На седмия ден под леки ветрове
Просветнаха ливадите. Слънцето бе благо –
Намислиха да спрат тук на бивак. Изтърколват бъчонките с ракия
От каруците, воловете разпрягат.
(Привечер ги изпоколват до крак). Щом захладня
Отсякоха от гъсталака в близкото мочурище
Дебели колкото ръка клонаци, чворести, добри за огън.
Бързо гълтат после добре подправено месото
И почват с песен на уста към девет – „Към девет с песни!“ –
Да пият. Запиват се. Нощ хладна и зелена.
С пресипнали гърла, добре натаралянкани
Последен хладен поглед хвърлили към едрите звезди
Заспаха те към полунощ край огъня.
Те спяха тежко, ала някои в зори
През сън веднъж дочули говеда да реват.
Събуждат се по пладне – вече са в гора.
С оцъклени очи и натежали крайници надигат се
С пъшкане на колене, в почуда виждат
Дебели колкото ръка клонища чворести ги обкръжават
Надхвърлили човешки бой, преплетени нагъсто, целите в листа
И малки цветове със сладка миризма.
Под този покрив страшно е задушно вече
А клонакът сякаш още се сгъстява. Палещото слънце
Не се съзира. (Не виждаш слънце, няма го небето.)
Главатарят изревава като бик да хващат брадвите.
Те там са, де говедата ревяха.
Не ги съзират. С груби попържни препъват се
Мъжете в ограждението, в клонаците се блъскат
Помежду тях прорасли, пропълзели.
С отмалели ръце се хвърлят диво
В гъсталака, едва потрепващ
Сякаш лек ветрец отвън през клоните минава.
След часове на труд – напразен труд! – чела притискат
Мрачно, блеснали от пот, о странния тъй чужд клонак.
А клоните растяха – и бавно раснеше, и неусетно ги въвличаше
Ужасен хаос. (Многоточие!) По-късно, като падна вечерта
Която тъмна бе, защото над главите им сгъстяваше се шумата
Мълчаха те като маймуни в клетка
Наплашени, отчаяни, отпаднали от глад.
А през нощта клонакът все растеше. Навярно имаше луна –
„Но имаше луна“! – бе още доста светло и те се виждаха
Все още помежду си. В зори така се бе сгъстил клонакът
(На лабиринт клонакът стана!)
Та те не се видяха вече до смъртта си.
На следващия ден се чуха песни от гората.
Глухо и заглъхващо. Навярно пееха си те един на друг – и ето:
Отекна песен от гората сподавено и глухо. Те си пееха!
Нощем ставаше по-тихо. Дори говедата мълчаха.
(Или пък като в басня: „Нощта замря. Говедата мълчаха.“)
На заранта дочу се нещо като животински рев
Но доста отдалеч. Дойдоха сетне и онези часове
На пълна тишина. („След туй се спотаи“ – нарече се „снишаване“).
Бавно погълна гората, при лек ветрец
Лесът погълна бавно, при благо слънце, тихо
Ливадите през следващите седмици.
