vs. archives

Говоря защото съм протест оскърбление и гримаса от болка
Вярвам само на климатите на страстта
Трябва да говорят само онези чието сърце е проницателно
Езикът на висока честота
Водолази на истината и лъжата
Уморени да разхождат своите фенери в лабиринтите на нищото
В пещерата на редуващи се чувства
Болката е единственото вечно нещо

И никой не ще може да се смее пред празнотата
Какво ме интересува подигравката на човека-мравка
Или на обитателя на други по-големи светила?
Не зная нищо за тях и те не знаят нищо за мен
Аз знам за срама си от живота за клетъчната си погнуса
За гнусната лъжа на всичко, което хората съграждат
Въздушните пиедестали на техните закони и идеали

Дайте ми дайте ми бързо равнина на безмълвие
Равнина безлюдна като очите на мъртвите

Робинзон, защо се върна от острова си?
От острова на трудовете си и частните си сънища
Островът на себе си богат с делата ти
Без закони без абдикация без компромиси
Без контрола на натрапническо око
Нито чужда ръка, която разваля магиите
Робинзон, как е възможно да си се върнал от своя остров?

Проклет да е погледналият с очите си смъртта
Проклет да е виделият пружината, която движи всичко
Буря в сърцето на смеха
Слънчева агония вдън смеха
Убийте песимиста с траурна зеница
Онзи който носи ковчег в черепа си
Всичко е ново когато се погледне с нови очи
Чувам идиотски глас сред водорасли на миража
На надеждата все още паразитната уста

Идете си далеч оттук останки на умиращи плажове
Но ако търсите открития
Неосъществими земи оттатък небесата
Вегетираща обсесия на музикална тъга
Да се завърнем в тишината
Останки от траурни плажове
Защо търсите западния фар
Облечен в собствените си коси
Като цирковата кралица?
Да се завърнем в тишината
В тишината на думите, които идат от тишината
В тишината на нафората където умират пророците
С раната в хълбока
Изгорена от някоя мълния
Думите с вътрешна треска и шемет
Думите на поета дават небесна рамка
Носят болест от облаци
Заразна безкрайност от блуждаещи планети
Епидемия от рози във вечността

Отворете уста за да приемете нафората на ранената дума
Пълната с мъка и пламтяща нафора, която се ражда в мен неизвестно къде
Идеща от по-далече от гръдта ми
Финният златен водопад на свобода
Потокът на река без посока като аеролити слепешката
Колона се въздига на върха на гласа
И нощта поляга на колоната

Аз ще населя за хиляда години сънищата на хората
И ще им дам поема изпълнена със сърце
В която ще се разбягвам във всички посоки

Сълза ще падне от нечии очи
Като нещо пратено на земята
Щом видиш как една рана пророчества
И познаеш нещастната плът
Птицата ослепена от небесна катастрофа
Намерена на гръдта ми самотна и жаждаща
Докато се отдалечавам след магнитните кораби
Скитащ като тях
И по-тъжен от свита коне сомнамбули