vs. archives

Der Arbeiter und der Tod # Рабочий и смерть # El obrero y la muerte

Категория: Поезия

Мостът над София IVAYLO REMIX

 

На паметта на Мария Вирхов

 

Живота губи своя вкус
за вечеря люти чушки
на котлон с гол реотан
мъртвите разчистват терена
за живите но са по-големи.

Аз не сънувам
облегнат на леко открехнатото крило
на трикрил гардероб наблюдавам в полумрака
леглото пред себе си и се събуждам

Голото дете с отрязана опашка
говореше и каза
на поповата лъжичка

Градът е плоска карта
Разгръщам книжката
с надигащите се картинки
Мостът сива ивица
сложена на кръст с канала
Нямам време да отгърна
на следващата страница
Дъгата на моста под който тече
реката на живота ми.

 

 

 

 

In Memoriam Ивайло Иванов (1972-2016)

 

Ивайло Иванов „Малкият Йов“

73-та, август, плажа
на Златни пясъци – и аз, едно хлапе
на шест години, а нозете вече
от нерви го сърбят – и стърже то
с черупчица от мида свойте глезени,
досущ като един невръстен, малък Йов,
който със чирепче изстъргвал е проказата
от своите нозе – и в този миг
тайфа от малчугани покрай мен
минава и, съзряла ме, се смее
със гърлен смях, единствено присъщ
на детската жестокост – и отронвам
една сълза от миглите си аз,
и капва тя във мидата подобно бисерче.
И цялото море, и плаж, и свят
оглеждат се във нея – ей с такова
безценно бисерче аз съм запомнил своето
първо море и знам, че и каквито
вълни да ме люлеят след това
в „морето на живота”, вечно аз
към своя бряг ще плувам несмутим
във лодка от черупката на мида…
А накрая
със него ще платя, наместо с драхма,
и на Харон – дано пък неговата ладия
ме отнесе действително на бряг
от златен пясък – не където няма
проказа, а където зарад нея
не ще понечи никой да ти се присмее!…

 

 

 

 

Александър Байтошев „Винил“

 

Раменете ти стърчат,
а лицето е живяло
няколко пъти.

Пътуваш с влак
и лесно се губиш.

 

 

Александър Байтошев „Улица“

 

Ставам все по-малък,
изваждам старото колело от килера.
Хората пътуват.
Влакове, коли, линейки.
Някой нарязва тапицерията им с нож.
Колелото ме отвежда далече, далече –
до съседната улица.

Улиците ограждат своя периметър.

 

 

Александър Байтошев „Прозорецът“

Спят.
3.29 сутринта.

Замириса на дим.
Горящ контейнер.
Прозорецът ми –
на дванайсетия етаж.

А. Байтошев Кучета (2014)

Малка ода за Кубрат Пулев

 

При първия нокдаун
Който те запрати на пода
В мъгливия ноемврийски Хамбург
Ти се изправи и застана
На един крак като малко
Грозно 100-килограмово пате
Изпълняващо в детска постановка
На Лебедово езеро нещо
Като котешкия марш.

Така ти доказа
Че не си изведен от равновесие
От 700-килограмовия удар.

Когато дойде довършващото те
Отнасящо челюстта в ореол
От пръски пот и кръв кроше
Ти го посрещна с далечната почуда
На дете пред боксова круша
Измерваща силата на удара
В отдавна забравен лунапарк.

Проснат в цял ръст
Ти пак показа
Че си запазил равновесие.

 

 

 

 

 

Когато проходи

 

Когато проходи
Ти кръжеше из стаята като самолет
Без разрешение за кацане

Когато проходи
Ти пуфтеше и обикаляше като електрическо
Влакче току-що смазано миришещо
На машинно масло и искри

Когато проходи
Ти спря и в почуда
Видя един нов свят
В краката ти

 

Заключение на Баладата за хората на Кортес

Постсоциалистическата биография на първия
От тукашните хора на Кортес вече не съобщава с гордост
Че е превеждал Брехт. Другият, превеждал втори и наречен от ДС
Злобния или Козела упорито не спря да разказва
Басни през късния развит социализъм.

Балада за хората на Ернан Кортес, Бертолт Брехт, Кръстьо Станишев и Радой Ралин при експедициите на полуостров Юкатан, във Ваймарската република и в Народна република България

На седмия ден под леки ветрове
Просветнаха ливадите. Слънцето бе благо –
Намислиха да спрат тук на бивак. Изтърколват бъчонките с ракия
От каруците, воловете разпрягат.
(Привечер ги изпоколват до крак). Щом захладня
Отсякоха от гъсталака в близкото мочурище
Дебели колкото ръка клонаци, чворести, добри за огън.
Бързо гълтат после добре подправено месото
И почват с песен на уста към девет – „Към девет с песни!“ –
Да пият. Запиват се. Нощ хладна и зелена.
С пресипнали гърла, добре натаралянкани
Последен хладен поглед хвърлили към едрите звезди
Заспаха те към полунощ край огъня.
Те спяха тежко, ала някои в зори
През сън веднъж дочули говеда да реват.
Събуждат се по пладне – вече са в гора.
С оцъклени очи и натежали крайници надигат се
С пъшкане на колене, в почуда виждат
Дебели колкото ръка клонища чворести ги обкръжават
Надхвърлили човешки бой, преплетени нагъсто, целите в листа
И малки цветове със сладка миризма.
Под този покрив страшно е задушно вече
А клонакът сякаш още се сгъстява. Палещото слънце
Не се съзира. (Не виждаш слънце, няма го небето.)
Главатарят изревава като бик да хващат брадвите.
Те там са, де говедата ревяха.
Не ги съзират. С груби попържни препъват се
Мъжете в ограждението, в клонаците се блъскат
Помежду тях прорасли, пропълзели.
С отмалели ръце се хвърлят диво
В гъсталака, едва потрепващ
Сякаш лек ветрец отвън през клоните минава.
След часове на труд – напразен труд! – чела притискат
Мрачно, блеснали от пот, о странния тъй чужд клонак.
А клоните растяха – и бавно раснеше, и неусетно ги въвличаше
Ужасен хаос. (Многоточие!) По-късно, като падна вечерта
Която тъмна бе, защото над главите им сгъстяваше се шумата
Мълчаха те като маймуни в клетка
Наплашени, отчаяни, отпаднали от глад.
А през нощта клонакът все растеше. Навярно имаше луна –
„Но имаше луна“! – бе още доста светло и те се виждаха
Все още помежду си. В зори така се бе сгъстил клонакът
(На лабиринт клонакът стана!)
Та те не се видяха вече до смъртта си.
На следващия ден се чуха песни от гората.
Глухо и заглъхващо. Навярно пееха си те един на друг – и ето:
Отекна песен от гората сподавено и глухо. Те си пееха!
Нощем ставаше по-тихо. Дори говедата мълчаха.
(Или пък като в басня: „Нощта замря. Говедата мълчаха.“)
На заранта дочу се нещо като животински рев
Но доста отдалеч. Дойдоха сетне и онези часове
На пълна тишина. („След туй се спотаи“ – нарече се „снишаване“).
Бавно погълна гората, при лек ветрец
Лесът погълна бавно, при благо слънце, тихо
Ливадите през следващите седмици.

Из А. С. Пушкин „Есен“

VІІ
Унылая пора! очей очарованье!
Приятна мне твоя прощальная краса –
Люблю я пышное природы увяданье,
В багрец и в золото одетые леса,
В их сенях ветра шум и свежее дыханье,
И мглой волнистою покрыты небеса,
И редкий солнца луч, и первые морозы,
И отдалённые седой зимы угрозы.

октомври-ноември 1833