Гледах филма за Навални. Общо впечатление: добър документален филм. Филмът за Вапцаров и „Изкореняване“ на Костадин Бонев ме научиха да ценя жанра, на който доскоро не бях обръщал внимание. Научиха ме, че главен герой на добрия документален филм, митологичният му герой е ландшафтът.
Не съм се интересувал от Навални, за първи път го гледах като нашумя разследването му за двореца на Путин. И от пръв поглед не го харесах като човек, като държане, тази необоснована неприязън от пръв поглед, която е също толкова истинска или подвеждаща като любовта от пръв поглед.
Израсъл съм с русначета, между 6 и 16 години те бяха мои съученици или по-скоро аз бях техен съученик чужденец. Навални от пръв поглед не се вписа в иконографията на първите ми детски обаяния от руските лица.
Филмът ми обясни защо не го харесах от пръв поглед. Неговото лице е от епохата на ТикТок, моята иконография на руските лица е застинала в епохата на черно-белите снимки. Колко елементарно и глупаво от моя страна. Силно ме впечатли как се вписва във форматите на социалните мрежи, как прави дубли пред смартфона, как се консултира с дъщеря си за видео, което прави за ТикТок.
Спонтанната ми реакция спрямо Навални е била на стар провинциалист, който за първи път попада в Москва и е поразен от лицедейството на жителите на мегаполиса. Всъщност никога не съм бил в Русия, но предполагам, че така бих се почувствал при среща с млад московчанин.
Филмът беше с бели английски и жълти украински субтитри. Навални, семейството му и екипът му често говорят на английски. Журналистът от български произход Христо Грозев също говори на английски, понякога превключва на по-лош от английския му руски, доста объркващо езиково. Това допълнително ме затрудняваше, защото от началото на войната слушам само руския опозиционен Ютюб и съм превключил изцяло само на този език.
За филма е много важно, че реалните му персонажи играят себе си или буквално актьорстват, провеждайки разследването, за да разобличат агентите на руските тайни служби, отговорни за отравянето. Алексей и Юлия с децата си Даша и Захàр също играят във филма своя семеен живот.
Работата по разобличаването на агентите използва това онагледяване на разследването със закарфичените снимки, свързани с разноцветни конци, познато от кримките, което ми напомни за „Мементо“ и „Красив ум“.
Винаги съм се питал как разследващите журналисти се предпазват от пропадането в параноята на обектите, които разследват. Филмът много силно представя тази бездна на „легендите“ на агентите, над която се надвесва смеещото се лице на Навални. Но руският ландшафт казва друго.
Любимият ми ландшафт от филма е гледката от птича перспектива на панелките на Новосибирск. Любимото ми и решаващо документално познание е за забравените и отрязани като с нож протести в Русия отпреди войната: тълпите протестиращи, замерваните със снежни топки тежковооръжени полицаи, отделни посягащи им с голи ръце момчета, живите вериги от хора, съпротивляващи се на разкъсванeто и поединичното си завличане в арестантските автобуси, крещящите „позор“ и „не ни е страх“.
Къде е тази Русия? Все по-убедително ми се струва обяснението на Владимир Пастухов за изчезването й след успешното превръщане на зараждащата се гражданска война в империалистическа.
Филмът документира задушаването на една зараждаща се руска революция в „руския мир“ на империалистическата война.
Горко ви, миролюбци, вие предадохте революцията.
vs. archives 