Любомиру Левчеву
Ти непрекъснато заставаш пред някаква въображаема стена за разстрел.
Но няма да те разстрелят.
Помисли си защо!
Ти непрекъснато заемаш пози пред някой свой стих и бял Дунав.
Но нямаш никакъв свой Дунав – нито реален, нито метафорически.
Ти нямаш и своя Шипка, своя Околчица, свое Оборище.
Най-многото, което може да се каже за теб е, че живееш между улиците „Шипка” и „Оборище”.
Ти нямаш никакъв „връх свещен”.
Защото теб те спускат по върховете с парашути.
И не бездарието е фашизъм,
а цинизмът е бездарие.
Ти развяваш знамена, които са напоени с чужда кръв.
А литературата не е фронт, нито военизирана игра, поете.
И славата не се купува с валута от „Кореком”.
А ти искаш да си хем революционер, хем началник.
Ти искаш да си хем драстичен, хем симпатичен.
Ти искаш да си хем марксичен, хем сомнамбуличен.
А няма никаква Голяма, Водеща истина, ако се нарушават дребните, човешките правила на живота.
Ти искаш хем да ядеш чашите, хем да ги пиеш.
И мислиш, че всички си надхитрил – и тези „горе”, и тези „долу”.
Но си надхитрил единствено себе си, поете.
Мислиш, че си по-талантлив от умните и по-умен от талантливите.
А ти си просто поет сред началниците
и началник сред поетите.
Ти сам си си произнесъл твърде жестока присъда
„А който не е готов да умре
той вече е мъртъв”
Пиедесталът на президиумите не е по-висок от подземията на болката.
Това, което казвам сега, не е поезия.
И то не защото „сега не е за поезия”.
А защото знам, че моите думи са груби, непоетични, неловки и дори неуместни.
А твоите думи са винаги уместни, колкото и да е тъмен и мръсен подтекстът им.
Твоите думи са винаги хубави, поетични, силно метафорични и дори сюрреалистични.
Безспорно, ти си много талантлив стихотворец.
Но зад твоите думи няма Неща, има Нищо.
Зад твоите красиви думи зее най-страшната пустота.
Ти играеш своя страшен танц с пустотата.
Не, не се късат твоите интелигентски струни, поете.
Скъсани са твоите човешки струни.
1.Х.1980 г.
В чест на четвъртия национален коктейл на българските писатели
