Хорхе Луис Борхес „Някой“

by Владимир Сабоурин

 

Човек, изнурен от времето
човек, не очакващ дори смъртта
(доказателствата за нея са статистики
и няма човек, неизложен на риска
да стане първият безсмъртен)
човек, научил се на благодарност
за скромните подаяния на деня:
рутината, сънят, вкуса на водата,
неподозирана етимология,
латински или саксонски стих
спомена за жена, която го е изоставила
преди толкова много години
че днес може да си я спомня без горчивина
човек, който знае, че настоящето
вече е предстоящото и забравата
човек, който е бил нелоялен
и с който са били нелоялни –
този човек може изведнъж да усети, пресичайки улицата
едно загадъчно щастие
което не идва от страна на надеждата
а от една древна невинност,
от неговия собствен корен, от един разпръснат бог.

Той знае, че не бива да го поглежда отблизо
защото има причини, по-страховити от тигри
които ще му докажат неговия дълг
да бъде нещастен –
затова смирено приема
това щастие, тази светкавица.

Ще бъдем може би в смъртта завинаги
когато прахта стане прах
този неразгадаем корен
от който ще израстне завинаги
спокойно или свирепо
нашето самотно небе или нашият самотен ад.