vs. archives

Днес, 28 септември, в 2 часа следобед е починал Светлозар Игов. За смъртта му ми съобщи Златомир Златанов, един от малкото му приятели. Единствената книга за един от двамата поети живи класици на съвременната българска литература, е написана от Светлозар Игов. Златомир Златанов и модерният обрат се оказа последната му литературоведска книга.

Смъртта и предшествалото я няколкогодишно оттегляне на Светлозар Игов от литературната публичност слагат край на епоха, в която литературната история все още беше възможна като индивидуален проект и тази възможност беше реализирана в литературния историк Светлозар Игов. Реализирана като концепция, алтернативна на академично-корпоративната, и буквално въплътена като живот, свързвал ни доскоро на живо с Дора Габе и Виктор Шкловски.

Да чуеш живия глас на Бабата, имитиран от Бебо (прякор, който отиваше на Светлозар Игов почти до края) – „Какви две хубави очи, тя имаше очи на бурсук“, натъртвайки у-тата – или да видиш почерка на Шкловски (тази лисица в кожухарския магазин на комунизма) в книга с посвещение, чието име сигурно му е звучало хлебниковски, това беше автентиката на литературната история, въплътена в Светлозар Игов, легнала в основата на неговата История на българската литература.

Израсъл по време, когато едни презирахме литературната история, а други твърдяха на маса, дълго преди да са станали реални апаратни мандарини, че те я пишат, Светлозар Игов беше за мен първата среща с една история на българската литература, за която френският екзистенциализъм и структурализъм, югославският ляв ревизионизъм и общуването на Андрич с Карл Шмит бяха естествено синхронни събития. Техническият термин за това е компаративистика и Светлозар Игов беше блестящ компаративист, без което историите на малките национални литератури си остават и при теоретично най-похватните и идеологически своевременни в най-добрия случай големи комплексарски наративи.

Всичко казано за щастливите идиосинкразии на Светлозар-Иговата литературна история може да се синтезира и възведе към поета Светлозар Игов. Литературната история като стриктно индивидуален проект има в крайна сметка за праобраз, последно основание и сертификат за автентичност поетическата харизма, която от модерността насетне може да бъде единствено и само индивидуално-автономна. Чифтосването на институционално-апаратна и поетическа харизма е първородният грях на съвременната българска литература. При Светлозар Игов както фигурата на добре познатия литературен историк, така и фигурата на слабо познатия поет са продукт на индивидуална харизма.

Един от нереализираните проекти на поета Светлозар Игов беше, ако правилно съм го разбрал, сборник с преводи на български на Раздялата на Фридрих Хьолдерлин, любимо негово стихотворение, със строфа от което искам да си вземем сбогом:

Нека. Знаех отпреди. Откак преплетеното коренище
на лишения от образ страх разделя богове и хора
трябва – за да го изкупи с кръв –
трябва да погине сърцето на влюбените.

тази нощ ми се отвори глътка за работа и спретнах ръкописа за второто издание на „Работникът и смъртта“

изпитах нещо, което отдавна го знам на теория, но сега го изпитах в реалното време на нощта

теорията остарява, поезията не

или хайде по-обрано, въпреки младостта на нощта: теорията остарява по-бързо от поезията

ето детайлите: през първата половина на 2016-та написах поетическата книга „Работникът и смъртта“, която до момента смятам за най-силната си книга

след написването й усетих, че съм направил нещо, което може да породи нещо извън поезията – и написах Манифеста на Нова социална поезия

с други думи, поезията породи теорията, която породи практиката под формата на списание

сега във второто издание на книгата седем години по-късно реших да включа Манифеста като пряко следствие от първото издание на „Работникът и смъртта“

и усетих, че Манифестът се е състарил повече от поезията, която го породи

може би това е донякъде ефект на младостта на нощта, но това е, което изпитах

тя каза: Аз съм Алфата и Омегата

от нея тръгва всичко и към нея покаяно се връща, ако е истинско, т.е. ако смее да си признае произхода

Снощи случайно видях един пост, който ме накара да се замисля за работата ми в Нова социална поезия, нещо, за което за щастие имам все по-малко поводи да мисля.

От самото начало преди 7 години гледам на Нова социална поезия като на втората ми дъщеря, по-малката сестра на първородната. Този септември можеше да тръгне на училище с кака си, ако буквализираме метафората.

Когато реално се грижиш за дете, като цяло не го мислиш много, не го възприемаш като работа, въпреки че е работа и че като закоравял работохолик поначало имам подобна нагласа. Това обаче е благодат и дар, който не може да бъде сведен до етиката на труда, която иначе е гръбнакът на моята вяра и творчество. Икономиката на дара просто е различна от икономиката на труда.

В еуфорията на началото, когато около новороденото се беше насъбрало доста народ, имах откровено нереалистични планове за бъдещето на Нова социална поезия. След първите седем години с резигнация и благодарност мога да констатирам, че това, което в политическата суматоха след горещото лято на 2016-та беше привидяно като проект, всъщност е обикновено отношение между дъщеря и баща.

Като всеки нормален баща искам най-доброто за дъщеря си. Отговарям лично за най-добрата среда за развитие, която за разлика от тази на децата ни в реалния свят, зависи изцяло и индивидуално от мен и съответно за всяка грешка отговарям лично аз, не всевъзможните мутри наоколо, от зърнените до литературните.

През годините се разделих с мнозина, чиито очаквания за израстването на детето бяха фрустрирани от неговата резервираност спрямо успешните игри в един все по-вмирисан на котешка пикня и фекалии пясъчник. Колкото по-високо се вдигаше прахолякът, толкова повече се отдръпваше тя. В крайна сметка става дума, надявам се, за вродено чувство за хигиена.

За някои от напусналите референцията Нова социална поезия е важна точка в сивито и биографията им, други гледат на нея като на стигма, която може да попречи да кариерата им, на трети тепърва им предстои да научат в какво са се били забъркали. Под чертата обаче остава и се затвърждава усещането, че не става дума за краткосрочен или дори дългосрочен проект, в който си заслужава да участваш.

Благодаря на всички, участвали в затвърждаването на това усещане. Нова социална поезия не е проект в рамките на съвременната българска литература, а отношение между баща и дъщеря, което може да предизвиква симпатия с екзотизма си по тези земи или антипатия поради същата или друга местна причина.

Към момента, както казват политиците, в рамките на съвременната българска литература има два основни работещи модела за правене на периодично литературно издание: 1) академично-апаратен и 2) роднински (в буквалния смисъл на българската дума „родà“). При първия модел редакторите са в отношение на университетски апаратни зависимости, при втория са кръвно свързани по характерния за българската култура аграрно-родови принцип.

В този контекст е страно наистина да съществува работещ модел на периодично издание за литература, в който редакторите на изданието да не са в академични зависимости и да не са родà, въпреки метафората за дъщерята и бащата. Неметафоричната реалност на принципа на функциониране на настоящата българска литературна периодика е тази: апаратчици или роднини.

Спомням си обаче и постоянно си напомням, че още от дете си мечтая да бъда част от някакво въображаемо семейство и литература. Най-добре в ролята на детето. Но когато това е обективно невъзможно, може и в ролята на работещ родител номер едно.

За първи път чух името, което не искам да си спомням, на кандидата за кмет на София на левицата от анархосиндикалист, за когото си спомням с носталгия.

По онова време тя агитираше за прехвърлянето на парите за втората пенсия на родените след 1959-та от частните фондове към държавния. Не разбирам нищо от финанси, но като роден преди 1989-та не го направих. След има няма десет години ще разбера дали съм взел правилното решение.

Пенсионното ми решение обаче, изцяло лично мнение, което не е препоръка за взимане на инвестиционни решения, не ми попречи да се интересувам от нея като профсъюзен деец, май дори й писах на лични да даде текст за списанието, май не ми отговори, зает с реални неща човек, няма лошо.

После я изгубих от полезрението си на занимаващ се с нереални неща литератор, докато не дойде войната – и тя много реално се забори за мир.

Еми това си е краят на реката, нали така.

София не е Камчия.

Упълномощавам поета Владимир Сабоурин със следното право във връзка с удостоверяване на мои права, както и всички произтичащи от това действия и процедури:

Да не е български поет.

Всяко действие, което противоречи на това генерално упълномощаване, влизащо в сила незабавно, да се счита за етически укоримо.

Във връзка с горното упълномощавам да ме представлява, отказвайки без изключение участия във всякакви по вид конкурси за поезия и журита на конкурси за поезия на български автори, в чиито статути и условия за участие присъства определението „български автори“.

Да ме представлява пред всички юридически и физически трети лица с правото публично и в личен разговор да опровергава принадлежността ми към българската литература.

Във връзка с горните права да има право да отклонява от мое име всякакви български награди за поезия, присъждани от български институции, държавни и общински, или физически лица.

В случай на спор между мен и поета Владимир Сабоурин правата на упълномощения да се тълкуват изцяло в негова полза.

Настоящото пълномощно е безсрочно и не подлежи на оттегляне поради настъпили необратими събития.

Упълномощител Vladimir Sabourín (подпис)

Към настоящото пълномощно се прилага книгата „Океана и брега който е умирането“, представляваща анкета, която излага детайлно биографичните и концептуални основания за упълномощаването и предстои да излезе от печат през месец юли 2023 г.

Пиша този текст, предизвикан от новата малка русалка, като публичен враг на афроамериканското подразделение и авангарден отряд на неолибералния комсомол – и баща на цветнокожа дъщеря. След като научих за новата малка цветнокожа русалка, ми беше ясно, че няма как да ме подмине тази чаша.

Филмът няма как да не се гледа, казах си, но се зарекох пред себе си да не пиша за него, ако и да плаче, беше ясно, че ще плаче, да бъде написано нещо за него. Няма как да не се гледа, защото с дъщеря ми израснахме – тя като дъщеря, аз като баща – гледайки преднеолибералнокомсомолската анимация. А не бива да се пише, защото каквато и да е реакция спрямо поредния предизвестен триумф на неолибералния комсомол не си струва цената на най-малкото накърняване на нещо съкровенно, нещо само наше с дъщеря ми.

Все едно – представете си кошмарната фикция, реалността й вече ни диша във врата – световноизвестният български народен писател да е направил образцов неолибералнокомсомолски римейк на детска книжка (не е да не е посягал вече на детското), с която сме израсли с дъщеря ми, а аз да тръгна да коментирам римейка. Кошмар, нали? Еми да пиша за неолибералнокомсомолския римейк на „Малката русалка“ би било нещо подобно, мислех си.

Мисля го и след като днес гледахме филма. Но междувременно това, което дълги години усещах да наближава, без обаче да престава да бъде кошмарна фикция, от 24-ти вече е тривиална реалност на празнични маси, отбелязващи нови 13 века България този път под егидата на „Файненшъл Таймс“ и победата на неолибералния комсомол на една отделно взета планета – сега и в една отделно взета братска образцово небяла страна.

Има ли някой, който е бил дете по време на Асамблея Знаме на Мира, и сега да няма дежавю? Тогава се казваше мирно съвместно съществуване на комунизъма, капитализъма и външнотърговските дружества на ДС. Сега се казва политики на идентичността, приемащи – с любезното съдействие откъм братския „Файненшъл Таймс“ и любезното лобиране откъм братска миролюбивонеутрална Виена – в братските комсомолски редици на поредната появила се изведнъж на картата, макар и със спорна столица, Букурещ ли беше, Скопие ли беше, братска небяла страна в лицето на поредния братски образцово небял неолиберален комсомолец.

При този перфектен тайминг, синхронизиращ небялата малка русалка от една отделно взета планета и небелия малък неолиберален комсомолец от една отделно взета посткомунистическа миролюбивонеутрална небяла страна, няма как да не пиша за Големия им неолибералнокомсомолски брат с новата му малка русалка.

Но и няма как да пиша за нея, защото „Малката русалка“ си е само наша с дъщеря ми и никой революционен авангард на неолибералния комсомол не може да ни я отнеме, апелирайки към това, че не сме бели. Питам се обаче какво мислят за новата малка русалка белите бащи или майки на бели дъщери, израсли с „Малката русалка“.

Нима същото, което мислят празничните маси, отбелязващи епохалното активно мероприятие по припознаване на поредния образцово небял неолиберален комсомолец от една отделно взета посткомунистическа миролюбивонеутрална небяла страна – активното мероприятие, курирано от същински комсомолец, комсомолец набор Указ 56 за стопанска дейност, продължаващ Мирния преход от социализъм към социализъм, мирно съвместно съществуване и вечна дружба със СССР с други средства.

Руското издателство Поляндрия, в което излиза Нобелоубежището, е свързано с капиталите на Якунин, важен путински олигарх от кръга Озеро.

Via Voya Marcheza

Книгите правят три неща – създават памет за продажби, второто е, че създават емпатия към продаващия (четеш за някой, който продава и отиваш на неговата страна, на страната на по-продаващия) и третото – създават вкус към продажби.

Гледах филма за Навални. Общо впечатление: добър документален филм. Филмът за Вапцаров и „Изкореняване“ на Костадин Бонев ме научиха да ценя жанра, на който доскоро не бях обръщал внимание. Научиха ме, че главен герой на добрия документален филм, митологичният му герой е ландшафтът.

Не съм се интересувал от Навални, за първи път го гледах като нашумя разследването му за двореца на Путин. И от пръв поглед не го харесах като човек, като държане, тази необоснована неприязън от пръв поглед, която е също толкова истинска или подвеждаща като любовта от пръв поглед.

Израсъл съм с русначета, между 6 и 16 години те бяха мои съученици или по-скоро аз бях техен съученик чужденец. Навални от пръв поглед не се вписа в иконографията на първите ми детски обаяния от руските лица.

Филмът ми обясни защо не го харесах от пръв поглед. Неговото лице е от епохата на ТикТок, моята иконография на руските лица е застинала в епохата на черно-белите снимки. Колко елементарно и глупаво от моя страна. Силно ме впечатли как се вписва във форматите на социалните мрежи, как прави дубли пред смартфона, как се консултира с дъщеря си за видео, което прави за ТикТок.

Спонтанната ми реакция спрямо Навални е била на стар провинциалист, който за първи път попада в Москва и е поразен от лицедейството на жителите на мегаполиса. Всъщност никога не съм бил в Русия, но предполагам, че така бих се почувствал при среща с млад московчанин.

Филмът беше с бели английски и жълти украински субтитри. Навални, семейството му и екипът му често говорят на английски. Журналистът от български произход Христо Грозев също говори на английски, понякога превключва на по-лош от английския му руски, доста объркващо езиково. Това допълнително ме затрудняваше, защото от началото на войната слушам само руския опозиционен Ютюб и съм превключил изцяло само на този език.

За филма е много важно, че реалните му персонажи играят себе си или буквално актьорстват, провеждайки разследването, за да разобличат агентите на руските тайни служби, отговорни за отравянето. Алексей и Юлия с децата си Даша и Захàр също играят във филма своя семеен живот.

Работата по разобличаването на агентите използва това онагледяване на разследването със закарфичените снимки, свързани с разноцветни конци, познато от кримките, което ми напомни за „Мементо“ и „Красив ум“.

Винаги съм се питал как разследващите журналисти се предпазват от пропадането в параноята на обектите, които разследват. Филмът много силно представя тази бездна на „легендите“ на агентите, над която се надвесва смеещото се лице на Навални. Но руският ландшафт казва друго.

Любимият ми ландшафт от филма е гледката от птича перспектива на панелките на Новосибирск. Любимото ми и решаващо документално познание е за забравените и отрязани като с нож протести в Русия отпреди войната: тълпите протестиращи, замерваните със снежни топки тежковооръжени полицаи, отделни посягащи им с голи ръце момчета, живите вериги от хора, съпротивляващи се на разкъсванeто и поединичното си завличане в арестантските автобуси, крещящите „позор“ и „не ни е страх“.

Къде е тази Русия? Все по-убедително ми се струва обяснението на Владимир Пастухов за изчезването й след успешното превръщане на зараждащата се гражданска война в империалистическа.

Филмът документира задушаването на една зараждаща се руска революция в „руския мир“ на империалистическата война.

Горко ви, миролюбци, вие предадохте революцията.

Току-що научих, че е починала Maria Fenerska

Тя беше моя студентка, от тези студенти, чиито погледи помниш, дори когато отдавна си забравил лицата

Не се бяхме виждали от онези далечни години, когато бях млад асистент и й водех часовете по антична и западноевропейска литература

Преди 5-6 години започнахме да си пишем, защото по неведомите пътища Господни тя стана оформител на книжните тела на антологиите на Нова социална поезия и след това на всички мои книги, последната от които завърши наскоро – синьо-бялата красавица с черно-бялата снимка от Тесалоники

Винаги професионална, изпипваща всичко и сдържана, Мария беше много щастлива с тази последна книга и го изрази по-емоционално от обикновеното. Сега разбирам защо

Преди две-три седмици й писах, за да я помоля да ми прати файловете за печат на книгата, които с обичайното си безредие някъде бях забутал. Тя ми отговори, че нещо не е добре, в болница е и ще ги прати като се прибере вкъщи

И ми ги прати на 24 януари с обичайната си коректност и нито дума за страшното – „Хубава вечер! Мария“

Първо си отиде Яна Левиева, сега си отиде Мария Фенерска. Какви жени, Господи, благодаря Ти, че ме дари с тях – знам, че не ги заслужавам, знам, че чрез тях си снизхождал да ми покажеш женствената Си милост

Господи на евреи и християни, приеми в топлия си майчин скут на водите на Небесния Тесалоники Мария и се смили над стария и недостойния, който надживява достойната, винаги младия поглед на съвършенството и милостта