vs. archives

БРОЙ 10

Благодарим на авторите и читателите!

Всичко предстои

сп. „Нова социална поезия“

Горди сме да съобщим, че Christopher Buxton направи превод на „Манифест на новата социална поезия“ на английски.

Преводът ще бъде публикуван в Брой 10 на сп. „Нова социална поезия“:

Without an ethical subject (dependent on responsibility) and truth whose basic building blocks are transcendental, there is no social justice. Without rage for justice there is no poetry.

Очаквайте

КИРИЛ ВАСИЛЕВ

в Брой 10 (Януари) на сп. „Нова социална поезия“:

Усещането за свобода, която имах през ранните 90-те, не може въобще да се обясни днес. Свободата като единство на истина, справедливост, солидарност и индивидуално щастие беше осезаема възможност. Сигурно звучи наивно или високопарно, но за мен това е сърцевинен опит, от който се ражда всяко същинско политическо и социално усилие. Забравим ли опита за свободата от ранните 90-те, тогава наистина сме свършени. Всеки, който си мисли, че индивидуалното щастие е възможно без истина, справедливост и солидарност е пълен глупак или е откровен злодей.

Казимир Малевич, Белый крест, 1920-1927

Очаквайте

ВЛАДИМИР ГРАДЕВ

в Брой 10 (Януари) на сп. „Нова социална поезия“:

Времето е кръгово всъщност, значи, не съществува, съществува само краят на всяко начало и началото на всеки край. Селяните добре знаят това: жънат, за да сеят и после пак да жънат; моряците също: корабът влиза в пристанище, за да отплава от него и после пак да влезе в пристанище

сп. „Нова социална поезия“

1. Интелектуалният – академичен и артистичен – елит на мирния преход е съставен, с единични или структурно привилегировани изключения, от сътрудници на Държавна сигурност.

2. Капковото напояване на обществото на прехода с „разкрития” на социалната мрежа на сътрудниците осигури гладкото трансфериране на власт и привилегии от елитите на стария режим към елитите на новия.

3. Принадлежността към Държавна сигурност, осигурявала привилегии през стария режим, осигури – най-малкото под формата на запазване на статуквото и липса на каквито и да било санкции – привилегии и през новия.

4. Юридическата безпоследственост на „разкритията” на сътрудниците позволи постепенното им, прогресиращо с консолидацията на мирния преход, стилизиране като заслужили „жертви” на стария режим – и все по-заслужаващи състрадателно, публично потупване по рамото в новия.

5. При липса на всякакви лустрационни последствия за елитните „жертви” на „разкритията” те бяха превърнати в „чисти” морални казуси, породили литература от псевдокласически апологии и псевдохристиянски изповеди.

6. Идещите след „разкритията” постфактумни апологии и изповеди все по-безостатъчно се интегрират в новорежимното общество на спектакъла под формата на класически черен пиар за „жертвите”.

7. Сътрудничеството между академията и обществото на спектакъла в естетическата сфера има за реалнополитическа основа сътрудничеството им в социалната мрежа от сътрудници на Държавна сигурност.

8. „Разкритията” с тяхната литература от апологии и изповеди на „жертвите” вече са интегрална част от обществото на спектакъла.

9. Всяко говорене за „разкриваните” сътрудници на Държавна сигурност в стилистика, различна от спектакъла на жертвеността им и отговарящата й user friendly филантропия, е вече на практика политически некоректно.

10. „Разкриването” е спектакълът на България търси талант да бъдеш елитна заслужила жертва на двата режима, съвпадащи в рамките на мирния преход.

Израсъл съм със страховете на мама, попска щерка, преследвана от комунягите, за софийското жителство. Татко, чужденец, нямаше право на недвижима собственост. Висяхме на косъма на хабилитацията на мама, за да не ни изгонят от сф. Мама се хабилитира и стана професор по португалска фонетика, без да е агент на дс. Не ме булшитвайте, че е нямало друг начин. От мама знам, че имаше, че има.

1. Нова социална поезия включва на първо и екзистенциално най-важно място признаването и приемането на окончателното и необратимо поражение на всеки автор в литературно поле на 10-те, който не разчита на корпоративен ресурс.

2. Признаването и приемането на поражението се мисли същевременно като единствено възможния ресурс на свободата. Само ако признаем окончателното си поражение, можем да действаме свободно в настоящото литературно поле, изцяло подвластно на срастването на държава и литература под формата на приватизация на обществен ресурс.

3. Освен социополитическа констатация на наложеното през 10-те години олигархично статукво Нова социална поезия предполага есхатологична вяра, че само крайността на този свят и княза му ни прави безвъзвратно свободни. Словосъчетанието е в основата си апокалиптично, разчита на една ярост, която катехонът на мафиотската държава и мафиотизираната литература без мафии може само да задържи, но не и да спре.

4. Нова социална поезия е безразлично към политическия цвят на апокалиптичния звяр и дистинкцията между империи на доброто и злото, с които Мирният преход успя да усмирява повече от четвърт век есхатологията на бунта.

5. Продължават напред битите, чийто антикомунизъм е на победените от червената буржоазия и на признаващите окончателната ѝ победа в преуспелите млади хора от Делян Пеевски до Георги Господинов.

6. Нова социална поезия е гледане в апокалиптичната бездна без надежда и страх към Новата Луканова зима, след която вече да няма опция за Нов Мирен преход.

7. Нова социална поезия е страстната вяра, че Мирният преход има край.

1. Фундиращият парадокс на съвременната българска поезия е случването на нейните върхови постижения, свързани с имената на Златомир Златанов и Ани Илков, не през десетилетието на освободените енергии на „възвишената политическа епоха”, а през застоя на късния развит социализъм.

2. Черпенето на ресурс от поезията на 80-те, от една страна, и първоначалната политическа енергия, от друга, позволиха на 90-те да асимилират постмодернизма без отказ от естетиката на възвишеното като трансмисия между литературното и политическото.

3. Отливът на енергиите на социалната промяна оголи опортюнистичните и инструментални подмоли на постмодернизма. След Зверовете на Август (1999), диагностицирали изчерпването на възвишения залог на политическото (и политическия залог на възвишеното), българският постмодернизъм се институционализира на практика без остатък академично и пазарно като литературно статукво.

4. Набелязалото се през втората половина на 90-те изчерпване на бъдещето в миналото на поезията на 80-те ни отведе в един свят без звездно небе над нас и морален закон вътре в нас. Един свят, лишен едновременно от етико-политическа и космологична страст. Един свят на буржоазния интериор, разраснал се до всеобхватен глобален мол.

5. Литературноисторическият разказ, автомитологизиращ постомодернизма като епохалната промяна, случила се през 90-те, междувременно е официалната версия на настоящото статукво.

6. Постмодернизмът на 90-те беше всъщност тривиализация на поезията на 80-те. Постмодернизмът на 10-те беше и продължава да бъде комерсиализация и официализиране на поезията на 90-те.

7. Върховите постижения на съвременната българска поезия, случили се през 80-те, са бъдеще в миналото на съвременната българска поезия, очакващо своите бъдещи читатели и поети.

На високо винаги тръска,
ездачът с каска от мотор върху главата си,
кърпа пред очите, служила
за бърсане на ръце в нечия отдавна
забравена кухня, сега
го пази от силните пустинни навявания,
по тялото му родилни белези
от предни животи напомнят подозрително много
на логотата на известни марки ресторанти, напитки, спортни облекла.

Блажена (да е) бутафорията, защото из нея откриваме кедровите ядки, обещание за дървета в бъдеще време.

Блажени (да са) младостта и страхът, защото от тях тръгва всяка поезия и смелост.

Блажен (да е) викът, защото той изважда гласът на младежа от дробовете му.

Блажени (да са) необременените, тъй както можем да ги видим в детските рисунки.

Блажени (да са) обременените, тъй като те от само себе си се навеждат.

Навлизане в храма.

Тези строги сводове – тлъста работа, добри
пари са взели майсторите с тлъсти копчелъци,
рогове на изобилието.
вътре, естествено е бутафория
нека има статуи, нека има колони
от гипс картон, пълни със стиропор,
този симулакрумен барок
ме впечатлява, за него пиша, него
възхвалявам, тези строги сводове
тлъсти копчелъци, пълни със стиропор,
само между тях можеш да забележиш
стиховете на девственица, гласът
на смел младеж, рисунката на дете.

Леден разкош, ако ледът прилича на спряло време.
Всяка поезия се учи да буксува на място
в херметическата клетка на стиха,
за да може да рита по-яростно, веднъж
пусната на свобода.
Забележи тази девственица на стената,
не я видях на девет
за пръв път, не носеше бели дрехи
и черно не носеше, избягваше едноцветните премени
като послушен съвременник на това сиво време.
Страхуваше се от крайностите, тя каза
не мога да измисля тема, по която да пиша,
аз казах
виж бръчките, които водата оставя в пясъка,
щом се изтегли от него и потъне в пъпа на земята.

Ще влезем в Арал Теңізі
ще легнем до камилите,
които са на сянка
под ръждясалите кораби
с дюните, подали се
над изсъхнала вода

тъй както гласът ми съхне в алвеолите,
тъй както страхът да се покаже го души,
тъй както щом прочета лошо стихотворение от самозван поет в минало време,
ми идва да крещя,
тъй както се уча на справедливост в движение по античните образци,
тъй както стъпвам върху немощта си и си правя кукерски маски от кожата ѝ,
за да плаша страха от самия него
(това не е особено веганско, нали)
тъй както аз се научих да крещя, разбрах, че нямаше нужда да се уча,
в себе си имах цялата сила, изринал ценното от сметището на ума ми,
където всекидневно отпадните води
на шестотин и шеснайсет хиляди индустрии
надолу се изливат

Блажени (да са) младостта и страхът, защото от тях тръгва всяка поезия и смелост.

Блажен (да е) викът, защото той изважда гласът на младежа от дробовете му.

В олтара на храма
Рисунка на дете

Тревата е синя. Короните на дърветата също.
Водата е зелена. Небето и някои птици също.
Хората са виолетови. Прозорците отсреща също.
И малкото е много, многото е малко също.
Езиците са огън червени, червени са и зениците също.
Падаме нагоре, вдигаме надолу падналото също.

Или

Оркестърът е жълт, но не всичко жълто е оркестър.

Изтривалката е възглавницата, но не всяка възглавница е изтривалка.

Блажени необременените, тъй както можем да ги видим в детските рисунки.

Блажени обременените, тъй като те от само себе си се навеждат
под тежестта на тази хроника на изчезналите видове.

Kim Nguyen, Two Lovers and a Bear, 2016

К Каверину
Простите, верные дубравы!
Кн. Голицыной
Кривцову
Не угрожай ленивцу молодому
К Чаадаеву (!!!)
Узник
Свободы сеятель пустынный
К морю
Зимний вечер
Пророк (!!!)
Зимняя дорога
Няне
Во глубине сибирских руд (!)
Три ключа
Анчар (!!!)
На холмах Грузии
Я вас любил
Суровый Дант не презирал сонета
Поэту
Бесы (!!!)
Стихи, сочиненные ночью во время бессоницы
Осень (!!!!)
Когда за городом, задумчив, я брожу
Я памятник себе воздвиг нерукотворный
Руслан и Людмила (Пролог)
Медный всадник
Евгений Онегин (Письмо Онегина к Татьяне)