vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Sylvia Plath

Силвия Плат „Колосът“ (2)

 

Да те сглобя не ще успея никога изцяло

Съединен, слепен и свързан както трябва.
Катърски рев, грухтене на свиня и неприлично кудкудякане
Се носи от грамадните ти бърни.
По-лошо е и от гюрултия в двора на обор.

Ти може би се смяташ за оракул
Рупор на мъртвите, на някой бог или на друг.
От трийсет години се трудя
Да изгреба от гърлото ти наносите.
И нито на йота не помъдрявам.

По стълбици катерейки се с кофи разтопен туткал и дезинфекция
Пъпля рано сутрин като мравка
По буренясалите скатове на твоя лоб
Да кърпя необятните черепни плочи и да прочиствам
Празните бели надгробни могили на очите ти.

Синьото небе направо от Орестия над нас
Извива арка. О, татко, напълно сам
Ти си мощ и история като римски форум.
Аз разстилам кърпата на обяда си на хълм с черен кипарис.
Костите ти, кухи канелюри, косите ти, акантус на колони, разпилени са

В анархията си архаична чак до линията на хоризонта.
Трябвало е повече от удар на светкавица
Да сътвори подобна руина.
Нощите се подслонявам в рога на изобилието
На лявото ти ухо, от ветровете на завет,

Броейки звездите червените и с цвят на слива.
Слънцето се издига изпод стълбовете на езика ти.
Часовете ми венчани са за сянката.
И вече не надавам слух дали не стърже кил
По измитите до бяло камъни на пристана.

 

 

 

Advertisements

Силвия Плат „Брулени хълмове“

 

Хоризонтите ме ограждат като снопове сухи пръчки
Винаги изменчиви, килнати, неравни.
Биха могли да ме стоплят, досегнати от клечка кибрит
И тънките им линии да прогорят
Въздуха до оранжево
Преди да се изпарят скрепените от тях далечини
Обременявайки белезникавото небе с по-тежък цвят.
Ала те се стопяват безспир
Като поредица от обещания, щом пристъпя към тях.

Тук няма по-висок живот от връхчетата на тревите
Или сърцата на овцете, а вятърът
Лее се като съдба, превивайки
Всичко в една посока.
Усещам го как се опитва
Да издуха всеки мой топлик като в тръба.
Ако в корените на калуна
Отблизо се вгледам, те ме подканят
 Да вплета в тях избелелите си кости.

Овцете знаят своето обиталище
Пасейки – мръсни облачета от вълна
Сиви като времето.
Потъвам в черните жлебове на техните зеници
Все едно съм послание, изпратено в пространството
Едва доловимо и глупаво.
Те стоят наоколо като бабички предрешени 
Навред букли на перуки и жълти зъби
Твърдо все едно е от мрамор блеене.

Стигам до изровените коловози – водата
Бистра е в тях като усамотение
Изтичащо през пръстите ми.
Празни стъпала водят от един стрък трева към другия
Трегерът и прагът са откачени.
От хората вятърът само
Помни няколко разпокъсани срички
Повтаря ги все едно репетира, овайква:
Черен камък, черен камък.

На мен се опира небето – единствено изправена
Сред всички тези хоризонтали.
Тревата объркано поклаща глава
Прекалено крехка и нежна е
Да живее в подобна компания
Тъмнината я ужасява
В тесните долини
Черни като гърла на отворени портмонета
Светлините на къщите мъждукат като дребни монети.

септември 1961

 

 

Силвия Плат „Нос Шърли“

 

От хълма с водонапорната кула чак до кирпичния затвор
Грохот на чакъла, шибан
От пристъпите на прибоя.
Снежни късове се продънват и блъскат. Тази зима
Натежали от пясък вълни прескачат
Вълнолома и се разливат върху гробище
От мидени отломки
Оставяйки след себе си да белее солена каша

В пясъчния двор на баба ми. Тя е мъртва
Помня прането й как мокро плющеше, замръзнало тракаше
Тя крепеше къщата срещу всичко това
На което способно е морето – разпуснато, набръчкано, сиво.
Веднъж ревящите вълни танцувайки запратиха
Шпангоут през прозорчето на мазата.
Ударена от харпун, с дългата й опашка
Лисича акула изхвърли шквалът в лехата с мушкато.

И този таен сговор на твърдоглавите стихии
Тя насмиташе със сламената метла с дълга дръжка.
Изминали са вече двадесет години
Откакто няма нейната закрила къщата
Но тя упорито не пуска от стените си
Виолетовите огладени камъчета
Взидани от ръката й
Все не може да ги смеле студената морска воденица.

Тук вече никой не зимува
Зад закованите прозорци, дето на первазите
Тя слагаше току-що изпечените домашни самуни
И ябълковия си сладкиш да се изстудяват.
Какво ли оцелява и какво скърби тук
На това разсипано, упорито парче пясък?
Само избълвани от морето останки
Мокрият вятър търкаля по двора.

На сиви вълни се полюшват късовратите морски патици.
Съградено с любов, всичко сега се разпада.
Парче по парче морето изгризва
Нос Шърли. Тя умря благословена
Аз само подминавам
Покрай кости, само кокали, подмятани от лапите
На море песоглаво.
Слънцето кървавочервено потъва зад Бостън.

Нека засмуча от тези съсухрени камъни
Млякото, влято в тях от любовта ти капка по капка.
Гмуркат се черните патици
Блика твоята благост –
Да пия намирам все някак си начин
Бабо, няма как да е дом камъкът
На този покрит с пяна гълъб.
Срещу решетка и кула еднакво черните вълни блъскат.

 

 

Силвия Плат „Мис Дрейк се отправя на вечеря“

 

Съвсем не млада послушница
В тези педантично обстойни ритуали
Умилостивяващи злото
На кривия стол и чворестата маса
Новопостъпилата в отделението
Изплува във виолетов халат, пристъпва старателно
Всред нейните си тайни комбинации на черупки от яйца
И чупливи колибри
С несигурна миша стъпка
Встъпва в полето от провансалски рози
Които бавно раззяват мъхнатите си венчелистчета
Да я разкъсат, завлекат надолу
В шарките на килима.

С припряно скосено око на птица
Съглежда навреме, преди да е станало късно
Как покълват злокобни бодили от дюшемето на пода –
И едвам надхитря избуяването на непроходимия къпинак.
Сега през завардения въздух
Заслепявана от блясъка на ципи на крила
На счупена стъклария
Тя се промъква, дишайки внимателно
Отстранява от пътя си всякакви нащърбености и зъбци…
И накрая, с рамото напред
Прехвърля един подир друг краката, омотани в паяжина, през прага
В застоялия притихнал задух
На болничната столова.

 

 

Силвия Плат „Буколики“

 

Майски ден: излязоха двама в полето
„Обсипана с маргаритки е ливадата“ един на друг си казаха
Със съгласие в сърцата потърсиха де да прилегнат
Прекосили бодливи плетове, стълпили се кафяви крави.

„Само да не довтаса фермера с вилата“ каза тя.
„Кукуригане на петел да ни пази“ той отвърна.
До гъсталак от трънки, смачквайки цветята
Полегнаха в зеленото легло, постилайки саката.

От едната страна: заблатена вода
От друга: баирче с жилеща коприва
Също така, задължен от честта, нямо пасящ добитък
А отгоре: призрачна игра на листа, облаче бяло.

Цял следобед така влюбените си лежаха
Докато слънцето от топло бледо стана
И вятърът от ласкав стана пакостлив
Копривата ужили глезените й немилостиво.

Помрачен, раздразнен, че нежната й кожа
Принудена е да понася тъй жестока рана
Той повали, стъпка стъблата
Причинили болка на скъпото му момиче.

И тъй по правия си път сега поема той
Изпълнил своя дълг, той пътя хваща
А цялата горейки, тя стои отровно докачена
В очакване най-парещата болка да угасне.

 

 

Силвия Плат „В къпинака“

 

 

Никой на пътеката и нищо, нищо освен къпини

Къпини от двете страни, нищо, че отдясно може би са повече

Къпинена алея, извиваща се надолу, и морето

Някъде в края й надига се. Къпини

Едри колкото върха на палеца ми, безмълвни очи

Абаносови в живия плет, налети

Със синьо-червени сокове, разточително стичащи се по моите пръсти.

Не съм и помисляла, че сме такива кръвни сестри. Те сигурно ме обичат –

Как само се напасват към бутилката ми с мляко, сплесквайки страните си.

 

Отгоре враните, черен, какофоничен рояк –

Късчета изгоряла хартия, кръжащи в избеляло небе.

Те кряскат в един-единствен, несекващо протестиращ глас.

Все едно няма и никога няма да има море.

Избуялите зелени ливади горят, светещи сякаш отвътре.

Стигам до храст, облепен от мухи – те са неговите плодове

Синьозелените коремчета, витражните крилца върху екран на театър на сенките.

В шемета на меденото къпинено пиршество те вярват в съществуването на рая.

Още една извивка на пътеката – и това е краят на къпинака.

 

Сега остава да се появи единствено морето.

Между две възвишения порив на вятър ме връхлита като във фуния

Зашлевява с призрачното си пране право в лицето.

Тези хълмове са прекалено нежни и зелени, за да са вкусвали сол някога.

Минавам между тях по овчата пътека. Последната извивка ме отвежда

На северната им страна – рижа скала

Гледаща към нищото, нищо освен огромно пространство

Бяла, оловна светлина и звънтящо ектение сякаш коват

Млатейки безспир по неподатлив метал.

 

23 септември 1961

 

 

Силвия Плат „Изгорялата балнеолечебница“

 

Допотопен звяр тук e издъхнал:

Чудовище от дървесина и ръждиви зъби.
Огънят е разтопил очите му на буци
Белезникаво стъкловидна материя, матова
Като капки смола, сълзяща от кора на бор.

Гредите и подпорите на скелета му още носят
Овъглената каракулска кожа. Кой би могъл да каже
Откога останките му тънат под боклука
На лета, на чернолисти есени.

Сега несмели плевели прокрадват
Между костите му велуреномеки езици.
Листовете ламарина – някогашна броня – хлътващите плочи
Откриват еспланада за щурците.

Пристъпвам, оглеждам, надзъртам като доктор или
Археолог, заровил се посред
Железни вътрешности, емайлирани канчета
Серпантини и тръби, държали живота в движение.

Долчинката пояжда сега ялото я някога.
Ала сукървицата на извора
Тече бистра както текла e винаги
От счупения гръклян, мочурливата уста.

Изтича под балюстрадата със зелени, бели
Стълбчета на килнало се мостче.
Облакътена, съглеждам едно
Синьо, неправдоподобно лице

В плетиво от папур обрамчено.
О, колко миловидна и сурова
Под немите води е тя!
Това не съм аз, това не съм аз.

Животно не мърси зеления й праг.
И никога не ще пристъпим там
Където трайното е у дома.
Потокът, който ни носи и тласка

Нито храни, нито лекува.

11 ноември 1959

 

 

Силвия Плат „Презимуване“

 

Това е лекото време, няма нищо за правене.
С похватността на акушерка изваден
Ето го моят мед
Напълни шест буркана
Шест котешки жълти очи в избата
Зимуващи в безпрозоречен мрак
В сърцевината на къщата
Редом с гранясалия мармалад на предишния наемател
И проблясването на празните шишета –
„Джин на мистър Еди-Кой-Си“.

Това е помещение, в което не бях влизала.
Това е помещение, в което няма въздух за дишане.
Чернотата на буци като скупчени прилепи
Никаква светлина
Освен фенерчето и колебливата му

Китайска жълтевина върху ужасени и ужасяващи предмети –
Черна магария. Упадък.
Притежание
Което ме притежава.
Това не е жестокост, нито пък безучастност

Просто невежество, просто незнание.
Това е време на устискване за пчелите –
Тъй мудни, че едва ги познавам
Пъплещи в редички като войници
Към тавичката със захарен сироп

Възмездяващ меда, отнет от мен.
Захарният сироп на Tate & Lyle поддържа живота им
Снежнобялата рафинираност.
От Tate & Lyle живеят те, вместо от цветя.
И приемат това, че идат студове.

Сега се скупчват на кълбо
Черен
Дух срещу цялата тази белота.
Бяла е усмивката на снега.
Разстила се полегнал на мили Майсенски порцелан

Там, в по-топлите дни
Те могат само да изнасят своите мъртъвци.
Всички пчели са жени
Деви и източената кралска господарка.
Те се оттърваха от мъжете
Тъпите, тромави непохватковци, дебелаците.
Зимата е времето на жените –
Жената, утихнала над плетивото си
Край люлка от испански орех
Нейното тяло – луковица в студа, твърде безгласна за някаква мисъл.

Ще оцелее ли кошерът? Ще успеят ли
Гладиолите да пренесат огньовете си
През прага на идната година?
Какъв ще е вкусът на коледните рози?
Пчелите летят. Предвкусват пролетните вкусове.

 9 октомври 1962

 

 

Силвия Плат „Дъщерята на пчеларя“

 

Тази градина изпива. Пурпурни, на алени петънца, черни
Огромните венчета набъбват като впита уста, забелвайки коприната си.
Мускусът им те залива, вълна след вълна
Благоуханията правят дишането почти невъзможно.
Подобен на жрец в редингота си, маестро на пчелите
Ти пристъпваш сред строените разборни кошери.

Сърцето ми под крака ти, посестрима на камъка.

Тромпетна лоза раззява гърла пред птичите човки.
Дръвчетата посипват те със своя златен прах.
В мъничките будоари, нашарени с червено и оранжево
Прашниковите торбички кимат с глава като императори
Глави на династии. Преливат ароматите.
Тук царува кралица, недостижима по власт от никоя майка –

Плод, чийто вкус е смъртта: тъмна плът, тъмна кора.

Прилетни отвори не по-широки от палец, самотни пчели
Между тревите у дома. Коленичейки
Око прилепям до устата на отвора – око ме посреща
Кръгло, зелено, безутешно до сълзи.
Татко, младоженецо, в това яйце великденско
Под венче от захаросани рози

Пчелата царица се омъжва на твоите лета за зимата.

 

 

Силвия Плат „Дванайсет лакти под водата“

 

Старче, ти рядко изплуваш.
Ала тогава надигаш се с прииждането на прилива
Когато морето окъпва със студ, с пяна

Увенчано: косите ти бели, бяла брадата, далеч разпилени
Като мрежите на серкме, извиват се, падат, докато вълните
Издигат гребени, дълбаят падини. Околовръст на мили

Простират се звездообразните снопове
На пръснатите ти коси, в чиито нагънати чилета
Вързан на възел, яко захванат надживява

Прастарият мит за праначалата
Непредставим за ума. Ти приближаваш
Като катурната с кила нагоре ледена планина

От севера, заобикаляна отдалече
Неподлежаща в дълбочина на проумяване. На всяка неяснота
Началото е опасност –

Твоите опасности са легион. Аз
Едвам прониквам с поглед, ала обликът ти е подвластен
На странни поражения

И сякаш изтлява – тъй парите
Разнищва бистротата на морското зазоряване.
Мътните слухове

За твоето погребение ми вдъхват
Полудоверие: повторното ти появяване
Доказва плиткостта им

Защото по архаичните набраздявания
На лика ти напукан струят на времето вадите:
Като порои шибат вековете

По неприкосновеното ложе
На океана. Велемъдрата влага и
Тъмнините дълбоки са въртопите

Помитащи земните стълбове
И билото на небето.
Дълбоко под кръстта си някъде ти може би влачиш

Серкмето, лабиринта заплетен на мрежите
Издълбоко изриващи стави на пръсти, пищялки
Черепи. Неизповедим,

По-долу от плещите ти нито веднъж
Не си видян от човек, запазил ума си
Ти не се поддаваш на въпроси

Ти друга божественост не признаваш.
Аз бродя суха по края на твоето царство
За добро изгнаник едва ли.

Аз помня раковинното ти ложе.
Татко, убийствен е гъстият въздух.
Де да дишах вода, татко.