vs. archives

Тази сутрин проведох анкета, опакована като твърдение, което гласеше: „Георги Господинов е Делян Пеевски на българската литература.“ Този текст е обобщение на постъпилите до този момент отговори.

Първо, параметрите на изследването. Постът е качен към 10 a.m. и към 1 p.m. има 2495 гледания, 219 ангажирания и се представя +8.7х спрямо типичните гледания на подобни постове на стената ми.

Имаме донякъде репрезентативна извадка, бих казал. И тъй, по същество, т.е. качественото описание и анализ на резултатите. Моля за извинение новопостъпилите участници в проучването, че приносът им няма да може да бъде отчетен в този текст.

Започвам с обичайните заподозрени аргументи, когато си позволявам да не се присъединя към всенародната свирка на главното Г.:

1) Литературното поле е място за любов и омраза. Който доброволно отказва свирка на главното Г., завижда на размера на члена му и поради тази причина Го мрази.

Обичаен аргумент № 2): Литературните качества на главното Г е толкова голямо и главно (sic), че не можем да преценим дали в отношенията си с мутренската Д с голяма буква главного Г е идентичен с главното Д.

Малко необичаен, в смисъл много рядък аргумент № 3): Сабоурин (NB: изписано правилно), аз понякога те чета и дори понякога те харесвам, защо се излагаш и излагаш малцината герои мъченици, които те четат, и може би единствения великомъченик, който дори понякога те харесва?

Блестящ – без ирония – аргумент № 4): Този е под читателското ми ниво, не го чета, не го забелязвам. Няма да цитирам съответния комент, за да не прозвучи като даскалско насърчаване на най-добрия в класа, не познавам коментиращия, моите най-искрени литературно-стилистични уважения!

Изключително важен и тежащ на мястото си политическо-активистки аргумент № 5): Имаме да сваляме голямото Д, а голямото Г е нашето знаме в борбата за народни правдини, извинявам се за леката ирония, аз съм „ЗА“, но не с този знаменосец (вж. по-долу по същество защо).

Това е, общо взето, моля да бъда извинен, ако съм пропуснал приносен аргумент на участник в анкетата, неволно и в бързането е да се върна към собствените си писанки извън обсега на голямото Г и голямата му Д.

Изводи, направени в бързането, но те за пореден път потвърждават широкия отечествен фронт в подножието на голямото Г, дори насред величайшата историческа епоха по свалянето на голямото и голямата му Д.

И тъй, по точки: 1) Винаги имайте предвид, че един чернокож мъж, никога, ама никога няма да снизходи да си мери пишката с един бял. Ако този бял е и слаб писател, забравете.

Същото на висок стил: Нямате проблем да искате Коледно клане на прасето Д, без да изпитвате скрупули, че го правите от ресентимент към мултимилионерското прасе – но когато някой си позволи да каже, че голямото Г е неразделна част от прасешката Д, надавате вик до небето: Ти си мизерен ресентиментник (vulgo: зъл завистник)! Странно двойно счетоводство.

2) Постът беше за политическите свински черва, докарали главното Г до най-главното в голямата Д (мафиотската държава), управлявана от голямото Д. Кви литературни качества ви тресат, намираме се и вие се намирате в най-величайшата епоха на свалянето на голямото Д и неговата Д. Бъдете последователни. Казали ли сте Д, кажете Г.

3) Дреми (sic) ми дали някой ме чете, не живея от продажби на книгите си, охарчвам се за издаването им от мен самия, свободен съм от вашето харесване или нехаресване, не съм част от мафиотската Д, която твърдите, че искате да свалите. Голямото Г Е част от мафиотската Д на голямото Д.

4) Отново – в по-изискана форма – не става дума за изящна словесност, а за е**не в г**за на голямото Г и голямата му Д, собственост на голямото Д.

5) Най-важният и най-поименен аргумент в анкетата. Личен поименен отговор на Манол Глишев: не нося шеврон на ВСУ (Збройні сили України), но неколкократно публично обърнах внимание, че голямото Г е нагъл колаборационист на путинска нацистка Русия.

И ти, якият Манол Глишев, когото следя, ми отговаряш: „Някога не хаесвах (sic) Господинов, после излезе „Градинарят и смъртта“. Както и да е.“

Не, пич, не e както и да е. Или остракирай наглия колаборационист с голямо Г, издал книга – и получаващ приходи – от путинска нацистка Русия СЛЕД началото на пълномащабната агресия срещу Украйна.

Или свали шеврона на ЗСУ.

Успех на печелившите в анкетата. И до нови анкетни срещи.

ПП. При редакционното приключване на текста параметрите на изследването са както следва: към 2 p.m. има 3142 гледания, 702 ангажирания и постът се представя +10х спрямо типичните гледания на подобни постове на стената ми.

сн. Vladimir Sabourín, Залез над Подуене

Поради форсмажорни обстоятелства, свързани с причудливото ми работно време този семестър, се налага да си взема сбогом с Вас петнайсет минути след полунощ, когато сядам бавно и внимателно да пиша това вземане на сбогом.

Наистина не очаквах, че толкова голям и репрезентативен за българската литература автор ще държи публично да общува с поет, за когото има основателни съмнения дали изобщо спада към тази литература.

Мисля, че правилно, макар и леко афектирано, го казахте, аз страдам от ἰδιωτεία, правенето на литература като стриктно „частен живот“. Понякога това наистина води до недоразумения при публичното възприятие на поетическите ми текстове.

Вие обаче, макар и отчасти афектирано, настоятелно държите да се появявате на ἰδιωτεί-ната стена на частния ми живот. Не знам защо го правите и не е моя работа да гадая защо.

Редица критически авторитети междувременно изказаха предположения по въпроса защо трябва да проявяваме разбиране, когато Вие държите да общувате с някого през мерника на картечница Максим.

За жалост трябва да отклоня както любезното Ви предложение да бъда е**н в г**а от одухотворени и винаги възбуждащо освободителни руски пишки, така и литературнокритическото допускане, че трябва да се общува с разбиране с един голям български писател, излязъл на донецко-луганско human safari.

То е с дронове, но нейсе, нека картечницата да е леко архаизираща реторична фигура, тачанка един вид.

И тъй, г-н Русков, сбогом. Известно време проявявах интерес към Вас като възможна алтернатива на непоносимата, надвесена над всичко в тази литература отврат народен писател № 1. Правех го съвестно и документирано в текстовете ми до доказване на противното, което наскоро бе убедително доказано от Вас, като открихте ловния сезон за русофоби.

В чисто човешки план, който няма защо да Ви касае, продължавам да смятам, че допускате грешка, създавайки неинформативен шум, насред който истинските рубладжии – рубладжиите с информирано съгласие – от класическата разновидност на народен писател № 1 со кротцем и со благом, гушкайки украинци, украинки и украинчета, гушкат реални окървавени руски петрорубли.

Не Ви давам съвет как да се държите в обществото, просто отбелязвам как би могло да изглежда отстрани това, което правите.

Не изключвам погледът ми да е идиосинкразно изкривен от искрената ми и нескривана омраза към руския нацизъм и литературния колаборационист № 1.

Моля предварително да ме извините, че вече няма да мога да взимам отношение към преценките Ви за моето творчество.

Знам, че възмутено бихте отхвърлили възможността да бъдете спасен в рамките на някой пошъл холивудски екшън от рода на цитирания в заглавието на това сбогуване с Вас, но искрено и човешки Ви го пожелавам. Е, има лека рускоезична е**вка с фамилното Ви име, но Вие моето дори не е**вате да изписвате правилно.

Учил съм десет години в елитно съветско училище и мога да Ви уверя като инсайдър, че в аналогичен високодуховен руски филм за войната шансът Ви не за спасение, а за голо оцеляване ще е нулев поради особеностите на националния руски садизъм. Бабы новых нарожают и т.п.

Disclaimer: Този текст не бива да се възприема като основание за взимане на високодуховни инвестиционни решения. Лека и сбогом,

& Omaha Beach, Normandy

Преди време написах два текста за народен писател номер 2, в които 1) споделях почудата си, че ходатайстващо лице на дебелия и светлозарен се прави, че го играе либеро при положение, че е плът от плътта на бая дебелото литературно статукво.

И 2) споделях изоморфна почуда, че ходатайстващото лице на бая дебелото литературно статукво бе решило, че може да показва пред мен мръсното си статуквено бельо.

Налага се да припомня това, защото тази ранна сутрин народен писател номер 2 реши, че може да демонстрира мръсното си долно бельо не само на лични, но вече и на стената ми.

Тук не е дупката на Z обаче.

Преиначавайки фамилията ми, което е нещо дифолтно по тези земи не само за народни писатели, но и за хора от народа им, народен писател номер 2 ме нарече идиот.

Не знаех, че Ботев, дето го играете употребили рано сутрин, е рашист.

Иначе знам, че гениалните народни писатели употребяват, особено когато са напълно незаслужено народни писатели номер 2.

Но защо не адресират проблема си към литературния агент на народен писател номер 1?

Въпреки резките квазиботеви телодвижения, проблемите на народен писател номер 2 са всъщност изцяло статуквени и трябва да бъдат адресирани към дупката на дебелото литературно статукво.

Ключов статуквен проблем както на народен писател номер 1, така и на народен писател номер 2 понастоящем е рашисткият проблем. При единият той е чисто финансов, при другия чисто духовен.

Намирам все пак за леко преиграно от страна на народен писател номер 2 героичното му настояване, че проблемът му с традиционно статуквените за българската литература руски партенки е чисто духовен.

Като е духовен, да не е по-малко рашистки? Като е дори възвишЕно духовен, да не е по-малко дебело и смърдящо статуквен? Поне от Възраждането е такъв и още оттогава дуфти на партенки.

Прочее, уважаеми народен писател номер 2, надявам се, че в този ранно следобеден час вече е уместно и навременно да апелирам към трезвата Ви способност за съждение.

Квазиботевият Ви патос е неуместен на стената ми, въпреки че винаги сте добре дошел на нея в трезво, пък било то и поетическо, аргументационно състояние.

С рашисткия Ви дебело статуквен проблем обаче моля да се адресирате до оторизираните рашистки и статуквени инстанции в Р България.

Ще рече в добре познатата Ви z*опа.

& Идите в z*опу, пожалуйста!

Може би все пак е крайно време веднъж завинаги да се приеме, че нищо литературно, написано на този език, не е юридически защитено от съответния рейдър.

Проблемът е структурен, социалноисторически и ментално структурен, а съответният рейдър е само епифеноменалната му проява в сферата на литературата.

При всяко откраднато заглавие на текст, бил той статия или книга, както е в моя случай, да се уведомява инстанцията ФБ за поредната кражба е израз на същата безпомощност и мизерия, каквато изпитваме всеки път пред държавата с главно Д, за която рейдърството традиционно, за да не кажем фолклорно, е най-висока епическа поезия, мисля, че хайдушка беше.

Кога най-сетне ще решим да разберем, че съответният рейдър е квинтесенцията на тази държава с главно Д в литературата. Толкова ли е сложно или просто мрънкането винаги е по-лесно и от най-лесното за разбиране?

Аз лично не съм прочел един ред, написан от съответния рейдър след 1996-а. Спрях, след като видях пладнешкия обир на „Извора на грознохубавите“ от собствения му баща. След като обереш собствения си баща, за какво по-нататък да иде реч.

Но никъде не можеш да се скриеш от заглавията му. Затова мога да говоря само за откраднати заглавия. Бих могъл да говоря за откраднати заглавия. Едно от тях е на покойник.

Но защо да го правя, щом не мога да осъдя съответния рейдър? При принципната липса на голата юридическа защитеност на каквото и да било литературно, написано на български, трябва поне да се държиш като възрастен човек, а най-добре като стар.

Макар че безкрайно пъти съм се убеждавал в страхливостта на съответния рейдър, не смятам да му доставям удоволствието чрез поименното назоваване на откраднатото от мен и автора покойник. Който иска, но не иска, може да сравни заглавия и дати на издаване. Еми, хубаво, не искай. Аз също не искам.

Химически чистото удоволствие на всеки рейдър по тези земи е доставяното от абсолютната безнакзаност. Когато публично назовеш откраднатото, без да осъдиш крадеца, му доставяш именно това химически чисто удоволствие.

Не мога юридически да го лиша от удоволствието на клептократа. Всъщност съответният рейдър е в правото си: когато можеш да обираш всичко литературно, писано синхронно на този език, ти си националният писател на този език. Съответният рейдър е националният писател на този език.

Съответният рейдър нагледно демонстрира, че след превода на откраднатото, то е вече законно откраднато. Е на това му викам национален „епически репрезентант“, творящ национална литература чрез каналджийското й прекарване през превода.

Но аз поне няма да му доставя удоволствието от публичното потвърждение на безнаказаността му.

Чак собственоръчно да поставя знак на равенство между живеенето на тази територия и доброволната идентификация с особеностите на националния й садомазохизъм ми идва в повече.

& Хайдушки песни огласиха с. Мерданя

Не е за вярване, но перфектният черен ПР на руско-рашисткия гений продължава с пълна пара под вещото мълчание, негово и на наставниците на гения от литературното статукво насред отличното и неспирно безплатно и самоподдържащо се продуктово позициониране.

Рашизъм и екранизация, очаквано добра комбинация, от всички изкуства за нас най-важно е киното. Е, чат-пат райтърс блок и битови злоупотреби.

Отдавам дължимото на ефекта на трепкането на крилце на пеперуда в нощта на проточило се неписане и нормално битово злоупотребяване, предизвикало ФБ земетресение не на другия край на планетата, както е редно при този тип ефекти, а в сърцето на наше село.

Докато си губя времето с поредния руски ефект на духовно възвишение, последвано по необходимост от смрадно-партенково освобождение, не мога да повярвам, че същият човек ми е пращал някога ръкопис на „Джобна енциклопедия на мистериите“.

Което, прочее, не му попречи десетина години по-късно, вече като възвисяващ се народен писател № 2, да ходатайства за всеизвестен дебело светлозарен субект на най-дебелото литературно статукво.

Какъв антисистемен играч, кви две евро и петдесет и шест.

Днес нова висота, нова кота: поместният гений е „критически“ (sic!) сравнен със светеца покровител на всеки автентичен литературен авангард Свети Езра, Езра Паунд. Еми не се сдържах, не мога да се сдържа да си губя времето.

Да се „критикува“ перфектно отказалият се от ранните си опити за световна литература и естествено преуспял с „постмодерното“ (всъщност Ани-Илково) пазарно превъртане на националната идеология, но не за радикално политическо сънувачество, както е при Илков, а за подхранване на и без друго неспирния кошмар на българската история, от който искаме да се събудим, но не можем –

да се „критикува“ този гейткипър на българското непробудно историческо сънуване посредством „критическо“ сравнение с Езра Паунд е или плоска като шперплат публицистика, знаеща за Паунд единствено, че е фашист, боготворящ Мусолини (о, да, с потресаващ тренос по Il Duce, висящ на бесилото заедно с жена си със страшна сила, започват Пизанските кантоси), или чудовищен по диспропорцията на величините неволен комплимент към партенкосмърдящия рашизъм на Русков.

Толкова ли е мъчително просто да се приеме, че още един български гений се оказа обикновен и пореден руски кон в надбягванията за „епически репрезентант“ на националната идея и путинското разложение отвътре на Европейския съюз?

Това, че единият поместен гений го играй антисистемен джаста-праста либеро (май не ме разбра, говоря примерно за картечницата), бидейки плът от плътта на размяната на столични услуги между столичани в повече,

а другият е световно известният ямболски дискретен каналджия на глобалното мислене (ефтино шти го шитна, бате) и местното действие (гепи, ху дъ шит ексепт ми ноуз диз ленгуич аут дер) не ги прави ни на йота различни, когато се опре до руската връзка.

Я Поляндрия, я Широкà душа моя родная.

Двамата епически репрезентанти на съвременната българска национална идея, колкото да варим и печем есенес, броейки пилците, лютеничавата им гениалност зад блока, имат възкисело кефирен руски привкус.

Толкова е просто, но вие сте лукави, нека ви освобождават до дупка, във всички дупки до дупка. Джаста-прастата и Каналджията ще ви съдействат с квото могат, те го могат.

& Security cages where Ezra Pound was held, Pisa, Italy, 1945

Хайде, холан! Така завършва коментара си към текста ми по казуса Поляндрия-ГГ уважаем колега филолог, който първоначално ме призоваваше към филологическа изрядност при анализа на крещящата в пустинята на един народ аморалност на Велекия Му и Добър народен будител на отделно взетия и непрестанно духовно освобождаващ се и освобождаван посредством смърдящи партенки народ.

След дълъг уатабаутистко-мефистофелски списък на гениалните творби на Духа на злото, Който винаги твори добро, уважаемият колега филолог се пита: „Е, баш писателите ли са най-виновните?!“
Скъпи колега: Никой от уатабаутистки изброените от Вас мефистофелски гении не се е усещал, камо ли самовъздигал с ПР мероприятия 24/7, като морален стожер на един освободен на два пъти от смърдящи партенки отделно взет народ.

Великият гениален Добър народен будител СЕ самовъздига 24/7 като морален стожер на един освободен на два пъти от смърдящи партенки отделно взет народ.

Самовъздига се като ПР конструкция, получаваща пари от освободителите партенконосители, докато същите as we speak убиват, насилват, изравняват със земята, превъзпитават украински деца и заплашват с генитално-ядрен апокалипсис всички небратски „недружествени“ им народи, към които, апропо, спада на два пъти освобождавания един народ на Добрия народен будител, получаващ пари от освободителите партенконосители.

Не си спомням призования от Вас дух на Вернер Хайзенберг да е на Добър народен будител на един отделно взет, по онова време нацистки, народ. Гениален физик – да, Добър народен будител на съвкупния нацистки народ на свещената империя на германската нация – определено не.

Е, Добрият народен будител, без да е гениален физик или писател, работи 24/7 като гениален Добър народен будител на можещия да бъде освободен за трети път отделно взет народ, получавайки същевременно полагащия му се процент от продажбите в страната освободителка, докато тя заявява, че единият народ на Добрия народен будител трябва да бъде освободен, ако се наложи генитално-ядрено, за трети път.

Ай сиктир, уважаеми колега филолог уатабаутист.

Сталин и Горки

Пиша този текст, защото продължават да постъпват явно основателни оплаквания от неяснотите в казуса Поляндрия-ГГ.

Тези, които наистина искат да се информират, а не просто да говорят за любов и завист в ийст сайд стори от Ямбол, Калифорния, препращам директно към публикация в legacy media:

Катерина Василева, Татяна Ваксберг, „Трябва да обяснят“. Уместно ли е по време на война да се участва в културния живот на Русия“, 14 април 2023, Свободна Европа.

За мен казусът е пределно ясен: 1) книга на ГГ излиза в руско издателство година и два месеца след агресията на фашистка Русия срещу Украйна; 2) руското издателство „Поляндрия“ е собственост на снаха на путинския олигарх Владимир Якунин, член на твърдото ядро на путинската ОПГ „Кооператив Озеро“ (вж. за него детайлно в „Хората на Путин“ на Катрин Белтън);

3) след три години и седем месеца агресия на фашистка Русия срещу Украйна руското издание на книгата на ГГ не е забранено и авторът й не е обявен за „чуждестранен агент“ (за каквито фашистка Русия обявява и неруски граждани).

Както ГГ, така и българският му издател са, меко казано, уклончиви, когато коментират тайминга на издаването на книгата, цитирам по статията на Василева/Ваксберг: 1) „Той (ГГ) уточни, че договорът с „Поляндрия NoAge“ е бил сключен „може би [sic!] преди началото на войната“, преди „сигурно повече от година“; 2) „Българският издател на романа Манол Пейков от „Жанет 45″ също не знаеше кога точно е сключен договорът, защото правата за чужбина се държат от агента на Господинов“.

ГГ „уточнява“ бегло артистично „може би [sic!] преди началото на войната“, издателят му е по-внимателен и директно заявява, че не знае дали договорът е сключен ПРЕДИ 24 февруари 2022 година.

А това всъщност е въпросът. Таймингът е въпросът, на който нито авторът, нито българският му издател НЕ дават отговор.

При положение, че нито авторът, нито издателят НЕ държат да внесат яснота по решаващия въпрос за тайминга на руската операция, ще предположа, че договорът с руското издателство, собственост на снаха на путински олигарх от най-тесния кръг на путинската организирана престъпна група „Кооператив Озеро“, е бил сключен „може би“ СЛЕД 24 февруари 2022 г.

И тъй, какво точно остава неясно в казуса Поляндрия-ГГ, освен че участниците в руската операция избягват да внесат яснота по въпроса за датата на сключването на договора? Очевидно е в техен интерес да го направят, но те не го правят.

При следващите твърдения ще изхождам от допускането, че договорът със снахата на путинския олигарх Владимир Якунин „може би“ е бил сключен СЛЕД 24 февруари 2022 година.

1) Морално осъдимо е да издаваш във фашистка Русия СЛЕД 24 февруари 2022 година.

2) Морално осъдимо е да издаваш в издателство на снаха на путински олигарх, който СЛЕД 24 февруари 2022 година не е осъдил изрично и публично агресията срещу Украйна.

А ето некои нюанси: „От комуникацията, която е имал с руските си издатели, той е доловил и тяхната позиция против Путин, стана ясно от разговора с Господинов.“

Как точно снахата на путински олигарх може да даде да се разбере по какъвто и да е „доловим“ начин, че е против капото ди тути капи на свекъра си? И ако по какъвто и да е начин наистина е дала „доловимо“ да се разбере каквато и да е „позиция против Путин“, защо тя, съпругът й и свекърът й не са изпопадали още самоволно през прозореца?

Най-малкото след интервюто на ГГ пред „Свободна Европа“ през пролетта на 2023-а, невинно споделящо „доловеното“, Якунини би трябвало да са изпопадали през прозореца като Хармсови бабички.

Едно-единствено нещо е доловимо и без комуникация с г-жа снахата: „Поляндрия“ има крыша (мафиотска закрила) в лицето на свекъра й. От същата мафиотска закрила се ползва до ден-днешен и ГГ като автор на „Поляндрия“, чиято книга не е забранена и той самият не е обявен за „чуждестранен агент“.

Ето и още един нюанс: според Георги Лозанов (от правилната десница), издаването на книгата във фашистка Русия СЛЕД 24 февруари 2022 година е „опит за диалог с тази част от руското общество и руската интелигенция, която във всички случаи има нужда от окуражаване.“

Диалогът с демократичната част на руското общество и интелигенция под височайшия мафиотски покрив на Владимир Якунин, член-съосновател на путинската ОПГ „Кооператив Озеро“, очевидно не се е състоял: книгата не е забранена и авторът не е обявен за „чуждестранен агент“.

Или може би КГБ не е забелязало? Може би.

Заключение: в нито един от фактите (и несподелянето на ключов такъв) около руската операция Поляндрия-ГГ няма никакъв нюанс в моралната осъдимост да издаваш във фашистка Русия СЛЕД 24 февруари 2022 година под мафиотската закрила на приближен путински олигарх.

ПП. Владимир Якунин е внесен в украински санкционен списък още ОТ 2019 година. A piece of advice, нюансчо: украинците трябва да се прегръщат по-усърдно, току-виж попаднеш в това нобелово списъче.

Владимир Якунин и Владимир Путин пият чай

След доста информативните коментари към проучвателното постче сонда, което пуснах в Деня на народните будители, посветено на двамата най-велики живи народни будители – едно следпразнично обобщение на постъпилите оплаквания и препоръки относно липсата на лишен от завист патриотизъм и на филологическа задълбоченост на празничното ми приветствие.

Поздравът ми бе елементарен и семпъл: най-великите живи народни будители вършат чудесна работа на традиционните и вечни народни освободители по тия земи. Тази проста констатация на една автентична народна съдба предизвика неочаквано бурна реакция.

С изненада установих, че очевидно задълбочени читатели на Добрия народен будител не знаят за напълно естествените му издателски връзки със снахата на олигарха Владимир Якунин, „най-близкия до Путин човек“ (според в. „Монд“).

Издателски връзки, чиято естественост квазификционално се подчертава от напълно случайното съвпадение между излизането на книга на Добрия народен будител в издателство, финансирано с парите на путински олигарх, и една пренебрежима специална военна операция някъде по периферията на голямата му фикция.

Тази духовно, а и финансово пренебрежима специална военна операция доведе в страната освободителка до забраната на всички значими тамошни писатели, но не и до забраната на естествено излезлия по същото време в страната освободителка роман на Добрия народен будител от правилно освободената на два пъти от все същите освободители страна.

Добрият народен будител филологически изрядно, за да не кажем академично прецизно, следва автентичната народна съдба на освободения си от освободителите народ, без да пренебрегва и освободителните западни грантове. Защо тази семпла констатация предизвиква такава бурна реакция?

Нима Класикът на този народ, чиято нова инкарнация е Добрият народен будител, не е направил същия правилен и разумен народен избор, успешно чифтосвайки братушките и алафрангата Юго в игото на един народ?

Добрият народен будител би трябвало да е ясен: никоя финансова транзакция с посредничеството на сенчест флот по време на санкции срещу освободителите и традиционните господари, чието трето завръщане по тия лимитрофи би трябвало да е исторически неизбежно и въпрос на време, не може да мине без високодуховен и будителски лубрикант.

Но защо Лошият народен будител, тъй системно различен от Добрия, също е поздравен в Деня на народните будители заедно с Добрия?

Бях уведомен в коментарите към постчето сонда, че силният му народен жест може и би трябвало да бъде разчетен като жест на гений, Достоевски също е правил такива жестове, гениално обхващащи не само една отделно взета освободена страна, но и неосвободените проливи, и неосвободения Константинопол.

Нима геният, какъвто Добрият и по-успешен народен будител определено не е, а Лошият народен будител на негов фон и по тези земи определено е, не е по дефиниция лошо момче, несистемно лошо момче?

Дори това гениално лошо момче едно време написа текст за дясната и лявата литературна мафия в недокрай освободената литература, давайки да се разбере, че има какво да се освобождава още и че той в своята несистемност и гениална лошавина ще я освобождава.

В пристъп на непатриотична завист и непочтителност към гения – за лакея няма гений, казва Хегел – съм длъжен да призная, че не споделям визията за Лошия народен будител като лошо несистемно момче. Всеки гений е лошо момче, но не всяко гениално лошо момче е несистемно.

Докато осмислях и се вчувствувах в текста му за дясната и лявата мафия в недокрай освободената литература, което продължи доста дълго, защото текстът ми бе допаднал, лошото момче ми писа на лични, за да ходатайства за един дебел светлозарен, както се казва в Азбучна молитва, субект на най-дебелото литературно статукво, обединяващ и обединяващо в мирно съвместно съществуване дясната и лявата литературна мафия.

Ходатайството на гениалното лошо момче бе свързано с разумното системно допускане, че не бива да се къса задника, с което се бях захванал, на дебелия светлозарен субект на най-дебелото литературно статукво, обединяващ и обединяващо в мирно съвместно съществуване дясната и лявата литературни мафии.

След това системно съобщение на лични престанах да чета Лошия народен будител. Така и не разбрах защо реши, че може да ме постави в положението на лакей, който вижда мръсното бельо на гениалния си господар, ходатайствайки същевременно за един от господата и господарите, самият той собственост на господарите, господинов.

Не съм чел и последния му антиколониален манифест, дочух само, че ще разстрелва в отделно взетата освободена страна русофоби и лакеи като мен.

Като всеки нормален лакей, аз съм горещ привърженик на евроколониализма, евронацизма и просто на сухото евро на гърба на неосвободения трудов народ, който и без друго ще намери начин за пореден път да се възроди и да бъде за пореден път освободен.

Но стъпка по стъпка: първо еврото, после освобождението. Надявам се освобождението да не го доживея.

„Гостилничарят поздрави госта. Беше приготвена стая на първия етаж. „Княжеската стая“ каза гостилничарят. Стаята бе голяма, с два прозореца и стъклена врата помежду им, мъчително голяма в пустотата си. Няколкото мебели, стоящи наоколо[,] бяха със странно тънки крачета, можеше да се стори, че са железни, но бяха от дърво. [„]Моля да не излизате на балкона[“,] каза гостилничарят, когато гостът, хвърлил за кратко поглед през прозореца в нощта навън, се приближи до стъклената врата. „Носещата греда е почнала да поддава.“ Влезе камериерката, зае се с нещо на умивалника и докато шеташе попита дали е добре затоплено. Гостът кимна утвърдително. Макар че до този момент не бе изразил никакво недоволство от стаята, той продължаваше да обикаля напред-назад напълно облечен, без да сваля палтото, държейки в ръка бастуна и шапката си, сякаш още не бе сигурен, дали ще отседне тук. Гостилничарят стоеше до камериерката, когато гостът изведнъж пристъпи към тях отзад и извика: „Защо си шушукате?“ Гостилничарят, стреснато: „само давах указания на момичето за спалното бельо. Стаята за жалост/[,] едва сега го забелязвам, не е подготвена с грижливостта, с която бих искал. Но всичко ще се оправи незабавно.“ „Не става дума за това“ отвърна гостът „не съм очаквал нищо друго освен мръсна дупка и отвратително легло. Не се опитвай да ме баламосваш. Искам да знам едно: кой те уведоми за пристигането ми?“ „Никой, господине[“]// каза гостилничарят. „Ти си ме чакал[.]“ „Аз съм гостилничар и очаквам гости[.]“ „Стаята беше подготвена[.]“ „Както обикновено[.]“ „Добре тогава, ти не си знаел нищо, аз обаче няма да остана тук.[“] И той рязко отвори прозореца и извика на някого навън: „Да не се разпряга, продължаваме.[“] Но като бързаше към вратата, камериерката му препречи пътя, едно слабо, още съвсем младо крехко момиче и каза със склонена глава: „Не си тръгвай. Да[,] очаквахме те, единствено защото сме неумели в отговорите си/[,] несигурни какво желаеш[,] ние премълчахме за това“[.] Видът на момичето трогна госта, думите й му бяха съмнителни. „Остави ме насаме с момичето“ каза той на гостилничаря. Гостилничарят се поколеба, после излезе. „Ела“ каза гостът на момичето и седнаха на масата. „Как се казваш?“ попита гостът и улови през масата ръката на момичето. „Елизабет“ каза тя. „Елизабет“ каза той „чуй ме внимателно. Поставил съм си тежка задача и съм й посветил целия си живот. Правя го с радост и не искам ничие състрадание. Но тъй като това е всичко, което имам – тази задача –/ потискам безогледно всичко, което би могло да ми попречи при изпълнението й. Виж, тази безогледност може да ме доведе до лудост.“ Той стисна ръката й, тя го погледна и кимна. „Разбра това, значи“ каза той „а сега ми обясни как научихте за моето пристигане. Само това искам да знам, не питам за убежденията ви. Тук съм за борба, но не искам да бъда нападнат още преди да съм пристигнал. Та какво се случи преди да пристигна?“ „Цялото село знае за твоето пристигане, не мога да си обясня това, от седмици го знаят всички, сигурно идва от замъка, повече не знам.“ „Някой от замъка е бил тук и е съобщил за пристигането ми?“ „Не[,] никой не е идвал, господата от замъка не общуват с нас, но прислугата горе може да е приказвала за това, хора от селото може да са го дочули, може би така се е разчуло. Тук пристигат толкова малко чужденци, за чужденец се говори много.“ „Малко чужденци?“ попита гостът. „Ах“ отвърна момичето и се усмихна – изглеждаше едновременно доверчиво и отчуждено – [„]никой не идва, все едно светът ни е забравил.“ „Защо да се идва тук“ каза гостът „има ли тук нещо за виждане?“ Момичето бавно изтръгна ръката си от неговата и каза: [„]Ти все още ми нямаш доверие.“ „И с право“ каза гостът и се изправи[.] „Всички сте измет[,] но ти си по-опасна дори от гостилничаря. Ти специално си пратена от замъка да ме обслужваш.“ „Пратена от замъка“ отвърна момичето „колко зле познаваш отношенията ни. Тръгваш си от подозрителност, няма как сега да не заминеш.“ „Не“ каза гостът, рязко свали палтото си и го захвърли върху един стол „няма да замина, не постигна дори това: да ме разкараш оттук.“ Изведнъж обаче залитна, задържа се на крака няколко крачки и падна върху леглото. Момичето се притече: „Какво ти е?“ прошепна и веднага притича до умивалника, наля вода, клекна до него и изми лицето му. „Защо ме мъчите така?“ произнесе той с усилие. „Ние не те мъчим“ отвърна момичето „ти искаш нещо от нас и ние не знаем какво. Говори с мен открито и аз ще ти отговоря открито[.]

прев. от немски Vladimir Sabourín

Написах си книгата за лятото и вече мога да отделя малко междинно време на две мизерийки: 1) доскорошните заслужили борци за демокрация, респ. бенифициари на правилните демократични пари и 2) настоящия бенифициент (лицето, юридическо или физическо, което предоставя дадено право или благо на друго лице) на същите пари.

Първата мизерийка се е завряла в мишата дупка да изчака да разбере дали правилните демократични пари са спрени временно или поне само за 4-8 години. Явно още няма пълна яснота. Залогът на евентуалните пропуснати ползи за този срок е сериозен.

Името на заслужил борец за демокрация не бива да струва толкова скъпо. Това е просто правилен факт от правилно CV, което не бива нетактично да се преекспонира при неочаквана смяна на властта.

Едно е да издаваш подривно-демократичен роман в путинска Русия, призоваващ от недрата на сибирските руди на издателство на снаха на путински олигарх цялата прогресивна общественост на един фашистки народ да се надигне като един срещу путинския режим.

Издадена на правилното путинско-олигархично място, подривно-демократичната книга не е забранена, разбира се, всичко е точно и видимо задълго точно.

Втората мизерийка: съвсем друго е да прецениш дали му е дошло времето подривно-демократично да се изокаш вече срещу Тръмп великолепни. Или да поизчакаш още малко, още 4-8 години.

През тези години ще трябва да се пътува до Америка при скъпите издатели и скъпите итн-сънародници там. На границата ще ти проверят демократично телефона и може да видят, че демократично си се изокал. И да те върнат демократично в самолета.

При целия великолепен авторитаризъм на Тръмп за жалост нещата в Америка още не са толкова дългосрочно ясни, колкото във великолепната завинаги путинска Русия.

Но ако не се изокаш сега, а великолепието на Тръмп не трае толкова дълго, колкото великолепието на путинска Русия? Дилемата не е за подценяване, на нивото е на всеки народен и глобален бъдещ нобелист. Предстоят тежки решения, касаещи пряко борбата за демокрация, правилните пари и най-правилната награда.

Глобалната и добре платена борба за демокрация беше пожизнена рента – и изведнъж спряха плащанията. Достатъчно основание ли е обаче това да се изокаш в близките години срещу великолепния бенефициент (лицето, юридическо или физическо, което предоставя дадено право или благо на друго лице) на настоящите пари и достъпа до настоящата великолепна страна Америка?

Въпрос с повишена трудност в отколе предпенсионна възраст.