vs. archives

Говоря защото съм протест оскърбление и гримаса от болка
Вярвам само на климатите на страстта
Трябва да говорят само онези чието сърце е проницателно
Езикът на висока честота
Водолази на истината и лъжата
Уморени да разхождат своите фенери в лабиринтите на нищото
В пещерата на редуващи се чувства
Болката е единственото вечно нещо

И никой не ще може да се смее пред празнотата
Какво ме интересува подигравката на човека-мравка
Или на обитателя на други по-големи светила?
Не зная нищо за тях и те не знаят нищо за мен
Аз знам за срама си от живота за клетъчната си погнуса
За гнусната лъжа на всичко, което хората съграждат
Въздушните пиедестали на техните закони и идеали

Дайте ми дайте ми бързо равнина на безмълвие
Равнина безлюдна като очите на мъртвите

Робинзон, защо се върна от острова си?
От острова на трудовете си и частните си сънища
Островът на себе си богат с делата ти
Без закони без абдикация без компромиси
Без контрола на натрапническо око
Нито чужда ръка, която разваля магиите
Робинзон, как е възможно да си се върнал от своя остров?

Проклет да е погледналият с очите си смъртта
Проклет да е виделият пружината, която движи всичко
Буря в сърцето на смеха
Слънчева агония вдън смеха
Убийте песимиста с траурна зеница
Онзи който носи ковчег в черепа си
Всичко е ново когато се погледне с нови очи
Чувам идиотски глас сред водорасли на миража
На надеждата все още паразитната уста

Идете си далеч оттук останки на умиращи плажове
Но ако търсите открития
Неосъществими земи оттатък небесата
Вегетираща обсесия на музикална тъга
Да се завърнем в тишината
Останки от траурни плажове
Защо търсите западния фар
Облечен в собствените си коси
Като цирковата кралица?
Да се завърнем в тишината
В тишината на думите, които идат от тишината
В тишината на нафората където умират пророците
С раната в хълбока
Изгорена от някоя мълния
Думите с вътрешна треска и шемет
Думите на поета дават небесна рамка
Носят болест от облаци
Заразна безкрайност от блуждаещи планети
Епидемия от рози във вечността

Отворете уста за да приемете нафората на ранената дума
Пълната с мъка и пламтяща нафора, която се ражда в мен неизвестно къде
Идеща от по-далече от гръдта ми
Финният златен водопад на свобода
Потокът на река без посока като аеролити слепешката
Колона се въздига на върха на гласа
И нощта поляга на колоната

Аз ще населя за хиляда години сънищата на хората
И ще им дам поема изпълнена със сърце
В която ще се разбягвам във всички посоки

Сълза ще падне от нечии очи
Като нещо пратено на земята
Щом видиш как една рана пророчества
И познаеш нещастната плът
Птицата ослепена от небесна катастрофа
Намерена на гръдта ми самотна и жаждаща
Докато се отдалечавам след магнитните кораби
Скитащ като тях
И по-тъжен от свита коне сомнамбули

След смъртта ми един ден
Светът ще бъде малък за хората
Върху моретата ще издигнат континенти
Ще се направят острови на небето
Ще има голям метален мост опасващ Земята
Като пръстените изградени на Сатурн
Ще има градове големи колкото една страна
Гигантски градове на бъдещето
Където човекът-мравка ще бъде цифра
Число което се движи страда танцува
(Малко любов от време на време като арфа която те кара да забравиш живота)
Градини с домати и зеле
Обществените паркове с плодови дръвчета
Няма месо за ядене планетата е тясна
И машините убиха последната твар
Плодови дръвчета по всички пътища
Използваемото само използваемото
О, прекрасния живот, който подготвят фабриките
Ужасното равнодушие на звездите усмихващи се
Убежище на музиката
Която се изплъзва от ръцете на последните слепци

Скръб скръб по абсолютното и съвършенството
Безутешна скръб, която прекосява изгубените орбити
Противоречиви ритми разломяват сърцето
На главата ми всеки косъм мисли нещо различно

Повдигане от преяждане нахлува в кухината, която се простира от зората до залеза
Прозявка с цвят на света и плътта
Цвят на духа засрамен от неосъществими неща
Борба между кожата и чувството за дължимо и неотдадено достойнство
Носталгия да си кал камък или Бог
Шеметът от нищото падайки от сянка в сянка
Безполезността на усилията крехкостта на почвата

Пратен в изгнание ангел на благоразумието
Защо говориш? Кой иска ти да говориш?
Взриви се песимистичен ала взриви се тихо
Как ще се смеят хората след хиляда години
Човек куче, който виеш на собствената си нощ
Престъпник на душата си
Човекът от утрешния ден ще се подиграе на теб
И на вкаменените ти крясъци капещи сталактити
Кой си ти обитателю на този мъничък звезден труп?
Какво представляват твоите повици за повръщане от безкрайното и твоята амбиция за вечност?
Атом изселен от самия себе си с врати и прозорци в траур
Откъде идеш къде отиваш?
Кой го е грижа за твоята планета?
Жалко безпокойствие
Останки от презрението, което ще изпита към теб
Обитателят на Бетелгейзе
Двайсет и девет милиона пъти по-голям от твоето слънце

Векове векове, които живеят стенейки във вените ми
Векове, които се люшкат в песента ми
Които агонизират в гласа ми
Защото гласът ми е само песен и може да се излее само в песен
Люлката на езика ми се люля в празното
Предхождащо времето
И ще запази вечно първичния ритъм
Ритъма, който поражда светове
Гласът на човека съм, който отеква в небесата
Който се отрича и проклина
И иска сметка защо е така и с каква цел

Съвкупният човек съм
Човекът ранен от незнайно кого
От заблудена стрела на хаоса
Извънмерен терен на човешкото
Да, извънмерен и го заявявам без страх
Извънмерен защото не съм буржоа, нито от изморена раса
Варварин съм може би
Извънмерен болник
Варварин чист от рутинни и отбелязани пътища
Не приемам вашите добре подсигурени удобни столове
Дивият ангел съм дето падна една сутрин
В нашите насаждения от понятия

Поет
Антипоет
Културен
Антикултурен
Метафизично животно обременено от печал
Спонтанно директно животно кървящо с въпросите си
Самотно като парадокс
Фатален парадокс
Цвете на противоречията танцуващо фокстрот
Върху гроба на Бог
Върху доброто и злото
Крещяща гръд съм и кървящ мозък
Земетресение съм
Сейзмографите отчитат минаването ми през света

Скриптят колелата на земята
И шествам на кон в смъртта си
Прилепен за смъртта си като птица за небето
Като дата издълбана в растящо дърво
Като името на писмото, което изпращам
Прилепен за смъртта си
Прекосявам живота прилепен за смъртта си
Опрян на бастуна на своя скелет

Слънцето изгрява в дясното ми око и залязва в лявото
В детството ми детство пламтящо като алкохол
Сядах на пътищата на нощта
Да слушам красноречията на звездите
И ораторията на дървото
Сега равнодушието заснежава следобеда на душата ми
Нека звездите се пръснат на шипове
Нека на хиляди огледала се счупи луната
Завръща се дървото към гнездото на ядката
Само искам да знам защо
Защо
Защо
Протест съм и дращя безкрая с грабливи нокти
И крещя и стена с окаяни океански крясъци
Екотът на гласа ми кара да гърми хаоса

Космическа безмерност съм
Камъните растенията планините
Поздравяват ме пчелите плъховете
Лъвовете и орлите
Звездите здрача зорите
Реките и джунглите ме питат
Как е как сте?
И докато звездите и вълните имат какво да кажат
Те от моята уста ще говорят на хората
Нека Бог бъде Бог
Или Сатаната бъде Бог
Или и двамата да бъдат страх нощно незнание
Все тая е
Да е Млечният път
Или процесия възхождаща следвайки истината
Днес ми е все тая
Донесете ми един час живеене
Да падам през света на пълни обороти
Да препускам през вселената към всяко светило
Да потъвам или да се издигам
Запратен без милост сред планети и катастрофи
Господи Боже ако съществуваш го дължиш на мене

Убийте ужасното съмнение
И ужасяващата яснота
Човек с отворени очи в нощта
До края на вековете
Загадка погнуса на заразните инстинкти
Като камбаните на възбудата
Птицелов на мъртви светлини шестващи със стъпки на призраци
Със снизходителните стъпки на ручея
Които отнасят облаците и сменят страната

На килима на небето е хвърлен късметът ни
Там дето умират часовете
Отминалата свита на часовете стоварващи се върху света
Заложена е душата ни
И участта дето излита всяка сутрин
Над облаците с очи пълни със сълзи
Кърви раната на последните вярвания
Когато безутешната пушка на човешкото скривалище
Откача птиците от небето
Виж се там братска твар оголена от име
До водопоя на собствените ти предели
Под благата зора
Дето закърпва тъканта на морските вълнения
Виж там далече иде веригата хора
Излизаща от завода на все същите желания
Ухапани от същата вечност
От същия ураган на блуждаещи заслепления
Всеки носи безформената си дума
И краката му са привързани за собствената си звезда
Машините напредват в нощта на съдбовния диамант
Напредва пустинята с безжизнените си вълни
Преминават планините преминават камилите
Като историята на древните войни
Там върви веригата хора сред илюзорни игри
Към гробния клепач