Макар и номинално „културен деец“, за теб няма публично поклонение в театъра на Народно читалище „Наука“ – 1870 г.
От Ловеч, където аутопсията установява перфорация на язва и перитонит, взета от дежурния лекар за гастрит, тленните ти останки са докарани в дома на майка ти.
Лежиш на леглото, където тя те е открила мъртъв на сутринта. От другата страна на мътните прозорци на стаята ти и остъкления балкон тече Бели Осъм.
Майка ти споменава Горния и многото Му пътища да прибира, когото си е набелязал. В твоя случай е дежурен лекар.
Облечен в пуловер, приличаш на старец. Лявото ти око е приотворено, в черния процеп на устата ти остатък от зъб. Леко си наклонил глава на дясно, сякаш се прислушваш. Жена ти е бременна с второто ти дете. Първото е на година и половина.
От пенсионерската пейка пред блока с гравирана във входа с черна мозайка година „1980“ се вижда мътен триъгълник от реката. Над нея като цитадела се извисява газостанция с ограда, боядисана със свеж ярък миниум. По брега брястове и акации, Бели Осъм бърза за срещата си с Черни.
На некролога пише „националния поет“.
Блазе на нацията, чиито национални поети умират така. Но твоята нация обича и вече отново си има друг национален поет. Няма медии.
Не принадлежиш на никого.
Сбогом, Иво. Твоят бял Осъм е застинал завинаги преди сливането с Черния.
