Спаси ме в мястото, където животът свършва. Където дойдох малко след полунощ, след като ме съблякоха гол. Където светът, който мразя, не съществува. Гробището на прокажените, на мръсниците, на боклуците, на спасените от самите тях – далече от всички. От всичко. Arest.com – завинаги.
Мъртъв си. Всъщност те те убиха. За мен си мъртъв.
„Утре ще си във всички медии“. Журналистите са курвите на полицаите. Отъркването о властта. Петингът с труповете. Както се изрази прилепът Руси – бдящото око на „Нощен труд“ – щях да ви пребия заедно с ченгетата. Увличащият мирис на кръв, на насилие. Репортерите на перверзното. Нещо се случва, злото не спи. Нарекоха къщата с некролозите, там където ходя рядко, защото всички са умрели – „къщата на удоволствията“. Смъртта и сексът – храната на добрите. Оргии, наркотици, порно – добре свършена работа. „Кажи, че сте спали заедно, иначе ще те изхвърлим през прозореца бе, момче“. На шестия час той е сам, замаян, полусмазан – „Изхвърлете ме, какво ще спечелите, като това не е вярно“.
„Като чуя за култура, се хващам за кобура“. „Всъщност го е казал Гьоринг“. Замълчава. Живял е с мисълта, че това е естествена част от света му. Верният лаф за охранителите на верните неща. Аз съм наградата за труда им. Хванали са чудовището, шефът на педофилската мафия. Идеологът, гуруто. Много е възбуждащо да го начукат на някого от другата класа. На „интелектуалците“, който хвърчат в облаците, не разбират живота, не са се борили. Не са вършили мръсната работа. Те са гейове, паразити, нещастници. Презират ни и сега поне един ще го издуха. Кой е казал, че е свършила класовата борба?
Райчо живееше с две сестри. От едната имаше син, другата наскоро също беше забременяла. Те рядко си говореха и отделно една от друга му идваха на свиждане и пращаха колети. Неизменно му обясняваха, че го обичат. Той си мечтаеше, като го пуснат, да отиде при старото си гадже в Надежда. Поне за няколко дни да потъне в неизвестност за всички.
Вече е късно. Коридорът на районното се оглася от писъци. Следователка и полицай налагат млада циганка. Плач и молби да спрат – в отговор перверзно строгия тон на курвата на закона в стил – „ще те млатим, докато получим от теб това, което искаме“. Бопаджията ме поглежда и казва – „Има и такива неща“. Следва сцената на доброто ченге (с удивително тъпа последователност христоматийният номер и до днес се прилага) – биячите разхождат куцащото момиче из коридора. Дали не са попрекалили – тя видимо едва ходи. Жените в полицията често прекаляват. Трябва да доказват, че в тялото им бушуват мъжки хормони. Чувстват се като китайски плувкини на олимпиада. Една полицайка не ми пусна картите за игра в килията, защото било против правилника, колкото и колегите й да я молеха да си затвори очите. Но – не става, когато жената трябва да демонстрира мъжественост и твърдост, ако има власт, всичко опира до оперетната липса на хуй. Боян минава край тихо стенещата от побоя циганка и с гордо вдигната глава й казва под носа на полицаите „чао“. Това ще е последната му проява на смелост.
Чекистите. Заменили пишещите машини с компютри. Борците със злото. „За мен си като отворена книга, знам начинът ти на мислене, знам какво си направил – от три месеца ти чета пощата“. От няколко часа съм закопчан за трамвая. „Кви сте вие беее? Чукате момченца, продавате наркотици, а тоя твоя приятел е заклал човека?“ „Ами… литературна група сме“. Казвам първата дошла в главата ми глупост. Мълча, потъвам в себе си. Поемаме към къщата на удоволствията.
Знам, че няма надежда утре да ме пуснат. Просто е невъзможно. Поредният съдийски състав, поредните мотиви да стоя в ареста – всеки път различни. Вечерта преди дело е невероятно напрегната. Не можеш да си намериш място. Не си тук. Мразиш да се надяваш, но не можеш да се промениш. Изведнъж ме пронизва до край една-единствена ясна мисъл – прости ми, прости ми. Прости ми, че ти ебах майката. Ако ми простиш, знам, че ще изляза поне за малко.
След като в седем сутринта НСБОП те е арестувал, докато си спял гол до жена си и детето ти те е гледало с поглед, който няма да забравиш, знаеш, че всичко е възможно. Разбираш, че съществува смъртта – един ден просто напускаш света. Съществуват нелечимите болести, ракът, природните бедствия, атентатите, катастрофите – всичко по всяко време може да ти се случи. И какво от това. Какво от това.
Арестантите мечтаят за нещо голямо. Нереалните неща възпаляват въображението им. Голям атентат, софийски 11 септември или някое камикадзе да взриви парламента. Политиците са най-мразените хора тук, наравно с полицаите. „Знаеш ли колко е яко, ако Бен Ладен хвърли отрова и всички отвън измрат или пък ни освободи с калашници, тия ще се насерат, като почнат да стрелят по тях“. Нужна е обща катастрофа, взрив, апокалипсис да възстанови равновесието между света отвън и кошмара вътре.
vs. archives 