vs. archives

Отново ми блесна в обкова от сън
кристалната чаша вдън мрака със звън.

През битки дървесни и вълчи сражения,
Насекоми дето пият сока от растения,
Цветя където стенат, буйствайки стъбла израстват,
Природата където хищна твари ръководи,
Промъкнах се до тебе и замрях пред входа,
Разгръщайки с ръце изсъхналите храсти.

С венец от лилии, в украса от острици,
Със суха огърлица от растения свирки
Лежеше парче целомъдрена влага,
Убежище на риби, пристанище на патици.
Но странно е, тъй тихо и важно наоколо!
Отде в пущинака такова величие?
Защо не беснеят пълчищата птичи,
Но спят, от сладостен сън умълчани?
И дъждосвирец само на съдбата негодува,
Безсмислено надувайки пищялка из папура.

И езерото в тихо вечерно наитие
Лежи в дълбокото, недвижно и сияйно,
И боровете като свещи, възправени във висините,
Събират редовете си в безкрайното.
Бездънната чаша прозрачна вода
Сияеше, мислейки мисъл отделна.
Тъй на болник окото с мъка безпределна
При първия проблясък на вечерна звезда,
Без съчувствие вече към болното тяло,
Гори, устремено към небесното цяло.
Тълпи животни, диви зверове накуп
Рогатите лица промушват между пиниите,
Склоняват се със животворната вода да се напият
Към извора на истина, към своя купел.

1938