От доста години смятам, че проектът народен писател е нобелов проект на един народ. Спомням си усмивките първия път, когато го вербализирах сред приятели, на маса. Очевидно бях казал нещо идиосинкразно, което прекрачваше консенсуса на кръга от радикално настроени съмишленици. Затвърдих тази неприемлива идиосинкразия, когато после публично заявявах същото вече в контекста на обичайното народопсихологическо подозрение в завист на един народ на историческите неудачи и митопоетическите неудачници.
От първото гламурно представяне на проекта в сп. „Егоист“ през 1999 до добре организираната първоаприлска шега през 2021 г. той минаваше за обикновен ПР блъф на комсомолец кариерист, епически репрезентант на Мирния преход, хващащ се за зеленето нейде около коледния и пролетния базари на книгата. Вдигаха се продажбите с ясното споделено съзнание на агенти и контрагенти, че нобелитирането е базарен блъф, адекватно отговарящ на ПР симулацията народен писател. Да се твърди в прав текст и сериозно, че блъфът не е блъф, а сваляне на картите на един народ продължаваше да е неконсенсусна дори в тяснорадикални кръгове идиосинкразия и презумпция за виновност в завист в широконародни такива.
Оставям на въображаемия радикално настроен докторант от имагинерната българска академия на една въображаема България на блажените литературноисторическото изследване и установяване на момента, в който базарният блъф узря до новина за предложение за номинация или простичко казано номинация някъде в синхронизираната реалност на правилните медии.
Лично аз държа да констатирам и призная грешката си, изхождаща от допускането, че проектът народен писател като нобелов проект на един толкова сериозен в неудачите си народ не е шорткът към удачните предбазарни блъфове на писателя на един народ.
Или формулирано във високия митопоетически регистър на неудачата: блъфът ще бъде нобел.
