нощем крясъците на битката се надигат
В ушите на ветераните. И отново
Впълзявам в меката къртича козина.
Светлината е смърт за тях, изпива ги.
Придвижват се през немите си помещения, докато спя
Разгребвайки с длани земята настрани, изкоренители
По петите на тлъстите чеда на корени и камъни.
Денем – само изхвърлената горе земя.
Там долу всеки е еднакво сам.

Гигантските ръчици правят прави пътищата
Проправят ги, кръвопускайки вени
Дълбаейки за допълнително –
Буболечки, сладки момици, надкрилия – нови порции ядене
Още и отново. Ала небесата
На блаженото преяждане са все така далечни
Недостижима мечта. Случващото се между нас
Остава на тъмно, изпарява се
Лесно и често като всяко дихание.

Две момичета са те: у дома
Едната седи, другата – навън.
Цял ден дует от сянка и светлина
Играе между двете сестри.

В тъмната стая, облечена с ламперия
Едната работи над задачи
На математическа машина.
Сухото тиктакане отмерва времето

Докато тя пресмята всеки сбор на множество.
При пустото й начинание
Присвитите очи – на умен плъх,
Блед корен – нейната мършава сложеност.

Като угар с бронзов загар лежи другата
Дочувайки тиктакането, подето като злато
На цветен прашец от сияен вятър. Унасяйки се
Край леха от макове

Тя вижда техния пламък от червена коприна –
Венчелистчета кръв –
Да гори под слънчевото лезвие раззинат.
Пред този зелен олтар

Волно пристанала слънчова невеста, тя
Семена бързо налива.
Полегнала на треви, горда със свойте дела
Тя ражда крал. Станала горчива

И жълтеникава като лимон
Сестра й, кисела мома докрай
Поема към гроба с опустошена плът
Омъжена за червеи, без да стане жена.

Никога не ще успея да те сглобя изцяло
Съединен, слепен и свързан както трябва.
Катърски рев, грухтене на свиня и неприлично кудкудякане
Се носи от грамадните ти бърни.
По-лошо е от гюрултия в двора на обор.

Ти може би се смяташ за оракул
Рупор на мъртвите, на някой бог или на друг.
От трийсет години се трудя
Да изгреба от гърлото ти наносите.
И нито на йота не помъдрявам.

По стълбици катерейки се с кофи разтопен туткал и дезинфекция
Рано сутрин пълзя като мравка
По буренясалите скатове на твоя лоб
Да кърпя необятните черепни плочи и да прочиствам
Голите бели надгробни могили на очите ти.

Синьо небе от Орестия над нас
Извива арка. О, татко, напълно сам
Ти си мощ и история като римски форум.
Аз разстилам кърпата на обяда си на хълм с черни кипариси.
Костите ти, изкухели флейти, косите ти, акантус на колони, разпилени са

В анархията си архаична до линията на хоризонта.
Ще трябва повече от удар на светкавица
Да сътвори подобна руина.
Нощите се подслонявам в изобилния рог
На лявото ти ухо, от ветрове на завет,

Броейки звездите – червените и с цвят на слива.
Слънцето се издига изпод стълбовете на езика ти.
Часовете ми венчани са за сянката.
И вече не надавам слух стърже ли кил
По измитите до бяло камъни на пристана.

Лятото старее, студенокръвна майка.
Оскъдни стават насекомите, омършавели.
В мочурливите си домове ние само
Крякаме и креем.

Утрините чезнат в дрямка.
Слънцето просветва окъсняло
Сред кухите тръстики. Липсват ни мухите.
Мочурът боледува.

Сланата поваля даже паяка. Едно е ясно:
Духът на изобилието
Се е преселил другаде. Народът ни редее
Достоен за ожалване.

С бутове като на фавн, той „ху-у-у“ изрева
От окъпаната в луна, скована в скреж мочурлива дъбрава
И не спря, дорде до една не вдигна совите от гъстака
С черен плясък да видят и да умуват
Що за вик на човек е това.

Ни звук, само клатушкането на пиян дърдавец 
По пътя за дома покрай брега на реката.
Звездите висяха, потънали във водата – върволица
Сдвоени звезди и очи осветяваха
Клонаците, където совите клечаха.

Арена от жълти очи
Следеше на неговия облик промяната.
Те видяха в копито крак да се втърдява, видяха как покълват
На козел рогата. Съгледаха бога как се възправя
И впуска в галоп преобразен вдън дъбравата.

Водата в каменния воденичен улей
се хвърля презглава вдън черно езерце
където – извън сезона и нелеп – самотен лебед
се плъзга целомъдрен като сняг, присмива се на замътнения ми ум
жадуващ бялото му отражение да завлече надолу.

Суровото слънце се спуска над блатата,
оранжево око на циклоп, презряло да оглежда
по-задълго горчивия пейзаж.
Потънала в мисли – настръхнали тъмни пера – като врана крача
мъдрувайки мрачно, докато надвисва зимната нощ.

Тръстиката от миналото лято е инкрустирана в леда
тъй както твоя образ в моето око. Сух мраз
прозореца гледжосва на сърцето ми. Каква утеха
изтръгнал би от камъка, за да накараш пустошта
в сърцето да се раззелени отново? Кой инак тука крачил би така?