vs. archives

след първия Манифест на Нова социална поезия опорната точка на статуквото беше „език на омразата“

при подготовката на Брой 1 на сп. „Нова социална поезия“ беше подхваната нова опорна точка: „добрия вкус“

опорната точка на добрия вкус е дълбоко вкоренена в патогенезата на елитите на Мирния преход с тяхната икономическа неавтономност и отговарящата й етическа безгръбначност

Манифест на лошия вкус – Втори Манифест на Нова социална поезия – е нашият отговор на поредния опит за продължаване на Мирния преход с други – всъщност все същите колаборационистки – средства

Благодарим на всички, подкрепили Манифест на лошия вкус на Официалната Фейсбук страница на групата „Нова социална поезия“!

Очаквайте Брой 2 и неговата премиера като Шамар на добрия вкус!

Продължаваме напред.

деликатно мълчалите миналото лято започнаха да се надпреварват да проявяват добър вкус

когато трябваше да се защитят хора от глутницата, мълчахте

някой вече да е забравил мълчанието на добрия вкус миналото лято?

„Към добрия вкус“ е Вторият Манифест на Нова социална поезия.

Още при първите стъпки на сп. „Нова социална поезия“ бяхме настоятелно предупредени, че проявяваме лош вкус.

Отговорихме с Брой 1.

Тези дни по непотвърдена информация предстои окончателното институционализиране на добрия вкус.

„Манифест на лошия вкус“ декларира институционализирането на лошия вкус под формата на Нова социална поезия.

Окончателното оформяне на институционализирането на лошия вкус като запазена марка на Нова социална поезия предстои в Брой 2.

До пълното поражение, което заслужава всяка публична проява на лош вкус в ситуация на посткомунистическа реставрация

Лишени от добър вкус по градове, села и паланки, съединявайте се!

Защото вие ще наследите земята.

Продължаваме напред.

1
Добрият вкус е продукт на абсолютизма.

2
Произходът му предполага наличието и налагането на абсолютни форми на власт, целящи обезправяването на залязващата аристокрация и кооптирането на една зараждаща се, но немощна и склонна на компромиси буржоазия.

3
За старите елити добрият вкус е компенсация за загубата на реална политическа власт, за новите – форма на интериоризиран корупционен натиск за отказ от продуктивната им идентичност в полза на едно в основата си бюрократично-рентиерско съществуване.

4
Добрият вкус е неотделим от подкопаването на основната и в крайна сметка единствена способна да противостои докрай на абсолютната светска власт инстанция в лицето на вярващия.

5
Единствената форма на абсолютизъм, която България познава в модерната си история, е реално съществувалият социализъм.

6
Всяко говорене за добър вкус в посттоталитарната епоха неминуемо призовава призрака на единствения наличен тук модерен модел на абсолютна власт – реално съществувалия социализъм.

7
Слабостта на новите елити, които в повечето случаи са потомствено свързани със старите, е пряка функция от пряката им икономическа зависимост от външни имперски сили.

8
Реалнополитическото разграничаване между доброкачествени и злокачествени имперски сили е чиста форма на етическо алиби, туширащо икономическа неавтономност, която води до реална интелектуална безгръбначност.

9
Както лявата, така и дясната интелигенция е фондационно безгръбначна.

10
Реализирането на проекти за добър вкус с пряко финансиране от страна на имперски хегемонни сили е израз в реално време на пряката зависимост между добрия вкус и абсолютните форми на власт.

11
В решаващи моменти на взимане на решение добрият вкус се изразява в тактично запазване на ценностен неутралитет и мълчание.

12
Добрият вкус може да бъде успешно наложен единствено чрез пречупване на религиозния гръбнак на етическия субект.

13
Единствената последователна докрай форма на противостоене на генеалогическата обвързаност между добрия вкус и абсолютната власт е религиозният анархизъм.

04.01.2017

Добавка 1: „Добрият вкус е въпрос на власт, а не на авторитет. Имащият власт взима решение що е добър вкус.“ (Владимир Сабоурин, ФБ пост от 4.01.2017, 09:36)

Добавка 2: „Взимането на последни решения в сферата на естетическото е противоречие в понятието. Това може да стане само като етико-религиозен акт.“ (Владимир Сабоурин, ФБ пост от 4.01.2017, 09:47)

Добавка 3: „Добрият вкус е легитимиране на конвенциите на несправедливостта.“ (Иван Карадочев, ФБ пост от 4.01.2017, 10:17)

Българският постмодернизъм приключи миналото лято с анонимното писмо до Ани Илков.

Благодаря на всички участници в четенето „Брой 1. Нова социална поезия“!

На водещия Николай Владимиров, който откри и събра толкова свежи гласове все едно ги вадеше от шапка (детска работническа каска)

На духа от бутилката на Нова социална поезия Васил Прасков, който ни накара да повярваме, че ще стане

На дебютантите, които свързаха дебюта си с дебюта на списание „Нова социална поезия“

На всички, които още не мога да тагна, но поезията им ме тагна вчера

На Иван Димитров и домакините от MAZE, където ще се видим пак на 13-ти!

Продължаваме напред.

„Приподписах Манифеста заради три неща: 1) и аз съм против публичното съчленяване на поетическа и академична кариера (наказаните с поетическо ingenium трябва да са по-тихи от тревата в академичните среди, така че да се вижда единствено онова озарено, ангажирано със знанието лице), а за другото лице – или да не се знае, или само да се подозира; 2) заради възкресяването на автора и респ. на отговорността му да бъде етически субект; 3) заради отявлено антикомунистическия етос на манифеста (семейна травма, какво да правиш).“ (ФБ пост, 06.12.2016, 12:45 ч.)

1. След привиждането на Нова социална поезия като по дифолт „лява” и жалейката, че не е достатъчно такава по рудници и перници (Силвия Томова), новият политически етикет, прилепен на случващото се, е „популизъм”. Нова социална поезия е „поетико-популистко движение” (Петя Хайнрих).

2. Както рамкирането „поезия и ляво”, така и „поезия и популизъм” предполагат политическо дефиниране на явлението Нова социална поезия. В случай че двете рамки не са лесни метафори на нещо неясно, нека помислим за логиката на „поетико-популисткото” определение.

3. Доколкото новото политическо назоваване идва от български автор, живеещ в Германия, резонно е да се предположи, че „популистко” ще има федералнорепубликанскогермански обертонове с тамошна актуалност.

4. Що е „популистко” в момента във Федералната република? Най-общо националистическо-ксенофобското, расисткото, националсоциалистическото в крайна сметка.

5. След (недостатъчно) „лявата” Нова социална поезия идва ред на (достатъчно) дясноекстремистката (както това се нарича по Немско).

6. На практика остана само една политическа валенция, с която Нова социална поезия да бъде етикетирана: неолибералната.

7. Очакваме с нетърпение окуражаващ знак от Корпорацията, припознаващ ни като техни хора.

„Все пак не разбирам, защо трябват „врагове“ за да се създава Нова социална поезия? „Въпросът за 1 милион долара“ не получава отговор, който е равностоен на обявената сума.“ (Хенрике Шмит, ФБ пост от 2.12.2016, 20:07)

Благодаря за въпроса. Позакъснял е, но ето моят отговор все пак:

1) „Отговорът е прост, може би стряскащо прост: десетилетният мирен преход в литературата след края на 90-те превърна прокарването на дистинкции „приятел-враг“ в жизненоважен акт по реконструирането на продуктивните напрежения на литературното поле. Разграждането на политическата система, започнато от Симеон ІІ, има своя точен еквивалент в литературната система: превръщането на радикалния политически потенциал на постмодернизма на 90-те в деполитизиран кариерен академично-корпоративен ресурс, удобен за мирно съешаване с лайфстайл литературата с цел постигане на комерсиално оптимални хибриди.“ (Манифест на новата социална поезия, 1.4);

2) за по-нататъшни разяснения вж. Карл Шмит и глобалните корпоративни черешки.

1. Политическата поезия служи на двама господари, от които по-силният е реалната политика.

2. Реалният господар на политическата поезия заличава разликите в употребите й от страна на неолибералния академичен постмодернизъм, от една страна, и литературната нова левица, от друга.

3. Доколкото е същностно анархистична, поезията допуска политическото единствено като негативна дистинкция спрямо всички форми на статуквото.

4. Както в модуса на академичния постмодернизъм, така и в този на литературната нова левица политическата поезия е ключова съставна част от статуквото и крепящата го реална политика. Въпрос на обозримо биологически време е политическата поезия да осребри поезията в реалната политика.

5. В този смисъл поезията, в която вярваме, е по дефиниция радикално аполитична.

6. Политическата поезия служи на княза на този свят, на чийто край се уповаваме.